Петъчните дни бяха от онези дни в Папаз дере, в които интригите не си отиваха заедно с края на работната седмица, но сега се зараждаха. Това се случваше поради простата причина, че тогава отваряше петъчния женски пазар. Това беше единственото място във високопланинското село, където можеше да открие невероятно количество информация за всички и всеки в радиус от сто километра при това с голяма степен на достоверност. Жените от Папаз дере всеки петък се събираха като същински оси на мокър картон и жадно попиваха водата от клюки, интриги, разправии, политики, дори въпроси от националната сигурност на страната. И все трудно можеше да се открие капчица недобронамереност във всичката тази „информация” обменяна най-често от субекти от женски пол. Разбира се мъжете не бяха света вода ненапита, тъй като редовно под тяхно ръководство се раждаха най-великите разкази, за риба, лов, жени и пиене – кой е уловил най-голямото. В крайна сметка всяка от мъжките истории започнала на женския пазар завършваше скоропостижно в селската кръчма при бай Цвятко. А историите им бяха поливани обилно с манастирска гроздова, за да бъде изкоренено всяко едно съмнение за реалността на мъжката дума.
На женския пазар можеше да се намерят всякакви стоки. И не само от Папаз дере. Тук подобно на типичния арабски средновековен пазар, можеше да бъде открито дори от пиле мляко. Продавачите по сергиите най-често бяха местни хора, но те обикаляха цялата държава, за да открият и предложат огромното разнообразие от продукти, което правеше селото по-снабдено от столичен мол. И това не само привличаше цялото село да излезе от домовете си в петък в ранна сутрин, та дори имаше случаи по празници, в които камбаните на черквата бяха забравяне само и само да може да се вредят отчетата, за да си купят туй онуй. А специално за тях предлагаха хубави нови и практични бъклички, които успешно можеха да се съберат под расото и да може да се покръква от тях дори в движение. На това нещо отец Иларион и отец Пантелеймон казваха научен прогрес и въобще не уважаваха вносните метални подобия, които даваха по немските филми.
Както всеки път, Велимира, дъщерята на бай Цвятко, беше излязла рано, за да може да пообиколи, „както трябва” пазара. Девойката бе станала днес рано, за да успее да ошета някой домашни задължения преди „покупките”. Определено беше работна девойка. Това си личеше по очите и, които бяха вечно уморени от разправиите с късните „кръчмарски чада”. Горкото момиче, уви, се бе нагледало на всякакви изцепки, сеири, случки и сбивания, така че познаваше мъжката психика в най-пълната и светлина и „звезден” блясък. Може би това бе една от причините да не си е намерила все още половинка. А сърцето и така копнееше да има сродна душица. Да има на чие рамо да се облегне. Да има кого да прегърне, когато най-много е необходимо. Причина за липсата на мъжка ръка до нея, със сигурност не бе външният и вид. Велимира беше наистина хубава девойка. Красиви кафеви очи, светло кестенява дълга и права коса, стройно и слабо тяло и невероятно чаровна усмивка, която можеше да прелива в хиляди нюанси – от небрежен флирт до искрен смях и от фалшива усмивка до истинска страст. Някои от тези очертания на лицето и бяха доста редки и малцина късметлии познаваха целият колорит на момичето. Беше и скромна. Но със сигурност успяваше да се справя с живота си. Фината и външност контрастираха на коравия и на пръв поглед характер. И тайничко вече беше влюбена.
Велимира крачеше към пазара, като очевидно се бе замислила не за едни и две неща. В ума и препускаха „хилядите покупки”, които трябва да направи днес и възможните начини за пренасянето им до дома. На влизане в пазарната уличка пред нея се изпречиха буля Васила и Съба. Тези две грозновати лелки, бяха типичните по външен и вътрешен вид клюкарки. Техните мозъци работеха като тъкачен стан като успяваха да изработят уникална по своя род „информация” за всеки един преминаващ покрай тях:
-Видя ли ма Васило?
-Кой да видя, кой да видя, то виж колко народ неска, са е събрал, пък съм без очила да ма земат чортовете да ма земат.
-Те че ща земат, ща земат, ама га е въпроса? Та на Цвятко кръчмаря щерка му, викам, дали си видяла? Пак са е накиприла с нова пола, нова дрешка. Дъртия бая пари и дава май, а?
-Събе, тебе не та ли е срам за бай Цвятко тъй да думаш. Ми е на ш`на чуят после има да разправат, че сме носили клюки. Видях я аз, ама нъл ти казвам, очила нямам да я разгледам…
-Вий двете пак ли тука обсъждате хората, няма ли да си купите нещо от пазара, ми само опашка правите.
-Ееее, бат Иване, то тука като не са заприказваш, де на друго място?! Аз викам Васило, да идем да си земем малко пресен чесън от на даскала балдъзата… Атанаска бай Радената каза, че имала много хубав тъз година.
Бай Иван, редовно скастряше събралите се пред неговата сергия, само за да клюкарстват. Човека продаваше от доста години най-различен зарзават и със сигурност търговията му бе една от най-успешните, понеже предлагаше само качествена стока от неговите оранжерии в Пловдивско. Не обичаше да вика и лъже клиентите, а това му помагаше да има винаги големи пари в чекмеджето на тезгяха. Не така обаче трупаше доходи Кирил Четкаджията. Това слабо момченце викаше като селски глашатай застанал през сергията и наподобяваше всички онези търговци в Истамбул, които можеха да те накарат да си купиш дори най-безполезната вещ.
-Бананииии, бананиииии! Купете си от последните испански банани! Лично са брани от градината на Симеон Сакскобургготски!...
-Кириле, портокал останал ли ти е?
-Бульо Димке при мене ако няма портокали, няма да намериш от друго място.
-Ама да не са кисали, като предния път?
-Портокала, бульо Димке, трябва да е като туршията – толкоз кисел, че да върви и с торта и с ракия…
-Я сложи ти два килограма, че унуката са прибира утре. Пак ще има бабо дай портокал, бабо дай бонбони, бабо дай туй онуй…
-Ти ще видиш като порасне направо в пари ще си иска.
-Ама и твойта уста е като на дядо ти Петър, Бог да го прости. Няма да забравя как ходи за него голямото дърво при Сварот… Всеки ден по три пъти да може да го вземе. И накрая равинът го излъга с парите… Ей, лоши хора има…
-Като каза равин, неска Донка на бай Лечко ми разправа, че снощи видяла равина и арменското отче, да излизат от гората с кирка и въже. Не им е чиста на тея двамата работата. Пак са измислили някой ишерет да правят.
-Не знам, Кирилчо, не знам, аз гледам внуците, булките да са добре, пък тез работи да ги оправат началниците. Айде със здраве и много поздрави на кака Рада.
Не беше трудно на пазара да се открият и не толкова легални, но в същото време доста ценни стоки. Така например чичо Ангел, можеше да ти намери дори най-забранената билка, в каквито количества ти трябва, стига да можеш да си платиш. В същото време единственото, което не продаваше беше коноп, защото беше твърде хитър, за да си навлече лесно неприятности.
-Чичо Ангеле, абе имаш ли горчив пелин?
-Що ти е бе, Тервеле, то по туй време вино не се прави?
-Абе виж тука оня ден се порязах с брадвата и татко каза при тебе да питам за пелин, бързо зараствало от него.
-Ааа, не пелин. Жиловляк ти трябва. Ето, тука имам една кесия ти я давам без пари.
-Не може без пари…
-Слушай, сега, моето момче. С Баян се познаваме от деца, така че на неговия род аз пари не мога да вземам. Кажи му да намери едно шише юч кюшелия да почерпи.
-Благодаря много, ще му кажа.
-Тервеле, я чакай да та питам една работа тука?!
-Питай, то питането без пари? – Тервел показа онази истински широка усмивка с мъжкия си кънтящ смях, който накара и чичо Ангел да се засмее.
-Не си пораснал, момче, ама скоро и туй ще стане. Като чувам може да ти излезе късмета, а?
-Какъв късмет бе?
-Спасил си на Сварот щерката от канарите оня ден. Може да ти я даде за благодарност. Нали знаеш, че за северите да спасиш живот е вечен дълг. Каагата няма да мине с едно мерси само.
-Аз там не се бъркам. Леина си има мъж вече…
-Ей на, щом стана сприхав ясен си като конски зъби! Пък той като е мъж, да не е съпруг. Те са приятели от малки. Любовта между тях вече отдавна е станала на обич между брат и сестра. Не се спирай момче…
Тервел се качи на коня си и тръгна към Болгар махала с повече питания в главата си, отколкото с отговори, но със сигурност мисълта за красивата северка бе далеч по-привлекателна отколкото билките за раната му и не го оставаше на мира вече няколко дни. Уви любовта разцъфтяваше по най-непозволен начин тук в Папаз дере и скоро можеше да стане причина отново за конфликт. Далеч по-кротко бе влюбването на Велимира. Тя също като Тервел, не смееше да покаже с думи, колко силно сърцето и желае.
-Добър ден лельо Анке. Дай ми един килограм репички и четири връзки лук.
-Май днеска много народ ще има в кръчмата, щом тъй много зарзават взимаш? Бай Цвяко как е? Не съм го виждала на пазара от три-четири месеца?
-Добре е! Върти кръчмата той сега, пък праща мене, не иска май да ме оставя сама като има много клиентела, че стават големи панаири. Ти как си? Татко ми каза, че и Даскала бил болен…
-Даскала, грип го е нещо хванал, вчера ходи в болницата да го преглеждат. Връща са и вика, „Въх Ано, каза голям сакатлък станал”. Викам, „Що бе какво е станало?” и той като ми разправа, че на Никола дърварите са ги нахапали вълци до централното сечище, Никола отишъл, нападнали и него, ама ги е изпъдил. Каза, какъв е тоя човек с остенова тояга шест вълка изгонел.
-Ииииииии!!!... И как е Никола, да не са го нахапали и него? Сакън, лельо Анке, с тез болести дето разнасят…
-Нищо му няма на него. Той е млад. Може да са е уплашил само, ама ще му мине. А ти, що така се стряскаш за него.
-Ааа, питам само, нали и той човек е?
-Тъй ама за бат Георги и за Рангел, уж и двамата са ти рода не пита, ми бързаш за Никола да ти кажа…
Велимира не успя да сдържи чувствата си и се изчерви цялата. Лицето й пламна от раз и луничките и заиграха от срам под леко навъсения поглед. Тя искаше да каже нещо, да се защити и да опровергае макар да не е правилно, мислите на даскаловата балдъза, но същността й по-скоро я тласкаше към потвърждение, да сподели, за да може да й олекне. Съвестта на девойката бе по-силна от разума и и в този момент тя не успя да се сдържи и една малка сълзица, сълзица от обич, се стече по бузата й.
-Не се притеснявай, Вели! Това не е страшно нещо, човешко е да обичаш. Няма по-човешко нещо от това да искаш да си обичан…
Велимира взе набързо зеленчуците и тръгна през пазара леко тичешком. Тя искаше да се скрие и да не показва повече слабостите си. Но колкото повече бързаше, толкова по-трудно си проправяше път през купищата хора на пазара. Вълнуваше си, страдаше и обичаше. Защо и трябваше да се разкрива толкова лесно? Бързаше, ли бързаше… Докато един висок мъж не се изпречи пред нея. Тя залитна сякаш земята беше покрита с лед. Сърцето й биеше лудо. Това бе последния човек, който тя би искала да види в този момент, но също и толкова желан. Никола…
© Христо Стоянов Всички права запазени
хубаво, че се върна и към Тервел и Леина, там също ми е интересно какво ще става..(дано да разберем по-скоро - за мен тук е завръзката и следователно и развръзката ще е тук )