Джон лежеше в мръсната тясна уличка. Това не беше обичайно за него, тъй като той не беше нито бездомник, нито пияница, за да лежи по такива неприветливи места, всъщност Джон не лежеше по свое собствено желание в мръсотията,  мрака и голямата локва негова кръв. Огромната рана в областта на черния му дроб бе станала господар на тялото му, не позволявайки той да стане и да потърси помощ. Уличката беше безлюдна, за което кървящият чернокос млад мъж със лешниково кафяви очи и скъп костюм можеше да благодари на късмета си. Нямаше да благодари на Бога, тъй като той изгуби вярата си в него преди 1 час, докато бягаше (от своя Лексус), зашеметен от шока. Сетивата на счетоводителя на клона на „Блекууд петролиум” в Глазгоу започнаха да изгасват и събитията от предишните два часа започнаха да се прожектират в ума му.

Докато беше в бара „Дяволско желание”, място, което впрочем повечето хора намираха за меко казано неморално. Счетоводителят обаче не се притесняваше за мнението на хората тази нощ, той си търсеше забавление за остатъка от нощта. Не, че не можеше да си хване приятелка, всъщност той беше красив, с правилни черти на лицето, остри като бръснач скули и подкупваща усмивка – добавка към лешниковите му очи. Също така Джон смяташе, че приятелката е загуба на време и най-важното – на пари, които, докато работеше в „Блекууд петролиум”, той имаше в изобилие. След като влезе в задушното заведение с трепкащи разноцветни светлини, брадясали типове, впили жадни погледи в танцьорките на подиума и свирепо изглеждащи пазачи, той внимателно пристъпи към една врата вдясно от входа, охранявана от особено голям и очевидно зъл пазач. Около 10 минути след преминаването му през тази врата той излезе от заведението с Канди, новата си „приятелка”; не беше забравил да се подкрепи и със солидна доза долнопробно уиски по пътя навън.

Докато се клатушкаше към колата си, подпрян на Канди, Джон имаше неприятния късмет да бъде посрещнат от едър, брадат и покрит с татуировки обирджия. „Давай парите и часовника, шибаняко“ – изкрещя гигантът и черните му очи проблясваха с алчност и свирепост, докато нервно размахваше ножа си и чакаше пияния да извади портфейла си от джоба.

И докато добре облеченият бизнесмен, излязъл от опиянението си поради шока от нападението, се опитваше да извади портфейла си от панталона за 1500 лири и същевременно се опитваше да сдържа мехура си, за да не съсипе същия този панталон, една фигура изникна от мрака зад обирджията. В рамките на няколко секунди фигурата скъси разстоянието от десетина метра и преди здравенякът да бе имал възможността да се обърне, русият бял мъж зад него го ритна в сгъвката на коляното. От силата на удара обирджията падна на колене, а русокосият странник дръпна главата му назад, като по този начин цялата горна част от тялото на престъпника се изви назад. Спасителят на изплашената двойка нанесе свиреп удар в слънчевия сплит на престъпника. След като се свлече на земята, той не помръдна повече.

- Б-благодаря -  запелтечи Джон -  ако н-не бяхте вие, можеше да сме мъртви.

- Мъртви едва ли щяхте да сте, безпарични със сигурност  - отвърна русокосият. Вече в по-спокойна обстановка окопитилият се Джон успя да разгледа по-добре своя спасител. Бял, русокос мъж със сини очи, на не повече от 30-32 години, облечен с тъмни дънки и суитчър с черно кожено яке отгоре. Канди гледаше странника с навлажнени и леко похотливи очи, на Джон му стана неприятно от това.

 - Казвам се Форест  - изрече приветливо мъжът, прекъсвайки вторачения поглед на Джон и замечтания поглед на момичето до него. 

 - Аз съм Джон - му отвърна напълно съвзелият се вече счетоводител - а това е мм… Канди, моята хм… приятелка.

- Разбирам - отвърна Форест с иронична усмивка. Доскорошната жертва извади 100 лири от портфейла си и ги подаде на спасителя си с думите:

 - Моля ви, вземете ги, направихте ми огромна услуга.

- Няма нужда - отвърна Форест - но ако можете да ме откарате до жилището ми в „Дъсти Холоу”, ще сме квит.

Джон веднага каза „да“. През това време престъпникът лежеше все така неподвижно и единствената индикация, че е жив, беше равномерното повдигане и спускане на гръдния му кош, докато вдишваше и издишваше. Джон, Канди и Форест вече бяха се настанили в „Лексуса“ на корпоративния работник. В колата протичаше приятелски разговор, примесен тук-таме с шеги и смях. Джон попита как спасителят му се е озовал на това място, тъй като той не беше видял никой. Получи краткия отговор – „Прибирах се от работа в близкия бар“. Това притъпи любопитството на Джон и останалата част от пътя премина в мълчание.

Спряха в една странична уличка, където два жилищни блока бяха почти един до друг и в тъмната уличка между тях присветваха плахо светлините на уличните лампи, осветявайки врата към забутана квартира на левия блок.

Джон беше прекъснат по средата на изречението, с което пожелаваше хубава вечер на самарянина си, когато видя как две ръце се появяват от мрака иззад задната седалка, хващат Канди за брадичката и задната част на главата и с рязко завъртане прекършват тънкия ù врат. Още не осъзнал се от шока, Джон изпита остра болка малко под ребрата си, притокът на адреналин го извади от шока и го накара да изскочи от колата. Когато беше вече навън, раненият и изплашен хубав счетоводител видя как задната врата на черния Лексус се отваря, кървящият с едри рубинено червени, почти черни капки кръв Джон ритна наполовина отворилата се врата, като по този начин изтласка доскорошния си „ангел спасител” в колата и си набави известно време.

Докато тичаше из тъмните улички, си мислеше, че няма Бог, защото кой ли Бог би позволил това да се случи на двама души. Станало му беше ясно, че синеокият ги е спасил, само за да може да им отнеме живота.

Джон изведнъж се събуди от пареща болка, разпростираща се из цялото му тяло, но най-силна в областта под ребрата и при черния дроб, видя пред себе си осветен от мъгливата светлина на уличната лампа синеок мъж с вдигнат продълговат и тънък нож, тип „Стилето“, в ръката си. Последната му мисъл, преди мракът да го обземе, беше: Защо точно той, а не някой друг?

КРАЙ