Слънцето беше в най-високата точка на небосвода. Беше горещо, прекалено горещо за май. И дори след вчерашния гергьовски дъжд, беше и задушно. Старите хора казваха, че при такива случаи градушката „няма да чака много, много”. Мурад бей махала обикновено по обед беше шумно местенце, тъй като хората се събираха около джамията и чакаха мюезинът да ги призове на молитва. В днешния горещ ден, обаче, всяко живо нещо търсеше сянка и прохлада. Майската жега можеше да се сравнява само с летните горещини и то съвсем заслужено. Много от жителите на селото успяха да хвърлят дългия ръкав и панталони и да го заменят с къси такива. Само не и мюсюлманите. Те стриктно си спазваха повелята да не влизат в джамията както „не може”. Шумната глъчка около площадчето на храма още повече увеличаваше жегата и беше трудно дори да се диша. Но религиозните задължения бяха на първо място. Особено за възрастните мюсюлмани. Макар да се опитваха да налеят на младите „мозък” в главите, то диванетата, не искаха да ходят ...