14.12.2018 г., 18:09 ч.

 Доктор Вреден - глава 14 

  Проза » Повести и романи
783 3 2
Произведение от няколко части « към първа част
27 мин за четене

Глава 14

 

            Тичах надолу по стълбите, неспособна дори да изчакам асансьорът да се качи до шестия етаж, където беше апартаментът ми, за да го взема. Излетях на булевард Сливница, трескаво оглеждайки се за такси. Същевременно отново се обадих на Асен.

            -Къде е той? – попитах, без дори да кажа "добър ден" или "ало" – той в апартамента в Люлин ли е сега?

            -Да, там сме… - Асен за момент млъкна, като дочувах друг глас отстрани. Сетне от слушалката се чу шум.

            -Ани – беше гласът на Димитър. Сърцето ми мигновено трепна.        

            -Дими!

            -Не се притеснявай – гласът му беше ужасяващо дрезгав и някак тих – Асен тука те стресира. Спокойно, добре съм… всичко е под контрол, с мен… просто искам…

            Той се задъхваше, което мигновено накара сърцето ми да се свие болезнено.

            -Просто искам… да ме изслушаш… и…

            -Не трябва да говориш, Дими – чух гласът на Асен – тя сега ще дойде.

            Отново се чу шум  в слушалката и Асен се завърна на телефона:

            -Той трябва да си почива, Анелия. Ти идваш насам, нали така? Ще говорите, когато дойдеш.

            -Д-да, разбира се – заекнах изнервена – идвам до десетина минути.

            -Благодаря ти. Чакаме те.

            Не след дълго се намирах пред вратата на скромния апартамент на Димитър. Почуках, тъй като нямаше звънец, и мигновено ми отвори разтревожения Асен. Отново бе с тъмносивия си костюм, но вратовръзката му беше разхлабена, а очите  му гледаха тревожно.

            -Анелия, здравей – каза той, явно опитвайки се да не ме плаши – скарахте ли се?

            -Н-нещо такова. Как е той? Трябва да го видя…

            -Изчакай само секунда – той хвана китката ми и аз срещнах тревожните очи – Димитър много рядко, ако изобщо, вика сам лекарския си екип. Не знам какво е станало, но явно си го разстроила. Сърцето му биеше с над 150 удара в минута, всички се притеснихме, че ще получи сърдечен удар. За неговото състояние това е наистина опасно. Трябва да внимаваш, Анелия. Той все пак има много сериозно заболяване.          

            -Аз.. съжалявам – казах аз с насълзени очи – реагирах прибързано и детински. Искам да го видя…

            -Влез, но внимавайте с емоциите – каза Асен – аз ще изчакам тук, докато се разберете.

            Влязох и за мой ужас Дими беше на леглото си, като към тялото му беше закачена система, кислородна тръбичка в носа и портативен кардиограф. В ъгъла на стаята стоеше доктор Петков, който като ме видя, ми кимна почтително и дискретно излезе.

            -Ани! – Дими възкликна и даже се опита да стане, но аз се спуснах бързо към него и го натиснах назад на възглавниците.

            -Спокойно – казах му твърдо – не се вълнувай толкова. Тук съм, ще те изслушам, извинявай, че реагирах пресилено.

            -Не, аз… - той се закашля – аз… аз съм виновен… извинявай, никога не бих искал… не мислех, че Асен ще ти се обади така… не искам да те принуждавам да ме виждаш, когато не искаш…

            -Дими, спри – прекъснах го аз и нежно го погалих по косата. Лицето му беше потно – не си добре. Трябва да се успокоиш. Тук съм, никъде няма да ходя.

            -Аз… не искам да стоиш с мен, само защото съм болен… това е лошо. Това е толкова лошо!

            -Дими. Аз те обичам – казах в сините очи – естествено, че ще хукна към теб, когато ти е лошо.

            -Аз… аз просто… сърцето ми трябва да се оперира – каза ми той.

            -Знам. Шшш – погалих го отново – искам да затвориш очи и да спреш да мислиш за момент. Нали си ходил на йога. Знаеш как да медитираш. Моля те, направи го заради мен, медитирай малко. После ще се разберем. Тук съм, затвори очи.

            Сините му очи ме изпиваха с емоциите, които явно бях породила у него. Но той се прояви като послушен пациент и чинно затвори очи. Хванах ръката му, а той започна да диша дълбоко и методично. Забелязах как пулсът му се успокоява още, въпреки че най-вероятно вече му бяха дали нещо, за да го успокоят.

            Малко по-късно Дими отвори кристалните си очи. Изглеждаше малко по-добре.

            -Не трябва да се разстройваш от нищо – казах му аз, стиснала все още горещата му ръка. 

            -Мразя такива ситуации – призна ми той и въздъхна тежко, но ми се виждаше по-спокоен – ситуации, в които съм те принудил да дойдеш, защото ми е зле.

            -Разбирам – казах му – но такива ситуации в живота има. Стига да не се преструваш на зле, значи всичко е наред.

            Той кимна.

            -Никога не бих се преструвал – гробовно каза той.

            -Знам, Дими. Знам, че не си такъв човек.

            -Ужасен съм, че сега си мислиш, че се правя на жертва – призна той – но просто така се случи… че явно съм бил по-емоционален и сърцето ми подивя… трябваше да извикам лекарите, а пък Петков се е обадил на Асен, а Асен е хукнал да ти звъни на теб и да те притеснява… извинявай за цялата ситуация.

            -Всичко е наред – казах му аз и внимавайки за системите и уредите, легнах до него. Сложих глава до неговата на възглавницата, а той се засмя изнемощяло.

            -Толкова си мила… - прошепна той.

            -Кога ще направиш операцията? – попитах го аз, и нежно го погалих по гърдите. Бялата риза я нямаше и той бе в леглото гол нагоре, и аз виждах белезите от многото операции.

            -Исках да я отлагам, честно казано – каза той – но сърцето ми не се държи добре. Може би ще трябва скоро да я направя. Но преди това ми се иска да ти обясня за наркотиците.

            -Добре, обясни ми.

            -Нали ти разказах, че преди време много исках да имам деца? – попита ме, а аз кимнах лекичко и продължих да го галя по кожата – и… ъмм… разсейваш ме – и той се засмя.

            -Добре, ще спра – прошепнах до ухото му и отпуснах ръка над сърцето му.

            -Исках много да имам деца – продължи той, но гласът му беше доста дрезгав и уморен – и се оказа, че не мога да имам. Тогава сякаш попаднах в черна дупка. Аз преди бях вземал наркотици, само оказионно, за забавление. После обаче си втълпих, че трябва да помогна на хората да вземат само чисти наркотици. Искаше ми се да се погрижа за низвергнатите от обществото хора… и се заех с този бизнес с такава мотивация. Биваше ме, бързо се издигнах, станах популярен в тези среди, моята стока винаги беше най-чистата…

            Преглътнах, но въпреки това си наложих да го слушам.

            -Освен това се занимавах и с… - той прочисти гърло – и с жени, които искаха да продават секс.

            Стиснах устни.

            -Само такива, които искаха. И винаги се грижех за тях, бях организирал елит… и… ами… тогава се случи така, че в един момент един от моите клиенти загина заради грешка… общо взето – той отново прочисти гърло и затвори очи – трудно ми е да разказвам тази история. Но… явно нещо се беше объркало и клиентът ми умря заради свръхдоза и нечист наркотик, точно това, срещу което се бях борил. После пък… жената, с която бях тогава… тя също беше убита… ужасих се, че се налага да изживявам такива неща, осъзнах, че съм се забъркал надълбоко в доста лоши води… и напуснах бизнеса. И заминах за Индия, опитвайки се да се възстановя от всичко, което бях видял.

            -О, Дими… - успях само да промълвя.

            -Затова казах, че не съм убивал директно – каза ми той и ме погледна с тъжни очи – тъй като клиентът ми почина все пак… индиректно заради мен. Заради моята стока.

            -Дими. Разбрах – казах му и отново го погалих – разбирам. Всичко е наред.

            -Не искам да ме мислиш за лош човек. Аз наистина много те обичам – каза той в очите ми, сетне внимателно вдигна ръка от чаршафа и хвана китката ми. Поднесе ръката ми към устните си и нежно ме целуна по кокалчетата на пръстите – ти си наистина важна за мен. Тази история не съм я разказвал на никого. Брат ми не знае за нея. Моля те, гласувам ти цялото си доверие и само те моля… ако не изпитваш същото към мен, не оставяй с мен заради жал. Искам да съм сигурен, че никога няма да направиш такова нещо.

            -Добре, обещавам – прошепнах му – няма да остана с теб от жал. Но аз също много те обичам, Димитре. Сърцето ми се разби, когато разбрах, че не си добре.

            -Извинявай отново.

            -Ти нямаше ли да ми се обадиш?

            Той въздъхна.           

            -Щях, но пък не исках да те притеснявам, затова мислех да изчакам, да съм малко по-добре и да ти се обадя.

            -Искам винаги да ми се обаждаш, не ме пази. Аз съм медицинска сестра, Дими, знам какво означава болестта ти. Искам винаги да знам, когато не си добре. Моля те, не ме пази.

            -Мхм… - той отново въздъхна уморено – искам да поспя малко.

            -Ще бъда тук.

 

            Малко по-късно Асен Симеонов си тръгна, след като го уверих, че всичко е наред между мен и Дими, и останахме с доктор Петков да следим за състоянието на Димитър, докато спи. Той изглеждаше блед, потен и наистина болен и сърцето ми се свиваше да го гледам с всичките системи и кардиограф, но нямах избор.

            -Госпожице Йорданова – заговори ме тихо доктор Петков.     

            -Скоро трябва да направи операцията, нали? – попитах аз – операцията за пейсмейкър.

            -Да, има нужда от устройството. Бих се радвал, ако можете да настоите. Знаете, Димитър е един много упорит пациент.

            -Той е имал операция на сърцето преди?

            -Да, така е, но операцията беше отдавна и според изследванията, сърцето му трябва да издържи на втора операция. Въпреки че съм сигурен, че разбирате, че нещата са сериозни и ще има риск.

            -Наясно съм. Завършила съм за медицинска сестра.

            Той ми кимна.

            -Знам, господин Симеонов ми разясни за вас. Изглежда Димитър много ви харесва. Може би ще успеете да го убедите.

            -Мисля, че той е убеден вече – казах на лекаря и хвърлих един поглед на заспалия Дими – мисля, че осъзнава, че проблемът е спешен.

            Лекарят ми кимна, но не изглеждаше напълно убеден.

            -От колко време Димитър ви е пациент? – попитах аз. Доктор Петков се усмихна завеяно. Той беше възрастен, може би над 50-тте си години, но въпреки това изглеждаше в добра физическа форма и имаше мили и топли светло-кафяви очи.

            -Вече десет години – каза лекарят и прочисти гърло – често се чудя дали съм му лекар или се държа като баща. Прихващало ме е да му давам съвети, които нямат нищо общо с медицината. Димитър е един изключително умен човек, но наистина е бунтар и сякаш на това се крепи цялото му верую.

            Кимнах и се загледах в Дими. Той леко завъртя глава наляво, но не помръдна тялото си и въздъхна в съня. Взех една чиста кърпа от шкафа и се приближих до него за да попия потта от лицето му. Докоснах леко кърпата до кожата на челото му и той леко измърка, но продължи да спи.

            -Той бил ли е алкохолик, докторе? – попитах аз, докато внимателно попивах потта на Дими.

            -Не мога да го нарека алкохолик – докторът сви рамене – той пиеше доста по едно време, но после спря да пие сякаш е нищо. Той е такъв и с цигарите, слава Богу. Имам чувството, че не се пристрастява към нищо.     

            -Ами наркотиците? Той ми каза, че е вземал наркотици преди – продължих аз замислено.

            -Да, и аз знам, че е вземал, но преди двадесетина години – каза ми той – но в крайна сметка, аз не съм най-близкия му човек, той рядко ми споделя каквото и да е. Мисля, че бащинското чувство е едностранно.

            И той се засмя тихо.

            -Ще взема да сляза до вана, госпожице Йорданова – докторът се изправи от стола, на който беше седнал и ми се усмихна топло – паркирали сме на близо, с другата част от екипа. Вие ще останете с него, нали?

            -Разбира се, никъде няма да ходя – бързо отвърнах.

            -Страхотно. Ако има нещо, знаете как да ни извикате – и той излезе, оставяйки ме сама с нокаутирания Дими.

            Загледах се отново в лицето на мъжа. Докато спеше и очите му бяха затворени, можех да разгледам и другите части от лицето му, тъй като очите му бяха обсебващи през почти цялото време и често не можех да извърна поглед от тях. Той имаше красиви вежди, които бяха тъмно руси, и за моя изненада, дълги тъмно руси мигли. Леко погалих сивите кичури на слепоочията му, сетне и гъстата коса на главата му. Въпреки че косата на Асен вече беше малко оредяваща, с Димитър ситуацията бе напълно различна. Той имаше по-гъста коса от много жени, които познавах. Сетне спуснах очи към носа му – не беше малко носле, нито пък беше голям, и беше прав и красив. Красиви бяха и меките му устни, и тези малки бръчици по лицето му. Сърцето ми биеше силно, докато разглеждах мъжа.

            -Каква мистерия си ти, Димитър Симеонов? – попитах тихо, не очаквайки отговор.           Дими бавно отвори клепачите си и красивите сини очи блеснаха към мен.

            -Не съм никаква мистерия – прошепна ми той.

            -Буден ли беше?

            -Да.

            Преглътнах.

            -Извинявай, че питах лекаря за разни твои неща – свих рамене – просто…  

            -Знам, Ани, мисля, че ти не можеш да ми вярваш – каза ми Димитър, отново напълно проницателен – мисля, че те обърквам. Времето само ще покаже.

            Въздъхнах и отново взех кърпата да попия наново потта, която избиваше по кожата му.

            -Потиш се доста – казах му, разтревожена – кажи ми какво ще правиш с пейсмейкъра.

            -Ще го направя – каза ми той, като гласът му все още звучеше дрезгав и изморен – после ще отидем на нова почивка.

            -На теб ще ти трябва известен период…

            -Да, за възстановяване. Знам – той се закашля тихо – това ще бъде двадесет и третата ми сериозна операция. Не съм вчерашен. Обаче… преди това бих искал да се разходим отново с теб. Искам да се опознаем още. Искам да можеш да ми вярваш.

            -Добре, разбира се – съгласих се аз, а той изненадващо хвана ръката ми, с която бършех потта от челото му, и леко я свали настрани.         

            -Ела насам – повика ме нежно той и ме придърпа към себе си. Гушнах му се на леглото и вдишах дълбок и успокоителен дъх.

            -Мислиш ли, че онези мафиоти пак ще те търсят? – попитах го тихо, загледана в профила на красивото му лице. Дими леко се усмихна, показвайки и трапчинките си.

            -Ако се опитат, ще съм подготвен – каза им Дими – тях ги е страх от мен. От репутацията, която си бях изградил.      

            -Бил ли си в затвора? – попитах.

            -Бях веднъж задържан за 24 часа, но това беше защото карах без книжка и леко пиян – каза уклончиво той – не беше свързано с нелегалната ми дейност. Срещу мен беше заведено дело, но го прекратиха, тъй като не успяха да съберат доказателства, че водя организирана престъпна група.

            -Смятай…

            -И вече това дело мина давност – продължи той – така че практически сега не съм издирван престъпник – и той се засмя развеселено.

            -Това забавлява ли те?

            Той кимна.

            -Животът е една игра, съкровище мое – каза той – когато го приемах твърде на сериозно, всъщност бе много болезнено. Аз не обичам да ме боли, така че си промених мирогледа.

            Той измъкна кислородната тръбичка от носа си.

            -Това вече няма да ми трябва засега – каза той и я остави встрани. – спокойно, мога да си усещам тялото. Ветеран съм с тия неща.

            Усмихнах се и отново му се гушнах с въздишка.

            -Бих искал да те запозная с останалите членове на семейството ми – каза след кратко мълчание Димитър – ти искаш ли?

            -Оу… - леко  притеснение мина през душата ми – племенниците ти?

            -Дап. Племенниците ми и майка ми – каза той.

            -Майка ти… - още повече се притесних, а Дими се отдръпна леко от мен и ме погледна с вдигната вежда и весел блясък в очите.

            -Не си готова да се срещнеш с майка ми, ли? – закачливо ме попита той – страх ли те е?

            -Ами… не, разбира се, че не. Ще се радвам да се запозная с нея, но просто… за момент се зачудих каква ли жена е майка ти.

            -Тя е много мила – той сви рамене – кротка жена.

            -Как се казва тя?

            -Лидия.

            -А баща ти? – попитах и веселостта изчезна от лицето на Дими, въпреки че той остана спокоен.

            -Баща ми почина през 2011-та година – каза ми той – ще ти разкажа някой път как.

            -Моите съболезнования, Дими. – прошепнах.

            -Благодаря, всичко е наред – той се усмихна – смъртта е част от живота, нали знаеш. Аз лично съм имал много близки сблъсъци с нея и не е табу за мен. Освен това, не виждаме цялата картинка, нали разбираш?

            Мотото му. Какъв интересен човек, продължих да си мисля, наблюдавайки лицето му.

           

            След известна почивка за Дими той внезапно реши, че вече си е починал и се е справил с кризата, затова извикахме доктор Петков да провери показателите му. Лекарят се съгласи, че Дими може да става, но го предупреди да внимава и да не натоварва излишно сърцето си. Сетне Дими реши, че трябва да отиваме в къщата на семейството му в квартал Бояна, още сега. Импулсивното му решение не ми се стори странно, даже ми се видя обмислен вариант за това какво да правим на първата ни официална среща.

            Може би започвах да свиквам с внезапните решения.

            Дими облече отново бялата тениска, с която беше преди, и взе коженото яке.

            -Хей, нали няма да ходим с мотора? – настръхнала го попитах, а той ме изгледа и вдигна вежда.

            -Е, как не! С мотора сме, аз нямам кола – той сви рамене.

            -Не, Димитре – сурово отвърнах и той се нацупи като малко дете – виж, доскоро ти беше наистина лошо. Ако шофираш, ще е опасно.

            Разумът се прокрадна през очите му и той въздъхна тежко и остави коженото яке. За момент си припомних статията за животните и се загледах в якето.

            -Имаш кожено яке – казах и се намръщих – нали си веган активист?

            Димитър ме изгледа сякаш бях луда.

            -Изкуствена кожа е! – възкликна той, ужасен – никога не бих сложил кожата на животно на гърба си като пещерен човек!

            И ме изгледа обвинително, че изобщо съм си го помислила.

            -Добре, извинявай – смутих се накрая, не издържайки на острия поглед в кристалните очи. Явно все пак беше от доста разярените вегани. Засмях се, но Дими продължи да ме гледа обвинително, сетне, докато чакахме таксито, не спираше да си мърмори откъде накъде съм го помислила за пещерен човек.

» следваща част...

© Зи Петров Всички права запазени

Благодаря на всички за вниманието! Обичам ви <3

 

Поздрави,

Ваша Зи

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??