9.01.2019 г., 22:41 ч.

 Доктор Вреден - глава 18 

  Проза » Повести и романи
909 2 3
Произведение от няколко части « към първа част
27 мин за четене

Глава 18

 

            Забавиха Димитър в операционната още цели два часа. През това време Лидия се върна при нас и ни каза, че явно Димитър е имал някакъв кръвоизлив и спешно е трябвало да му се прелее кръв. Тя не знаеше подробности, което още повече ни притесни. Аз през цялото време се мъчех да се справя със ситуацията, представяйки си упорито позитивния изход от операцията. Чакането бе убийствено.

            И тогава доктор Петков дойде в чакалнята, облечен с бялата си престилка.

            Всички скочихме от местата си, нетърпеливи за информацията, която очаквахме той да ни даде.

            -Операцията приключи успешно – каза докторът и Лидия въздъхна и седна, а Асен отново изруга неконтролирано. Моето сърце трепна с надежда – имахме малък проблем с кръвозагуба, но всичко е под контрол и състоянието на Димитър е стабилно. Преместен е в реанимация, утре ще можете да го видите. Сега можете да си отидете вкъщи.

            Аз обаче отказах да се прибера, решена да спя на канапето на болницата и утре, в секундата в която могат да допускат посетители при Дими – тоест, когато го преместиха от реанимацията – исках да съм първият човек да влезе при него. Лекарят накрая се отказа да спори с мен – аз убедих Асен и Лидия да се приберат, но никой не съумя да ме изгони от болницата. Ако искаха да си тръгна, трябваше да ме изведат с полиция. Слава Богу, подобно нещо не се наложи и лекарят даже ми предложи да спя в стаята на Димитър, където щяха да го преместят след реанимацията.

            На сутринта бях събудена от доктор Петков, който мило викаше името ми. Скочих мигновено от канапето, на което бях спала във ВИП стаята на Дими.

            -Ще го доведем, госпожице Йорданова – каза ми лекарят и аз пооправих дрехите и косата си, която се беше разбъркала от спането. Прибрах я на висока опашка и изправих гръб. Докторът излезе, сетне няколко медицински сестри доведоха Дими на носилка с колелца.

            И той беше буден. Очите му веднага намериха моите и се усмихнаха, въпреки че той изглеждаше много отпаднал и някак почти под упойка. Не ми каза нищо първоначално, само ми се усмихваше с прекрасните си сини очи, които изразяваха много повече, отколкото думите биха могли да изразят. Аз обичах този мъж. Обичах го до смърт.

            Наместиха го на леглото, закачиха за него купчина системи, кислородна тръбичка и други медицински подробности и след това ми казаха, че той трябва да си почива и да не мърда много. Ако имало нещо, да съм натиснела бутона до леглото. Модерна болница, помислих си разсеяно.

            -Дими, съкровище мое – казах аз и придърпах един стол до леглото му. Той тихо измърка и ми подаде ръка да я хвана. Хванах я мигновено, топлата му, мека длан стопли сърцето ми, а в очите ми, незнайно защо, се появиха сълзи. Наведох се и внимателно го целунах по челото.

            -Почивай си – каза му – ще пея.

            Той отново измърка доволно и затвори клепачи, а аз започнах тихичко да му пея всяка песен на Il Volo, която можех да се сетя. Независимо, че всъщност италианският ми най-вероятно бе на шльокавица. Едва ли щеше да може да е на крак утре, помислих си, докато го милвах по челото и пеех. Въпреки това той беше тук и беше жив, и всичко беше приключило успешно. В крайна сметка той беше прав – изходът от ситуацията не беше най-лошия вариант, който си бях представяла в тревогата си. А Димитър бе така красив, дори след сърдечна интервенция, дори след кръвозагуба, толкова блед и изморен, той беше уникално красив. Нежните му, но волеви черти ме главозамайваха. Силата, която бях видяла в очите му – тази така несъкрушима воля, която той притежаваше, бяха за мен почти нереални.

            След време, след като поспа, Асен и Лидия го посетиха и той се събуди, а аз спрях да пея.

            Майка му дойде до леглото му и аз й отстъпих мястото на стола и седнах на канапето с въздишка. Сините очи на Дими отново огряха стаята.

            -Как си, сине мой? – попита майка му нежно и грижовно. Той леко й се усмихна.

            -Уморен, но решен, още утре, да съм на крака – заяви той с дрезгав глас и се засмя тихичко. – мерси мамче, разбрах, че си ми подарила малко кръв.

            -Естествено – каза тя веднага – всичко бих дала за децата ми, Дими.

            Той се ухили сърдечно.

            -Все пак, признателността е нещо необходимо – каза й той, все така тихо и с дрезгав, уморен глас. Със сигурност имаше нужда от още сън – сега вече съм полу-човек, полу-робот – продължи той.

            Избухнах в смях, въпреки че аз самата се чувствах изтощена до кости. Разбира се, защо да не каже нещо смешно!

            -Аз съм Димандроид – заяви той, извиквайки сълзи от смях в очите ми. Дори Асен се засмя, въпреки че изражението му бързо се върна в сериозната гама.

            -Стига, по дяволите – накрая каза братът на Димитър – операцията ти мина успешно, но имаше затруднения по едно време.

            -Е и, нали е свършила? – попита Дими – айде сега, кой ще ходи да ми купи вегански сладолед от някъде?

            Аз станах.

            -Знам къде има наблизо – казах – има едно симпатично местенце, не е много известно, за вегани. Отивам до там.

            -Нека Асен да отиде – каза Дими – той не може да пее толкова добре, колкото ти, Ани-нини, любов моя.

            Лицето ми се изчерви и засрамена се заех да обясня на Асен къде се намира въпросният ресторант, където продаваха вегански сладолед. Сетне той излезе, а аз дойдох до леглото на Дими. Той ми тупна с ръка да седна до него. Майка му все още беше на стола и гледаше с благодарност към сина си.

            -Ти му пееш? – учуди се Лидия и аз й кимнах, а Димитър се прокашля.

            -Тя прави концерти. Даже пее в хармония от три тона – каза ми Димитър с бляскав поглед, а аз се разсмях. Разбира се, думите му отново бяха приятна шега, но виждах как ми се възхищава дълбоко в сините му очи. Не можех да повярвам, че моето скромно умение за пеенето можеше толкова да му харесва.

            -Нали така, Ани-нини? – попита ме Дими и аз просто свих рамене.

            -Ами, опитвам се да имитирам трио, Дими, какво очакваш? Не мога да раз-троя гласа си.

            -Да какво? – учуди се Лидия, а Дими се засмя лекичко, сетне ми подаде ръка, за да го хвана отново. Погали кокалчетата на пръстите ми с палеца си.

            Аз наведох очи към тези на Дими – той изглеждаше изморен и отпуснат на възглавниците, но очите му блестяха с усмивката, която красеше прекрасното му лице. Погалих го по косата, с възхищение към искрящите му очи. Той още повече ми се усмихна, въздъхна тихо и затвори клепачи. Погалих го пак и после тихичко започнах да му пея, забравяйки за всичко наоколо, потапяйки се в мелодията, която тананиках, а Дими започна да се отпуска. Уредите, които следяха за състоянието му, продължиха тихо да шумят, но аз усещах, че не им обръщам внимание. Исках само Дими да си почине.

            След известно време спрях да пея, а той не отваряше очи, което означаваше, че е заспал. Вдигнах очи от лицето му и се обърнах към Лидия, която досега бе мълчала. Очите й бяха големи и лъскави, което изведнъж ме изненада, и емоцията на лицето й бе силно изразена. Жената, без да казва нищо, просто дойде до мен и ме прегърна силно. Сърцето ми се разтуптя.

            -Ела, момичето ми, да излезем – каза ми тихо тя и ме поведе към изхода от стаята, за да оставим Дими да поспи. Той имаше нужда от много възстановяване и грижи.

            Когато се оказахме в коридора, Лидия срещна красивите си очи с моите. Дими бе наследил тези прекрасни, изразителни сини очи от нея. Тя ми се усмихна, но в очите й лъщяха сълзи.

            -Благодаря ти – каза ми тя – благодаря ти, че толкова го обичаш.

            Сърцето ми започна да пее, но и тревогите от изминалото време започнаха да преливат в душата ми и целият стрес, който бях потискала, изби на повърхността. Пред насълзените очи на Лидия, а аз също започнах да плача.

            -Аз наистина… - подсмъркнах – не знам защо, но аз наистина… го обичам силно… не искам нищо да му се случи…

            -О, детето ми – Лидия отново ме прегърна и майчински ме погали по косата – знам как се чувстваш. Но да ти кажа нещо от моя собствен опит… още когато беше малък, никой не можеше да ми гарантира колко време има той на този свят. Преди много време само се тревожех кога вече няма да е жив. Но тогава осъзнах, че така пропилявах всички моменти, в които синът ми беше жив и живееше. Аз му се възхищавам, защото въпреки че ме притесняваше с всеки един риск, който поемаше, той просто живееше… и въпреки че се тревожех до смърт, някак… ме караше да се чувствам жива. Ако ме разбираш.

            Тази жена също беше преживяла много, помислих си и сърцето ми се сви. Но тя беше права… явно болестта на Димитър беше донесла много мъдрост за него и за майка му, нещо, което не можех да си обясня. Явно когато хората се срещат отблизо с болка и страдание, някак се научават да не се плашат от тях и да не им се подчиняват. По някакъв начин точно тези хора, срещали се очи в очи със смъртта, знаеха как се живее. А ние, другите, чиито лъскави и безпроблемни животи сигурно изглеждаха смешни отстрани – как се тревожим за дреболии и как наистина не знаем как да живеем. Някои хора, включително аз, не се бяхме срещали очи в очи с истинска болка и следователно търсехме начини да се притесняваме излишно. Осъзнаването ме порази.

            Прегърнах Лидия отново.

           

            След като изчакахме Дими да се събуди и Асен вече беше донесъл вегански сладолед, Дими можеше да си го хапне. Само че той нямаше апетит и това ме притесни и успя да хапне една лъжица от сладоледа, след което с веселие в очите ми го подари на мен и настоя да го изям (а той се оказа много вкусен). Вечерта, когато повечето посетители трябваше да напуснат болницата, Димитър, в типичния за него инатлив и настоятелен начин, убеди доктора да ме оставят да спя при него. Аз също изобщо не исках да си тръгвам и докторът накрая поддаде под натиска. Лидия и Асен се върнаха вкъщи да си почиват, а аз изключих осветлението във ВИП стаята на Дими и му оставих само една малка лампа до леглото му. За съжаление уредите и тяхното ритмично бипкане нарушаваха спокойствието на тишината.

            Дими се беше поизправил леко на възглавниците – с моя помощ – и бе сложил дъска за шах в скута си, за да играем. Настоя да е с белите фигури.

            -Винаги играя с белите – каза той упорито – няма да отстъпя.

            -Добре де, аз не настоявам – засмях се аз и той направи първия си ход. Скоро осъзнах, че той изобщо не мисли в играта на шах, а най-упорито прави нещо като блицкриг на черните ми фигури. Опустошаваше фигури, жертвайки своите безразборно, и скоростта с която играеше на шах ме стъписваше. Неговият ход винаги траеше най-много три секунди. Аз обаче обмислях стратегии и се бавех, от което той непрекъснато ми натякваше да мисля по-бързо и че съм се бавела. Въпреки всичко, накрая моята стратегия победи и Димитър се нацупи.

            -Мразя да играя на шах! – троснато каза той. Зяпнах го.

            -Ами ти не играеш както трябва – отвърнах – не си правиш стратегии.

            -Не обичам стратегии, обичам импулсивна игра. Ще те размажа на бърз шах.

            -Със сигурност – и двамата се засмяхме, но в тези искрящи сини очи аз все пак виждах, че е недоволен от загубата.

            -Дими… - заговорих го след малко, след като знаците, че е ядосан на загубата започнаха да се губят от красивото му лице – чудех се защо Асен винаги ти е толкова ядосан?

            Димитър изсумтя и се понамести бавно на възглавниците, внимавайки оперираното място.

            -Виж, Асен просто е… при него нещата са сложни. Той има нужда от психотерапия – заяви Димитър и очите му проблеснаха весело, а аз скръстих ръце пред гърдите си.

            -Какво искаш да кажеш? – настоях, след като изчаках няколко секунди Дими да продължи и той не го беше направил.

            -Искам да кажа това, което казвам – той се засмя тихо – той има травма от детството си, което е прекарал с мен. Убеден съм, че има, но той даже не си го признава и също като мен упорства зад теорията си. Моето мнение е следното – той си пое уморено дъх – когато сме били малки, той е бил пренебрегван заради моето състояние. Майка ми винаги е обръщала повече внимание на мен, като човекът, който е имал нужда от повечето грижи, но това със сигурност е белязало Асен. Помисли си само – той е обсебен от спорта и здравето си, все едно да докаже, че е по-добър от мен в цялата работа.

            -Но… той те обича, нали? – зачудих се аз.

            -Оо, разбира се, че Асен ме обича. Просто ме и мрази, на подсъзнателно ниво всеки си е егоист. Факт е, че всяко дете има нужда от обичта на родителите си, а той не я получавал толкова. Това дава отражение на характера на човека.

            Дими леко ми се усмихна, но виждах топлината в очите му, докато говореше за брат си. Определено той бе загрижен за него и беше, може би, мислил за него доста, за да осъзнае това.

            -Той винаги се ядосва, когато не се грижа за здравето си – продължи Димитър и притвори клепачи. Може би имаше нужда от сън, мина ми през ума, но сетне той продължи да говори – а всеки гняв си има степени. Ако анализираме степента на гняв на Асен относно ситуациите, ще стигнем до заключението, че нивото му на гневност е необичайно за ситуацията. Сякаш има още нещо, допълнително към ситуацията, което го вбесява. А травмите от детството са най-трудното нещо за оправяне. Той трябва да работи върху него, но той само избягва дори да си помисли, че може би има нужда да говори малко повече и да помисли малко за себе си.

            Дими въздъхна тежко.

            -Трябва да поспя – каза внезапно и напълно затвори очи.        

            -Добре, съкровище – тихо му отвърнах и погалих гъстата му коса.

            Дими отвори едното си усмихнато око и ми се усмихна широко. Въпреки това умората му беше очевидна и не след дълго той заспа, без дори да ми каже още нещо. Загледах се в уредите и сърцето ми се сви. Пулсът му беше стабилен и добре, но кръвното му беше малко ниско. Въпреки че практически не бях медицинската сестра, която трябва да се грижи за него в момента, аз реших, че ще е редно да уведомя дежурния лекар. Тихо се измъкнах от стаята и тръгнах по коридора към кабинета на дежурния лекар, който по-рано ни се беше представил като доктор Тодоров.

            Почуках внимателно на бялата врата и чух отвътре приглушения отговор. Влязох при доктор Тодоров, който бе сравнително млад кардиолог, с къса коса и открити очи. Той ми се усмихна мило.

            -Има ли нещо, госпожице Йорданова? – попита ме той. Явно бе запомнил името ми, но това не ме учудваше, тъй като Димитър бе ВИП персона и най-вероятно цялата болница беше известена за него и операцията му.

            -Исках да ви кажа, че кръвното на Димитър е ниско – казах – той заспа преди малко, но ще се радвам да дойдете да погледнете.

            Докторът ме последва, провери уредите на Дими, инспектира състоянието му, след това ме увери, че всичко е наред и под контрол, сетне спусна леглото на Дими надолу така, че тялото му да е в хоризонтално положение. Дими не се събуди и продължи кротко да спи и да диша дълбоко.

            -Този човек ме удивява – каза тихо доктор Тодоров и заклати глава – вече изглежда доста по-добре. Щях да кажа, че операцията е била преди няколко дена, а не днес.

            -Ами да – тихо прошепнах аз, загледана в спокойното и отпуснато красиво лице на мъжа, когото обичах толкова много – той ходи на йога.

            Докторът ме изгледа сякаш бях полудяла, а аз само свих рамене. Сетне той ни остави и аз, поуспокоена, че докторът беше наясно, седнах на канапето и загледах системите на Димитър… и преди да се усетя, бях затворила клепачи и бях заспала в седнало положение.

 

            Лекарите настояха Дими да остане още една нощ в болницата, тъй като искаха да го наблюдават, и почти цялото време той го прекара в сън или в лежерни разговори с мен, след което, два дена след операцията, го изписаха. Той бе задължен да пази мястото на операцията в следващия един месец и се очакваше, че ще изпитва дискомфорт или болка, на която той просто изсумтя и махна пренебрежително с ръка. Не било никаква голяма работа и нямало да взема обезболяващи за "ухапване от комар", както го нарече. Всичко се подобряваше и аз можех най-накрая да се отпусна. Дими настоя да се прибере в собствения си апартамент в Люлин и това и направихме.

            По обяд в петък ние се прибрахме в апартамента на Дими в Люлин – аз бях твърдо решила да бъда с него през цялото време, затова си бях подготвила малък сак с най-необходимите ми неща. Дими седна внимателно на леглото и ми се ухили широко.

            -Искам да ми сготвиш пържени картофки! – каза той с ентусиазъм, равен на този на петгодишно дете. Усмихнах се широко в отговор.

            -Печени – заинатих се аз – или варени. Пърженото е храна, която не ти е препоръчителна…

            -О, не ме интересува – отхвърли думите ми Дими – аз искам пържени картофи. Ще ям това, което ми се яде, малка Анелия. Хайде, сготви ми. Хайде, хайде!

            Накрая се предадох, спомняйки си думите на Лидия – как Димитър я карал да се чувства жива. Разбирах какво имаше предвид неговата мила майка. Той всъщност беше една неспирна динамична русокоса плюшена играчка. Разсмях се на метафората си и се заех с картофите, стараейки се да не ги препържвам и да ги направя колкото се може по-полезни.

            Дими лежерно се излегна на широкото си легло и въздъхна.

            -Най-хубаво е вкъщи… - промърмори той доволно.

            -Дими, какво ще правиш с онзи… синът на онзи другия, който е бил в затвора? – попитах, опитвайки се да си спомня мафиотското име.

            Дими ме изгледа.

            -О, вярно, бях забравил – каза той и се намръщи за секунда, преди отново да ми се усмихне с лежерен вид – ще трябва да ги шпионирам, за да видя какво иска от нашето момиче. Не съм сигурен, но си мисля, че нещата не са случайни.

            -Смяташ ли, че Асен трябва да й забрани да го вижда?

            Дими се поколеба и сложи лявата си ръка под главата. Сините очи проблеснаха дяволито.          

            -Първо трябва да разбере дали всичко е чисто или не. В тази връзка – каза Дими – не бих го съветвал да забранява неща, но съм сигурен, че вече го е направил. И че Ели му е сърдита. И че…

            И тогава телефонът му позвъня.

            -Дап? – вдигна весело той. Сетне обаче спря да се усмихва и продължи нежно да говори – Ели, мила, не се разстройвай толкова много. Защо не дойдеш на гости да ми разкажеш? Да, точно така. Идвай, чакаме те с Ани-нини.

            И той затвори и ми се ухили.

            -Имам гениален план – заяви той и аз го изгледах изпод вежди.

            -Какъв план?

            -Няма да ти кажа веднага, гениалността му ще се изпари така!

            -Димитре. Имаш онзи палав вид – казах му и размахах един картоф заплашително. Димитър ми се изсмя непукистично, сетне остави телефона си настрани и въздъхна, затваряйки за миг клепачи.

            -Уплаши ме, Анелия – каза той със суров глас и сърцето ми трепна – помислих, че си заложила бомба в този картоф и че ще гръмне.

            Той говореше със сериозен тон и сетне отвори очи и се втренчи в мен, преструвайки се на уплашен, а аз избухнах в смях.

            -Внимавай с гениалните планове тогава – казах през сълзите си от смях – защото имам цял килограм и половина картофи!

            По някое време, докато правех картофите, на вратата се почука и Дими стана да отвори, уверявайки ме, че не, нямало да си вдига ръката над главата или да се удря през гърдите като орангутан. Забавните му, подхвърляни от време на време коментари ме изумяваха. Племенничката му влезе при нас и той я покани да седне на един стол, а той отново се излегна царски на леглото си.

            Елисавета бе красиво момиче, с кафяви очи и руса коса, стигаща до средата на гърба й. Тялото й беше като изваяно, абсолютен синоним за неоспоримата женска красота. В сравнение с нея аз най-вероятно изглеждах като дребна дъска без форми. Тя ме погледна с любопитство, а аз продължих безцеремонно да готвя.

            -Казвай сега, момичето ми – каза Димитър на племенничката си, но тя не започна веднага да говори. Може би моето присъствие я притесняваше, но чичо й изобщо сякаш не се смути – о, не се притеснявай от Анелия, та аз ще се оженя за нея! Можеш да смяташ, че сме като един цял портокал.

            Изобщо не разбрах какво искаше да каже, но въпреки всичко се разсмях над печката.

            Сетне обаче думите му, че ще се ожени за мен достигнаха до съзнанието ми. Дали го казваше сериозно или не? Плюс това откъде беше толкова сигурен, че щях да приема? Едно гласче в главата ми нагло ми изтъкна, че най-вероятно няма да мога да откажа на поредното "Дон Корлеоне" предложение. Сърцето ми се разтуптя издайнически.

            -Добре де… - накрая каза Елисавета, явно предавайки се пред настойчивите очи на чичо си – понякога се чувствам пренебрегната от гаджето ми.

            -Пренебрегната ли? – небрежно попита Димитър, а аз наострих уши. Гаджето й беше син на онзи мафиот, за който ме бяха просветлили, и аз нямах никаква идея как Дими ще подходи към подобна ситуация.

            -Не ми звъни всеки ден, не полага усилия, сякаш, за връзката ни, приема ме сякаш съм даденост… - и тя започна да разказва на дълго и широко за това как Людмил Костов младши не бил романтичен джентълмен. Дими я слушаше и от време на време ѝ казваше по нещо, докато аз правех пържени картофи и се чудех изобщо какво цели той от този разговор. Или може би не целеше нещо, просто изслушваше племенничката си и се опитваше да я утеши. Не спомена бащата на момчето или нищо свързано с мафия и не след дълго, под утешителната тирада на Димитър, момичето се успокои и даже започна да се смее жизнерадостно. Често Дими имаше такъв ефект над хората.

» следваща част...

© Зи Петров Всички права запазени

Продължението - скоро! Благодаря! 

 

Поздрави,

Зи

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Много ми хареса. Отново има нещо,, над което да се замисля... Но пък купонът върви с пълна сила.. Хайде, продължението!
  • Мариана, Надежда, благодаря ви за коментарите
    Да, Дими ще си почива вкъщи и ще пази леглото като послушен пациент, въпреки че му се иска да не е така :D Но тази операция е, всъщност, не толкова тежка, изписват хората на следващия ден обикновено, ако всичко е наред.
    Надявам се все пак да ви е харесала, продължението ще пусна скоро.
    Още един път благодаря и поздрави!
  • С Марианка.
Предложения
: ??:??