7.02.2019 г., 11:55 ч.

 Доктор Вреден - глава 21 

  Проза » Повести и романи
736 1 2
Произведение от няколко части « към първа част
20 мин за четене

Глава 21

 

            Дими се върна в стаята със сериозно изражение и остави пистолета на масата, като аз вече цялата треперех от нервите.

            -Събери си нещата, Ани – каза ми той сърдито.

            Ококорих очи.

            -Къде отиваме?

            -Отиваме в имението. Този апартамент не е толкова безопасен – заяви той.

            -К-кой беше?

            -Казах ти вече, миналото ми се опитва да ме преследва. Няма да му се дам – и той ми се усмихна, въпреки че сините му очи бяха все още сурови и сърдити.

            Сетне обаче той се наведе надолу и аз се ужасих, че ще повърне. Тревожна, сложих ръка на гърба му, а той изпъшка тихо.

            -Добре ли си, Дими? – попитах го разтревожена, а той само ми се усмихна и се поизправи, но се подпря на масата. Виждах, че му е трудно да стои прав и това ме обезпокои.

            -Имам нужда от почивка. Но ще почиваме в имението – каза той твърдо – хайде, да вземем най-важното, после ще пратя човек за останалите неща.

            Събрах лекарствата на Дими и малкото дрехи, които си бях донесла, в една чанта, и не след дълго вече пътувахме с джипа и шофьора на Асен (явно Дими го беше извикал) към квартал Бояна. Димитър и аз седяхме на задната седалка и аз си позволих да погледам мъжа на живота си. Той беше отпуснал глава и беше затворил очи, изглеждаше изтощен. Красивата му шарена риза бе разкопчана, както аз му я бях разкопчала, преди някой да дойде да ни навести и да ме притесни до побъркване.

            Пристигнахме в прекрасното, огромно имение, и Дими и аз отидохме в стаята му. Седнах на ръба на леглото, а той ми каза, че трябва да отиде да се пооправи в банята, затова го оставих. Седях и се чудех какво да правя, но определено в огромното имение се чувствах доста по-защитена от малкия апартамент в Люлин. Ами ако нещо се беше случило, когато бях излязла?

            Не, Анелия, сега си на сигурно място и всичко е наред, започнах да убеждавам себе си. Когато Дими се върна, се беше обръснал и изкъпал и изглеждаше прекрасно. Кичури от русата му коса падаха съблазнително покрай лицето му, но той продължаваше да изглежда ужасно изморен. Седна до мен на леглото с въздишка.

            -Трябва да полежа малко – каза той и аз му кимнах. Беше рядкост да иска да си легне, което ме обезпокои, но въпреки това се надявах всичко да е наред.

            Следобеда Дими лежеше и спеше, или си почиваше, и затова аз стоях край него и четох от огромната колекция книги в стаята му. Беше очевидно, че той не се чувства добре, затова аз през цялото време се опитвах да потискам притеснението си. Настана късния следобед и аз не бях излизала от стаята му. Притеснена какво да правя, го оставих да си почива и излязох да се разходя из имението.

            Докато вървях по един коридор и се опитвах да не се изгубя, си мислех за Сабина и Диана и техните мнения за Димитър. Може би не трябваше да оставям хората толкова много да обмислят моята връзка – в крайна сметка не беше тяхна работа. Изведнъж пред мен се оказа Елисавета, красивата млада племенничка на Дими. Русата й коса бе разпусната край красивото й, мъничко лице.

            -О, здравей – поздрави ме тя и даже целуна бузите ми – накъде си тръгнала?

            -Ами, разхождах се – свих рамене аз – Дими спи, затова аз реших да поразгледам.

            -Да повървим заедно? – предложи ми момичето и тръгнахме заедно по коридора. Тя ме заведе в прекрасната градина, където предния път бяхме пили чай, а Дими – ракия.

            -Чичо ми не трябва да се бърка в моите работи – заговори ми Ели в един момент и аз я погледнах. Тя говореше, най-вероятно, за приятеля й, синът на онзи мафиот.

            -Какво стана с гаджето ти? Сдобрихте ли се?

            -Не, той не ми вдига телефона и не ми отговаря на обажданията – каза сърдито тя и въздъхна – но така ще е, чичо ми го сплаши. Ядосана съм.

            -Той просто се опитваше да ти помогне. Бяхме случайно в квартала и видяхме, че нещо се карате, и той просто реши да се намеси – излъгах аз.

            Елисавета само въздъхна едва чуто.

            -Не съм сигурна – каза тя накрая, но сетне не отвори дума за това и ми обясняваше за различните цветя в градината и как Димитър ги обожавал. Всъщност имаше ли нещо, което Дими да не обожаваше? Е, може би мафиотското си минало, помислих си разсеяно, докато Елисавета ми обясняваше.

            Малко по-късно се върнах да проверя Дими и за мой огромен ужас го заварих в леглото, целият потен и дишащ тежко. Очите му бяха затворени, но видът му ме ужаси и се втурнах към него. Проверих пулса му, но всичко бе наред, и сетне осъзнах, че той не диша както трябва. Дишането му беше повърхностно и хрипливо и той кашляше с лошата си кашлица. О, не, отново нещо не беше наред.

            Докоснах го, но той не беше горещ – бе само потен.

            -Дими? – повиках го, разтревожена. Той не отваряше първоначално очите си и след като го извиках няколко пъти, най-накрая бавно повдигна клепачи и ме погледна с невероятните си сини ириси. – как си, Дими?

            Той прочисти гърло и отново се закашля, а аз усетих как изпитвам гняв към болестта му, изведнъж гневът бе за момент всичко, което изпитвах. Дими ме наблюдаваше и знаех, че го вижда, тъй като не можех да го скрия. Сините очи на мъжа леко се присвиха, докато ме наблюдаваше.

            -Добре ли си, Ани-нини? – попита ме той, въпреки че във въпроса му можех да усетя, че се досеща за отговора.

            -Д-да, просто… малко съм ядосана – честно му казах.

            -На мен? – той повдигна една вежда и ми направи отново сладката физиономия с големите очи, напомняща на кученце. Въпреки че не ми беше смешно, усетих, че съм се разсмяла.

            -На болестта ти глупчо. Ако беше човек, щях досега да съм я пребила – казах аз, а Дими се разсмя и след това се закашля отново. Настръхнах от кашлицата.

            -Тази кашлица не ми харесва – заявих след като той спря да кашля – трябва да те види лекар. Имам чувството, че кашлицата ти е по-лоша от преди. 

            -Ооо, пак ли лекари? – той затвори очи – върло отказвам да се подчиня.

            -Димитре… мислиш ли, че ме обсебваш? – смених темата аз, въпреки че не бях готова да отстъпя срещу големия му инат.

            -Отстъпление, йес! – каза той, сякаш ме е бил на канадска борба. Сетне отново се ухили като дете и сините му очи проблеснаха.

            -Не можеш ли да си сериозен поне за малко?! – настръхнах аз.

            -Сериозното не ми отива – и той ми смигна. Въпреки че беше сладък и както винаги, зашеметяващо чаровен, в един момент гневът ми отново блесна и аз се намръщих. Дими ме гледаше все така с усмихнати очи, изражението на лицето му не се промени и на йота.

            -Мислиш ли, че съм обсебена от теб? – настоях аз.

            -Обсебена? – той се засмя – мисля, че всички жени са обсебени от мен, като ме срещнат.

            -По дяволите, Дими, питам те сериозен въпрос!

            Той се намръщи престорено, но имах силното чувство, че ми се подиграва, докато всички изглежда мислеха, че животът ми се върти само около него и съм обсебена до полуда. И аз самата това си мислех.

            -Спри, няма да говоря с теб! – ядосах се и се завъртях да изляза от стаята му. За първи път във връзката ни с Димитър се чувствах напълно неразбрана и пренебрегната от него. Тръгнах с бърза крачка по прекрасния персийски килим, насочила се към масивната дървена врата на стаята му.

            Не след дълго чух Дими да става, сетне той ме хвана за ръката и ме спря, преди да съм излязла. Обърнах се рязко към него – сините му очи ме гледаха всепоглъщащо, отново с онзи поглед, който сякаш огъва реалността около същността на Димитър. Бе като магьосник, или по-скоро като кобра, която ме накара да застина на място.

            Той бавно вдигна ръка и ме докосна по лицето с нежно движение. Сините му очи не ми позволяваха да се мръдна.

            -Ами ако си обсебена? – попита ме той тихо – това толкова лошо ли е?        

            -Аз… ами… говорих със Сабина. Тя смята, че ти си играеш с мен.

            Той леко се намръщи, но остави силата на очите си да продължава да действа върху мен. Ръката му държеше китката ми.

            -Никога не бих си играл с теб – твърдо каза той, разтуптявайки сърцето ми. Пред тези очи силните ми емоции на гняв и притеснение започнаха да избледняват.

            -Спри да правиш това с мен! – казах, но вече не бях толкова ядосана – промиваш ми мозъка, Дими…

            Той леко се усмихна.

            -Няма такова нещо. Само те гледам, любов моя – прошепна ми и се наведе да ме целуне. Сърцето ми полетя, а мислите ми мигновено се изчистиха. Каквото и да казваше Сабина, или дори най-добрата ми приятелка Диана, те не бяха тук сега и не бяха в тялото ми. Не знаеха какво изпитвам към Дими и какво той изпитва към мен. Чувствах страстта в една проста целувка, чувствах топлината на докосването му и само това имаше значение. Светът се завъртя около нас.

            Изненадващо обаче, както целувах Димитър, вратата зад гърба ми се отвори рязко и аз, изненадана, се отдръпнах от мъжа на живота си. На входа стоеше Елисавета, но имаше нещо много странно на лицето й. В очите й имаше сълзи, а косата й бе леко разбъркана. Примигах, стъписана, а тя скочи към Дими.

            -Какво си направил?! – извика тя и аз замръзнах на място – чичо, какво, по дяволите, си направил?!

            Тя се разплака и започна да го удря през гърдите, което ме стъписа. Той се опита да я спре, но тя продължаваше и имах силното желание да я издърпам от него.

            -Ели, Ели! – извиках я аз и я хванах през раменете, дърпайки я от Дими, а той се закашля ужасно отново. – Ели, какво става?

            Тя плачеше в нещо като истерия, и се опита да се издърпа от мен, гледайки към чичо си.

            -Какво си направил?! – потрети тя, разтреперана.

            Погледнах към Димитър, който гледаше с неразбираемо изражение. Беше сериозен, очите му грееха, но не разбирах каква емоция изразяваше красивото му лице.

            -За какво говориш, Ели, миличка? – попита той, прекрасният му баритон прозвуча успокоително.

            -Как за какво!! Какво си направил с Людмил! – извика тя, отново изпадайки в плач – защо… защо си го направил??

            Димитър изглеждаше вече малко сърдит.

            -Не знам за какво говориш, мила – каза той и пристъпи към нея – дишай дълбоко и се успокои. Искам да ти помогна, но не разбирам какво става. Кажи ми, Ели.

            Той я хвана за раменете и се опита да направи очен контакт с нея, докато аз гледах отстрани и сърцето ми биеше бързо. Съмнения се прокрадваха в душата ми. Но Дими не би направил нищо, нали? Би ли направил нещо?

            -Людмил е мъртъв, чичо! – извика Елисавета и сърцето ми пропадна – твоите хора са го убили! Ти си го убил!

            Димитър леко отвори уста, явно шокиран, а аз усетих как започвам да треперя. Не, не можеше да го е направил, нали?

            -Стига, Елисавета, обвиняваш чичо си за нещо неприемливо – намесих се аз.

            -Ти стой настрани от това! – извика ми племенничката на Дими и трескаво се обърна отново към чичо си – как можеш да направиш такова нещо?! Аз го обичах, чичо, обичах го!!

            И тя зарида отново, а Дими я прегърна, като тя продължи да го удря през гърдите.

            -Недей, той има операция, Елисавета! – извиках, стресирана.

            -Всичко е наред, тя не удря силно – каза ми Дими над главата й. Сетне започна да я гали по гърба, успокоително. – Ели, кой ти каза това? Откъде разбра?

            -Б-баща му ми се обади – каза тя. Баща му… от затвора?

            Димитър изглеждаше настръхнал, а аз нямах идея какво да правя.

            -Ели… ела, седни. Нека ти дам нещо за пиене…

            -Направил си го заради баща ми, нали! – тя трепереше – защото баща ми не го одобряваше… затова ти си се намесил.

            -Аз не съм направил нищо – каза твърдо Димитър, сетне дръпна леко момичето така, че да срещне очите й – погледни ме, Ели. Нищо не съм направил.

            Тя се дръпна от него и плачейки, хукна през стаята, а Дими се подпря на близката маса, сякаш му беше трудно да стои на краката си. Раздвоих се, а Елисавета излезе от стаята.

            -Последвай я, моля те – каза ми Дими, изведнъж напълно сериозен. Виждах ситните капки пот по слепоочието му. – моля те, мила.

            Поколебах се, но реших да го послушам и хукнах след племенничката му. Знаех, че Дими много обича племенниците си, затова трябваше и аз да се погрижа за нея. Настигнах я в съседния коридор, където тя беше спряла да тича и беше седнала до стената, плачейки и криейки лицето си зад шепи. Седнах до нея.

            -Ели… - повиках я, но тя плачеше силно и неутешимо. Нямах идея как да я успокоя – Ели, разкажи ми какво стана.     

            -Б-бащата на Людмил… - тя хлипаше – баща му ми се обади, каза че синът му е мъртъв. Каза че хората на Доктор Вреден са били… че са убили моя любим… и ми каза, че Доктор Вреден е чичо ми Дими… че Людмил е мъртъв… о, господи, той е мъртъв!!!

            И тя продължи да плаче, докато аз я гледах намръщена. Доктор Вреден? Нима това беше мафиотското име на Димитър? Нямах никаква представа какво означава всичко това, и се опитвах да успокоя горкото момиче, докато се тревожех за Дими.

            -Той е убиец, Анелия… - изхлипа Ели – чичо ми е убиец…

            -Не, не е – твърдо й казах – той не го е направил. Опитват се да го натопят, сигурна съм.

            -Какво става тук? – чух глас и видях майката на Димитър да се задава по коридора, както винаги изглеждаща перфектно. Тя дойде до нас, стъписана – какво става, Елисавета?

            Ели стана от земята, изгледа баба си и избухвайки отново в плач, побягна по коридора. Възрастната жена гедаше след нея стъписана, но аз трябваше да последвам момичето, така ми беше заръчал Димитър.

            -Гаджето й… - поколебах се – приятелят й е бил убит.

            Лицето на майка на Дими пребледня.

            -И са й казали, че хората на Доктор Вреден са били – казах й, гледайки я за реакция.

            -Нямам идея кой е Доктор Вреден. – каза тя твърдо.

            -Казали са й, че е Димитър.

            Тя ме гледаше с шок и неразбиране, но й казах, че трябва да вървя след Елисавета и й заръчах да провери дали Дими е добре, след което отново хукнах по коридора, следвайки младото момиче.

» следваща част...

© Зи Петров Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??