Трудно бе да се угоди на хората в Папаз дере. И не защото бяха алчни и пресметливи, а защото търсеха своите права като по закон. Със сигурност не обичаха да бъдат лъгани, особено що става въпрос по отношение на земята. Тогава дори старците от селото биха излезли със зъби и нокти да защитават това, което пише в нотариалния акт. Завещаното от дедите пък имаше още по-голяма стойност. Хората от Папаз дере със сигурност не виждаха в бащините и дядовите ниви, сметка от изплащаната рента. Земята за тях беше нещо, което дава началото на хляба, началото на живота дори. И докато християните и мюсюлманите милееха за земята и за плодородната почва, то северите и българите тачеха повече гората. Гората, която неведнъж бе давала сигурност и подслон на онези, които го търсеха. Дебелите вековни дъбове, сивите букове, а дори още по-навътре червенокорите борове и стоманените остени се превръщаха в легендарни хранилници на търсещите помощ.

Гората на Папаз дере се намираше точно зад Картал махала. И въпреки че до нея стигаха много обиколни пътища, повечето от дърварите предпочитаха този през махалата, въпреки страха от северите. Младите калфи трудно възприемаха вида и обичаите на суровите мъже и жени от махалата, но с времето свикваха. Тъй като повечето секачи бяха предимно християни, те трудно проумяваха как може да се живее в изолация от големите религии и как северската традиция, религия и култура е оцеляла хиляда и четиристотин години по тези затънтени земи. Християните бяха възпитавани, че тяхната религия е религия на милосърдието и всеопрощението, но настроенията на самите севери говореха, че не е точно така. Всяка сутрин и всяка вечер, когато дърварите минаваха по пътя през Картал махала със своите превозни средства, можеше да се усети онази тежест на всички погледи идващи от масивните каменни бели северски къщи. Същата студенина се усещаше и от самите севери. Те не долюбваха, че тяхната любима гора бива използвана от християните единствено и само като дървесина. Това бе докарало много бунтове и кръвопролития през времената на царско управление и последвалият тоталитарен режим. И все гората им бе отнета, но само в материално отношение – по дух тя беше единствено и само тяхна. Душата, на нито един големоверец (както северите наричаха християните и мюсюлманите), не би могла свободно да се скита из гората зад Картал махала, тя просто нямаше да бъде у дома си.

Всички тези настроения отдавна бяха минали през сетивата на единствения човек, който се занимаваше с частната аренда на горска земя. Никола се бе сблъскал, както с коравата бюрократична машина и безскруполността на управляващите в лицето на кмета Карагеоргиев и общинския съвет, така и с непречупващия се северски дух. Общината винаги имаше своите претенции върху държавния горски фонд. Точно това бе причината да се повдигнат буйни страсти, когато Никола обяви, че ще прави горска кооперация. Собствениците на гора, които все още не бяха продали (под натиск) парчето наследство на държавата, отиваха при младият арендатор, кой с гора, кой със земя, само и само да могат да се махнат от установените грабителски практики. За годините на преход, в които им бяха възстановени правата на собственост, не един и двама бяха опарени от кметската власт, която преди Никола управляваше горските масиви. Когато обаче се появи конкуренция в лицето на русия мъж, сякаш всичко си идваше отново на място. Тогава северите се поукротиха малко и всичката гора, която те притежаваха дадоха под аренда на младия предприемач. След време същото направиха и със земята си. Никола обичаше да работи честно и почтено. Точно това харесваха у него горските хора. Макар да бе един от най-силно вярващите християни, в него липсваше бруталния радикализъм и всевдоморал. Това си личеше „още от входа на клисурите” както казваха старите хора. Младият мъж печелеше сърцата на хората не с обещания, „колко рента” ще даде, а с това, че ще работи и „ако има за него, ще има и за хората”. Това беше един основен древен принцип на земеделието, отдавна заправен в промишленото производство. Големите и крупни земеделци не се съобразяваха с прищевките на природата и на Всевишния. Ето това различаваше Никола от всички тях.

Никола караше очуканата „Лада-Нива”, през горския път. Той таман беше пресякъл Картал махала и бързаше, защото му се бяха обадили за проблем. Бай Георги и Рангел бяха на централното сечище, доста навътре и явно бяха срещнали затруднение. Никола се притесняваше доста, защото от половин час не си вдигаха телефоните. Мъжът караше възможно най-бързо през криволичещата пътека, но множеството дънери, клони, шишарки, локви и прагове, затрудняваха движението на автомобила. Като разбра, че няма да стане с бързане, младият арендатор, реши да намали темпото, за да се успокои. Той пусна радиото, което леко пращеше на всички станции, но се чуваше  добре. Никола започна да припява на песничката „Карай, Джони, карай, всичко тече, но уви не всичко се пие!...” и се подхилваше точно на последната дума:

-Ако можеше и моите тиквеници да работят и те така, да им тече работата, пък да не пият от тая пуста манастирска дето им я дава отчето Иларион… Пууууу… Грешка няма да имат!

Никола се засмя на собствените си приказки и отново се заслуша в песента на радиото. Тя се лееше тихо и кротко и беше в пълен синхрон със преливащите цветове на дърветата. Той познаваше всяко едно дърво в гората. Знаеше, къде ще намери подходящи дъбове за огрев, точни борове за бичене на дъски. И само той беше посветен къде са големите сиви остени. Сварот му бе показал, най-хубавите дървета. Разбира се го бе научил да познава, кое става за сеч и кое не. С тези древни познания християнин рядко можеше да се похвали. Когато имаше поръчка за точно определена търсена дървесина, Никола сам обикаляше и маркираше подходящото дърво. А остенът бе едно от най-твърдите дървета. Северите твърдяха, че от неговата дървесина в майсторски ръце, можеха да излязат дори по-твърди остриета от стоманените. Но това познание бе отдавна изгубено в поколенията. Майсторите на оръжия си бяха отдавна отишли, а заедно с тях и великото познание на войната.

Никола се разсея от подскачането на колата в един трудно видим праг на пътя. И тъй като автомобилът промени звука си рязко след препятствието, то мъжът слезе да види къде е повредата:

-Ей, мама му стара и бракма, намери кога да се счупи… Ах тоз праг тука е работа само на Васил Делибалта. Да му имам аз номерата камионджийски да му имам. Че и мойте тиквеници не си вдигат телефоните. Ах, ах, ах, кой знай какви бели са свършили пак…

-Ти сам ли си говориш бе момче? – Никола се обърна и видя зад себе си равинът и арменското отче да се задават от една странична пътека.

-А, добър ден бе свети хора! Какво правите тука, да не сте дошли дърва да сечете? Ама гледам кирка носите и въже, едва ли за дърва сте…

-Прааааав си мооомчеееееее, ний тууука смеее по друууга раааааааботааа! – звънливият напев на арменското отче, който бе един от най-ярките му говорни дефекти или може би професионално изкривяване, накара Никола да се подкисне и да го досмеши, въпреки проблема с автомобила.

-Отче, я ела ти имаш по-здрави ръце, ей тука да държиш контра да завия, че гърнето се откачило, скъсал са болта, ей там като минах през оня праг, мамицата му и праг…

-Неедееей, тъй да ругаааеш… Сега ще ти поооомооогна…!

-Ей ама и ти си един услужлив. Абе, Никола, я кажи, тука дали са ти разправали, онез страхилища, дали не се намира черен прог?

-Рави, ако за каменно дърво ми говориш, Сварот ми беше споменал, че преди е имало, но се намира много трудно. А на тебе за какво ти е? Това е много твърдо дърво, не може така да се сече. Ааааа, затуй сте с кирка. „Видиш ли ти черен прог, да знайш на кирката не става роб”. Хихииии…! Ама сте сериозно тръгнали да търсите каменно дърво. Разправи ми за какво ти е?

-Нали знайш на синагогата предната греда, дето е пукната… Идваха оня ден инженери и казаха, че туй нещо до една година, ще падне ако не се укрепи. Викат, като са я строили не са преценили на купола тежината да сложат по-голяма или по-здрава греда. Пък аз им казвам, че за тази синагога е правена гредата от най-големия остен в гората…

-Аааа, дядо ми е разправал, тогава бай Петър Гредореда, лека му пръст, дето сто хиляди овещания е имал със Сварот, за да може да вземе остена. Да ти кажа правата, не съм виждал прогове… Ако видя имаш го.

-Гоооотооооово ли е, момчеееее?

-Да отче, готово е. Много благодаря за помощта. Имаше тука като някой грешен чорт да се мъча, ако не бяхте тръгнали из гората.

-Тъй, тъй, айде със здраве и да не забрайш заръката!

-Няма, рави, няма.

Никола се качи отново в колата и потегли към централното сечище. До там пътя вече, бе сравните по-равен и без препятствия, но този път арендатора внимаваше. В главата му обаче се въртеше този прословут черен прог – каменното дърво. Този рядък растителен вид имаше невероятно твърда дървесина, по-твърда дори от тази на остена и по-фина от тази на черния орех. На както казваше Сварот – не търси това, което гората скрива от теб. На Никола му беше пределно ясно, че равинът и арменското отче, далеч не търсят легендарното дърво заради ценната му и колосално твърда дървесина. Особено арменското отче. Из селото се носеше легенда, че последният арменски кръст е бил направен именно от прог и че светената вода от него, лекува всички болести. Явно това бе целта на двамата „свети” хора – да въртят бизнес със светена вода… Но гората нямаше да им даде така лесно даровете си. И въпреки всичко, едва ли щяха за толкова дребнав бизнес да бродят сред най-затънтените горски пътечки. Лукавост се въртеше в главите на религиозните мъже.

Русият, мъж стигна до централното сечище. Там бе пусто. Всички инструменти и камиони бяха зарязани и хората като че ли са бяха изпокрили. Бе много тихо, дори не се чуваха свистенията на птиците в короните на дъбовете, които преобладаваха тук.

-Николаааааа, влизай в колата не стой там, че ей ся ща подушат… - гласът на бай Георги се чуваше някъде от високото, но Никола не може да долови от къде точно идва.

-Бай Георги, къде си са скрил бе, кой ще ме подуши, покажи се да те видя, няма никого тука?!

-Абе момче, качвай са в Нива-та бързо не ги ли виждаш, че са та наобиколили вече…

Гласът на бай Георги замлъкна, а Никола веднага видя как вълците започват малко по малко да стесняват кръга около него. Сивите хищници, бяха прекалено ядосани и определено изчакваха да сформират нападението си. Зъбите им бяха лъскави и бели, а очите им свирепо зелени. Точно това ги отличаваше от вълкодавите. Мекият красив поглед и огромният ръст на вълкодава, заедно с грациозната му осанка, рязко контрастираха над сухото и измършавяло тяло с острия и хипнотизиращ, извратен дори кръвен поглед на вълците. Те бяха лукави, измамно привлекателни. Никола можеше единствено да наблюдава как малко по малко се готвят да нападнат. Той бавно се сниши и грабна остра и дебела жилава остенова гьостерица. В този момент вълците се спуснаха. Шестте хищника нападнаха толкова синхронизирано, че успяха да съборят силния мъж на земята. Незнайно как той успя да се откачи от зъбатата примка и удари едно от животните със пръчката. Той започна да вие от парещата болка на остена и куцукайки избяга. Вълците осъзнаха, че не могат да се мерят със силата на оръжието и зъбейки се с крачна назад заотстъпваха, докато накрая са разбягаха.

Работниците започнаха да слизат от дърветата, където се бяха скрили от свирепата глутница.

-Какво направи бе момче? Ние викахме, пъдехме, с пръчки, с камъни, с дървета, обаче тея проклетии не заминават. Ей, щяха да ухапят Рангел по крака. Атанас и той вика, въх бай Георги, замина ми ръката, ама само нахапан остана. Айде, аз ще ги карам с камиона в болницата да им турят за бяс.

-Върви бай Георги, идете, и аз после ще дойда да разплатя за инжекциите, кажи на доктора на фирмата да ги пише.

Камионът изрева и ускори през горския път. Никола се обърна назад да види от къде са дошли вълците. Нещо светеше в очите му. Тогава в далечината съзря, лъскавочерния ствол на каменното дърво. Сега си спомни какво му бе казал още Сварот. „Никола, християнин не е добре дошъл в гората. Стражите ще пуснат само достойния до горските тайни…” Ето защо вълците бяха излезли. Те знаеха, че някой търси черен прог.