Дядо Пимен беше седнал в голямото удобно кресло в игуменската стаичка и размишляваше. Старецът се бе облегнал на лакътя си върху бюрото, а погледът му се беше втренчил в старата икона на Богородица и Младенеца. Така той стоеше вече половин час. За какво толкова мислеше възрастният игумен? Дали за новата църква, дали за предприемачите, които са го търсили, дали за отчетата, които в последно време правеха само сеирджийски работи, погледът му не искаше да каже. Бе толкова необятен, че когато човек погледнеше в сините очи под вече побелелите вежди, сякаш виждаше мъдростта на морето. Но сега това „море” бе бурно, страховито, сякаш във всеки един момент можеше да вземе поредната си жертва. Но дядо Пимен нямаше да убие никого. Той не умееше да наранява. Неговите жертви бяха единствено в името на истината и добродетелта. Строгият му глас и страховития му поглед бяха най-силните му оръжия. Всеки, вгледал се в измореното от житейския препятствия лице, не можеше да издържи и поддаваше както тежки ...