Планината бе място, където всички свободни по душа хора намираха своя пристан. И не защото така бе записано в дебелите книги, а защото природата там предразполагаше със своята хармония. Унифицираше изконните норми на човещината и онази дребнавост и презрителност рядко успяваше да премине през дълбоките канари и снажните ридове на планинската верига. Хората се чувстваха спокойни да изразяват своите мисли на висок глас, защото нямаше кой от „онези” да ги чуе. „Онези”! Боляри, боили, заптиета, милиция, полиция и всички останали кланящи се на фалшиви предразсъдъци и властови мании. Точно те, които само на книга можеха да се нарекат хора, а в действителност винаги изпълняваха нечии поръчения, нечии заповеди, нечии опити за достигне на абсолютна власт. Точно те нямаха място тук горе. Където властваха възвишеното, моралното, красивото. А Папаз дере беше едно от малкото останали такива места. Тук бяха намерили място всички онези репресирани чисти души, които един или друг режим искаше да изпра ...