Пшеничните ниви на Папаз дере вече бяха онзи красив зелен фон, който художниците често избираха за далечината на своите картини. И не заради нюансите на зеленото, които бяха хиляди, а просто защото пшеничната нива символизираше труда и плодородието. Нямаше крайче в землището на Черква, което да не беше изорано и да не беше засято. Но най-много бяха посевите с пшеницата. Житото, както го наричаха хората, беше дълбоко се вкоренил символ на всеки един от етносите в селото. Независимо на какво се превръщаше – бял хляб, сладка баклава, северски дерем или какво и да е било друго, всяка една хапка носеше онази малка частица труд, която засищаше човешката душа и я хранеше директно от природата. Никой не се осмеляваше да противоречи на пшеничния клас. Защото в него беше надеждата, вярата и силата на цял един човешки живот.
Бай Рамадан, както всяка сутрин обикаляше нивите, за да види „на къде вървят” посевите. Дебеличкия арендатор газеше в една от пшениците и слушаше характерното свистене на стр ...