Пролетта бе онзи опияняващ сезон, който предизвикваше всеки един от природните елементи да се раздвижи с цялата си мощ и да върне живота там, където зимата така безпощадно се опитваше да го погребе. Точно Папаз дере бе мястото, което не само изпитваше мощта на всяка една стихия, но се прераждаше толкова грандиозно, че във въздуха витаеше онази виталност, от която дори ледът в душите се топеше. А днес бе Лазаровден. Денят, в който земята, гората, нивите се събуждаха като по чудо. Днес бе техният празник.

-Лазаре, 'неска трябва, мойто момче, да почерпиш, да ти върви работата. Я виж какво е хубаво времето,  ако не почерпиш няма да ти върви трактора.

-Бай Васко, аз хубаво ще почерпя, ама д`вечера. Сега дай да свършим работата, че началника Рамадан е сега като дойде, ще има да вика, „Лазари, нелазари искам да е култивирано до довечера”.

-Тъй, тъй, ама ти си подай сега, за репетиция, пък довечера, ще видим как ще я оправаме бутилчицата.

-Ааа, без едно мога, с едно не мога, е твойта работа. Сега като ти дам, после ще има дай пак, цял ден…

-Момче, що са хващаш на бай си Васил на приказките. Той и той как я надуши ракията, пуста му кучка Парашкева…

-Бат Марине, не го знам, ама заминавам да култивирам аз.

-Братчед, братчед… - Марин Парцала, който беше временен работник при Рамадан Февзидин, имаше съпруга, дошла от същото село като Васил Тракториста. Точно това бе причината да му казва братовчед.

-Кажи, братчед…?

-'Неска, като култивирате, да приготвям ли масата? То и твоя малкия Лазар, викам може да има „пияни вишни” довечера.

-Аз и Лазарчо сме приготвени. Ей ся, следобяда за колко няма да я свършим нивата.

-Ти недей казва, щото Господ каил не става, нали знайш, баш на празника да са работи…

-Той Господ добре, ама не ми дава той парите в джоба, ми Рамадан Февзидин. И понеже началника не е христиенин, иска да бачкаме и в събота. Пък и виж колко е хубаво временцето днеска. Ни дъжд, ни сняг, ни нищо. Ясно, синьо е небето.

-Братчед, аз няма да забрая една година, отиваме да торим на Атанасовия кладенец зад Червената могила и пак тъй едно хубо слънчево време февруарско напекло. И беше неделя. Тогаз работех при на Сюлейман баща му. И викам аз на Хаджи Трендафил, той караше трактора „Хаджи, 'неска я свършваме нивата и отиваме на топло да ударим по една ракия при бай Цвятко”… Еееей, като зафуча една виелица, брадчед, едвам сме излезли от нивата. Тогава си спомням ходиха при кмета, тогаз беше Иван Балтамирев, че прати големия Кировец да на извади. Ох, като ми дойде на акъла какви работи тогаз ми чуха ушичките… Кмета като идва после и ми вика „Ей, хаймани, що не видяхте, че идва виелица и не извадихте трактора га трябваше, ами аз да пращам булдозер да ви вади…”. Пък Пенко Василев, дето караше Кировец-а, само седи отстрани и се подсмихва, нали знайш какъв голям мустак имаше. Накрая кмета като грабна и него, задето закъснял, като го извикали. Абе цирк голям беше тогава. И от тогаз казвам аз, че неделен ден не са работи на нивата, ама няма кой да ма слуша. Арендатор да се на туй време, гледаш хубавото време да хванеш, да можеш нивата да си направиш…

-Абе, братчед, то февруари друго, април е друго. Няма какъв сняг да завали днеска. Пък и модерен трактор карам, не е едновремешното ЮМЗ на Хаджи Трендафил. Айде аз и аз да тръгвам, че Лазар сигурно е стигнал. Айде със здраве.

-Да не забрайш „стъклената бележка”!

            Лазар, който работеше като тракторист при Рамадан, беше най-големият син на даскала. Беше буйно и сприхаво момченце като малък, но строгостта на баща му и благата дума на майка му, направиха от него работлив младеж, който знае какво иска от живота си. Трудно се сприятеляваше с хората, но училището му вървеше, а след като завърши се отдаде на работа в земеделието. Понеже търсеха трактористи, той изкара кетапи и веднага го взеха. Обичаше прекалено много земята. Радваше се на пръстта както малко дете. Обичаше да сее, да оре, да култивира. Когато бе на нивата се чувстваше като в свои води. Лазар имаше две сестри – Александра и Катерина, и един брат – Слав. Всички те растяха под опеката и строгостта на даскал Добри. Човекът беше, кротък по душа, смирен и не обичаше нито един от човешките пороци. Това, от което най-много се страхуваше бяха смъртните грехове. Затова възпитаваше децата си в християнските ценности и не отстъпваше никога, когато те се опитваха да ги нарушават. Но както казваше народът „децата приличаха не на родителите си, а бяха последица на това, което те не са искали да бъдат”.

            Даскал Добри, не обичаше шумните традиции и обичаи. Според него вярата в Бог и почитта към неговите последователи канонизирани от Светата Църква, не биваше да се изразява с ядене, пиене, угощения, пирове, напивания и цял куп глупави жертви и пъстри небивалици. За него бе много по-важно да се спазват духовните и нематериални ценности и морални послания оставени в светото писание. Като учен човек, на него бяха присъщи вярата в логиката и фактите, но тай като изповядваше християнството, то единственото според него „нелогично” бе фактът, че Бог може да бъде по някакъв начин подобен на човешкото. А днес на Лазаровден, единственото, което даскал Добри правеше е да гледа от прозореца на къщата си песните на младите лазарки и да се възхищава на лекотата и нежността на девойките.

            -Ах, Добри, Добри, даскал стана и не ти дойде акъла в главата за тез двайсе години.

            -Защо, мислиш че не ми е дошъл акъла, защото не пуснах Катерина да става лазарка ли? С какво ще ú помогне лазаруването? Да се намери мъж ли? Да си врачуват там по пръстенчета и гривнички ли? Това са бабени деветини…

            -Ох, ох, ох! Спомням си как мрънкаше, когато Александра тръгна да се омъжва за Боил. Цял ден ми мърмореше, за туй-онуй, че не бил християнин, че бил от лошо семе, че народът му бил против християните.

      -Това е друго нещо. Боил излезе свястно момче. Умен е, работлив е, обича семейството се, почита родителите си, уважава нас. А Катерина е твърдоглава като майка ми, лека ú пръст.

             -Знам я, аз, майка ти…

           -Знаеш, ти… Все много знаеш, затова е така криво и момичето. Само на глупости се учите една друга. Иванова ми казва, че и с оценките не е добре. Мързелива е станала. И всичко заради какво? Заради онзи горски добитък.

            -Добри, чуваш ли се сега какво приказваш. Арс не е горски добитък. Много умно и възпитано момче е.

      -Точно като баща си е умен и възпитан. Като Сварот и като онази малката, чернокосата, дето се разхождан нощно време и пускат вампири и таласъми. Не искам всичките ми деца да се заженят с друговерци. Ще се претопи християнската кръв и християнския морал. Ще станем същите добитъци, на които Христос, толкова гневно е опонирал…

            -Стига, Добри… На празника повече не искам да те слушам…

           -Както искаш… Не свършите нещо полезно, една молитва поне да кажете от срам, ами се занимавате с песнички и митологии. Пфу…

            Катерина слушаше всяка една дума от гневното слово на баща си и когато видя майка и да се приближава към стаята ú, влезе бързо вътре и я заключи с тежкия метален ключ. След това отвори прозореца, измъкна си през него, понеже стаята ú бе на първия етаж и бавно тръгна към плевнята. След минути Катерина яздеше коня на Александра, по уличките на Папаз дере. Тя искаше да се измъкне от приказките на родителите. Яздеше и излезе от селото и тръгна през нивите. Стигна до Червената могила и забеляза, че работниците на Рамадан култивираха земята. Тя слезе от коня си и клекна на земята. Размишляваше, за това, което баща и каза. За това, че не иска всичките му деца да се заженят за друговерци, че се петняла кръвта на Христос. Понесе се в битка на разума и онова, което бе нейната истинска същност.

            Лазаровден предстоеше да се превърне в наказание, за онези, които не спазваха повелите на Всевишния. Звярът бе освободен и чакаше притаен да нападне невинните души, за да накаже с това грешните. Небето сякаш не слушаше думите на бай Васил Тракториста. Хубавата сутрин и жаркият обед малко по-малко чезнеха. Облаците пълзяха като в Яворовата „Градушка” и покриваха всеки един квадратен сантиметър от небосвода. Притъмняваше все повече и повече. Дърветата до Червената могила засвистяваха нервно и сякаш призоваваха всички живо да се покрие и да бяга колкото се може по-бързо. Червената могила показваше защо се нарича така. Когато вятърът започна да духа по-силно и отвя прахоляка от нея, се показаха огромните червени камъни. Те блестяха заедно с вятъра като че ли самата могила беше вход към Пъкъла.

            Заваля без нищо да даде едничък знак за това. Сякаш небето се разтвори и изливаше огромно ведро с вода. Работниците в нивата едва успяха да вдигнат култиваторите. Тракторите буксуваха по разлигавената почва и трудно успяваха да мръднат. Напредваха едва със сантиметри. Валеше толкова силно, че не успяваха да видят нищо пред себе си. Дори светлините на машините не можеха да пробият мрака на водната стена, която се сипеше от небето. Лазар и бай Васил угасиха машините и се разбраха по телефона да изчакат докато дъжда поутихне, за да може да излязат. Но той не утихваше. Природата сякаш искаше да измие човешката техника от своята земя, да я махне от там. Господ чувстваше, че към него не се отнасят с нужното уважение и затова реши да предупреди отново с вода. Тези мисли бяха в главата на Лазар. С годините той се бе наслушал на множество тълкувания на Светото писание, направени от даскала. И сега му се искаше да вярва в тях.

            Лазар видя малки светлинки извън кабината на машината си и помисли, че бай Васил е тръгнал с прожектор да види дали Лазар е останал. Тогава се появи той. Звярът! Вълкодавът изглеждаше като пуснат от самия Ад. С жълтите си очи, с кървавите зъби и с мократа лъскава козина. Светлината идваше от очите му, толкова отровно, толкова пламенни, че не можеха да се опишат. Лазар изтръпна, той се опря в края на кабината и посегна към желязната щанга. Тогава вълкодавът започна да вие. Той усети страхът и жалката смелост на човека, който обича земята. И си замина. Отиде си. Животното бе разбрало, че душата му е непокварена. Оставяйки щангата, Лазар чу почукване по кабината на трактора. Стреснат, да не е отново звярът, той се извърна бавно и внимателно. На кабината чукаше премръзналата и мокра Катерина. Лазар я видя и отвори вратата. Момичето се качи и едва успяваше да говори.

          -Какво правиш в такова време сама на нивата. Кажи! Катя…!

          -Татко наприказва, едни работи и аз избягах… Избягах за малко да се очистя от тези неща… Нямах идея, че ще завали…

            Дъждът постепенно спря. Облаците си отидоха както си бяха и дошли. Земята бе подгизнала. Нямаше да може да се влезе с машина поне две седмици. А предстояха Страстната и Светлата седмица.

            -Бай Василе, бай Василе… - Лазар и Катя, отиваха към трактора му, когато видяха тялото на мъжа проснато в калта до машината. Ръката му сякаш беше нахапана от нещо.

            -Лазаре, диша, и пулс има… - Катерина удари на припадналия мъж силна отрезвяваща плесница. – Ето така, събужда се!

            -Катя, Лазаре… Майка му стара и чудото му, и дзвера му. Гледам светлина и отварям трактора викам ти си тръгнал при мене да идваш и като са фърли вътре мамито му и вълкодав, докато посегна за лоста и тоз ма събори от трактора, че като съм паднал и съм припаднал даже. Как не ме е събудил дъжда не знам. Ама не бях виждал вълкодав да посяга на хора. Това е насъскано само от онея страхилища… Пък дъжда, гледай какво ще го прая братчеда, дето сабалям много му знаеше устата с неговата виялица…

            Лазар и Катя се спогледаха. Те не виждаха в разказа на бай Васил никакъв смисъл. Трудно им беше да осъзнаят, че те са децата, които ще плащат за грешките на дедите си.