Глава 23

            Седях в коридора и плачех, опечалена от новините за здравословното състояние на Димитър, които бях научила преди малко, когато вратата на стаята на Димитър се отвори. Той беше там, в целия си блясък с прекрасната си аристократична осанка.

            -З-защо си махнал кислородната тръбичка! – скочих от земята, а той само ме прегърна.

            -Не го слушай – прошепна до ухото ми, а нови сълзи изпълниха очите ми – не го слушай, Анелия. Никога не ги слушай такива простотии.

            -Н-но, Д-дими… моля те, сложи кислородната тръбичка. Трябва да можеш да дишаш. Моля те!

            -Ела с мен.

            Той се върна в стаята, послушно седна на леглото и сложи кислородната тръбичка, като послушен пациент. Сърцето ми все още се разбиваше, обаче, и аз не можех да се съвзема. Не можех да понасям факта, че бях попитала доктора за крайния срок на Дими.

            -Хората не идват със срок на годност, мила – каза ми Димитър, сините му очи срещнаха моите сериозно – повярвай ми. Само Бог знае.

            -Дими…

            -Само Бог знае. – повтори той, сякаш за да ме убеди – ако ще си щастлива, имам портативен апарат за кислород. Ще се разхождам навсякъде с тая кислородна тръбичка. Но ще се разхождам. И ти няма да мислиш за глупости. Хайде, ако искаш, бих те завел на едно място.

            -Да, добре – примирих се аз.

            Дими изнамери отнякъде портативна машинка за кислород, сложи я в една черна чанта с дълга дръжка и ми се разсмя. Аз обаче бях доста тъжна.

            -Анелия, Анелия, Анелия – повтаряше той името ми като някакво дете и почти започна да скача около мен – виж колко съм готин!

            -Димитре, престани. Виждам, че си по-енергичен.

            -Искам да те заведа в студиото ми. Ела.

            Той пое по коридора и аз го последвах, клатейки глава. Той практически бе задължен да бъде с кислородната тръбичка през цялото време. Той беше много болен. А аз сякаш все повече го разбирах, докато той не се впечатляваше, аз вътрешно умирах да го гледам с кислородна тръба в носа!

            Слязохме в гаража на имението, където бе паркиран и мотора на Димитър. Кога беше успял да го вземе? Или бе пратил някого да го докара там?

            -Не, без мотора!

            -Със мотора – сурово ми каза Дими и ме изгледа остро – довери ми се.

            -Не мога.

            -Поживей малко! – Дими ме гледаше все така съсредоточено – моля те, Ани. Довери ми се.

            И ето че не можех да му откажа. Качихме се на мотора, нагласихме и кислородната машина, въпреки че бе малко неудобно с нея, след това Дими форсира мощния двигател, докато гаражната врата се отваряше автоматично. Излетяхме на алеята, сетне минахме през портата от ковано желязо и се понесохме през квартал Бояна.

            Не след дълго се намирахме пред един скромен блок в центъра на София, недалеч от моята квартира. Дими паркира мотора и аз слязох, леко замаяна – тъй като той беше карал бързо, наслаждавайки се явно на преживяването, докато аз не бях успяла да се отпусна и само го бях стискала за кръста.

            Дими пое с танцувалната си, весела стъпка, към блока, и аз понечих да го последвам, когато един познат глас ме спря.

            -Анелия! – някой ме беше повикал зад гърба ми. Обърнах се и видях, че пред мен стои едно от моите бивши гаджета, Павел. Той беше висок мъж, но далеч по-грозен от Димитър и връзката ни не се беше получила, меко казано. Дими дойде до мен.

            -Здравей, Павел, как си? – казах му, въпреки че не си бяхме говорили от много време.

            Павел стисна ръката ми. Ние не се бяхме разделили с голяма драма, но аз бях жената, която го беше зарязала. Явно не смяташе да се преструва, че не ме е видял, очевидно.

            -Здравей – той ми се усмихна, сетне погледна към Дими.

            -А, това е Димитър, приятелят ми – казах аз.

            Павел стисна ръката на Димитър, който, незнайно защо, се смееше.

            -Аз съм нейният почти годеник – заяви той и аз усетих, че се изчервявам. Но пък Дими бе наистина сладък.

            -Оо, радвам се за теб, Анелия – каза Павел – така или иначе между нас никога нямаше да се получи.         

            -Вие сте били заедно? – попита Димитър, развеселен. Аз още повече се изчервих и ми се искаше да се махам от улицата, да се кача някъде в някой апартамент и да се завия през глава.

            -Да, бяхме заедно две години – каза Павел.

            Димитър ме погледна особено, сетне върна силните си сини очи към бившия ми.

            -Е, ние сме заедно от вече десет години – и той се разсмя. Аз също избухнах в смях, а Павел само вдигна вежда.

            -Ще ви оставям – каза той накрая – радвам се, че се видяхме, Анелия. Може някой път да пием по един чай, ако си съгласна.

            -Защо не дойдеш направо сега да пиете чай? – предложи Димитър, стъписвайки ме – тъкмо отивахме към ателието ми. Имаш ли време да ни придружиш?

            Изобщо не разбирах защо Дими кани Павел. Всичко ми се виждаше отново като някаква шега от страна на Дими, само за да докаже нещо, може би? Нямах никаква представа.

            За мой огромен ужас Павел се съгласи и тримата поехме към апартамента на Дими.

            Влязохме вътре – бе пълно с картини, някои от които незавършени, имаше навсякъде тубички с боя и беше пълна бъркотия на изкуството. Осъзнах, че обичам това ателие с цялата си душа и само Павел помрачаваше спокойствието ми. Дими продължаваше невъзмутимо да се разхожда с кислородния апарат и ни предложи чай. Павел прие, като не спираше да ме гледа, и Дими се зае да го прави.

            -Е, приятелят ти е художник, така ли? – попита Павел, явно опитвайки се да поддържа разговор. Кафявите му очи ме наблюдаваха изучаващо.

            -Да, художник е – каза Димитър от кътчето, където беше кухнята – вие двамата как се разделихте, ако не е тайна? Имаше ли много плач?

            Изчервих се.

            -Дими! – усетих, че се изплъзва от устата ми. Павел се начумери, но после бързо се съвзе.           

            -Разделихме се по взаимно съгласие – каза Павел твърдо. Аз исках просто да изчезна от тази тестостеронна ситуация. Не знаех защо Дими се държи както се държи, но той бе Димитър и колкото и да ме изненадваше, някак го очаквах.

            -Е, това е добре – продължи да говори Димитър, сетне ни донесе две чаши димящ чай. Бяхме седнали в единия край на апартамента, където имаше диван и малка кафена масичка. Другият край на помещението бе нещо като кухня, а всичко останало бе покрито с картини, бои, тезгяхи и разни произведения на изкуството, които отнемаха дъха ми. Искаше ми се на спокойствие да ги разгледам, но ето че сега щях неудобно да пия чай с Павел, само защото Дими, незнайно защо, така бе решил.

            Отпих от топлия чай и изгорих езика си.

            -Чакай, Ани-нини, горещ е! – възкликна Дими, когато видя реакцията ми. Той взе и своята чаша чай и се сбута на малкото канапе заедно с нас, оставяйки кислородната машинка на масата.

            -Ти… изглежда си болен от нещо? – попита Павел. Исках и двамата просто да изчезнат, те бяха седнали от двете ми страни и се гледаха през мен като два лъва.

            -Да, от една много сериозна болест, от която се умира – каза Дими лежерно и сви рамене – мнооого е страшна.

            -Болестта ти ли, пич?

            Павел изглежда, също като мен, не разбираше поведението на Дими.

            Дими метна ръката си върху раменете ми.

            -Да, и мацката ми също е страшна – и той ми смигна, когато аз се изчервих. Усещах, че на Павел му е страшно неловко, и на мен самата, но си казах, че трябва да се отпусна. Бях с Дими и го обичах и нищо друго нямаше значение, затова си поех един успокоителен дъх и си казах, че каквото и да говори Дими, няма да се изчервявам.

            -Така, доведох ви тук, приятели, за да порисувам – заяви Дими и стана от масата, вземайки със себе си кислородната машина – Ани-нини, дали искаш да си ми модел?

            Усмихнах се и изправих гръб.

            -С удоволствие, Дими. – станах и отидох до един стол, който Дими ми сочеше. Павел все още седеше, сконфузен, на канапето. Дими се зае да вади разни материали за рисуване – бои, четки, палитра – от един шкаф, който целият бе шарен, на пръски от боя. Виждаше ми се страшно симпатично, а и най-малкото – никога не бях виждала Дими в действие. Той твърдеше, че рисуването е било неговото нещо от самото начало и винаги го е правил. Исках да видя как изглежда, когато работи.

            И останах очарована. Той сякаш потъна в работата си, лицето му бе съсредоточено и той леко, от време на време, се усмихваше. Павел седеше на канапето, очевидно притеснен, а Дими пусна музика от телефона си и даже танцуваше леко, докато рисува. От време на време ми хвърляше по един изпиващ ме поглед, докато слушахме гръцката музика, която бе решил да пусне.

            -Кхъ-кхъм – обади се Павел след малко – с какво се занимаваш сега, Анелия? Още ли си медицинска сестра?

            -Ъмм, в момента съм безработна – казах и Дими се засмя.

            -Май аз съм виновен – вметна той.

            Даже започна да си тананика на веселата мелодия, която бе пуснал. Павел леко поклати глава, а аз изправих гръб, опитвайки се да стоя възможно най-неподвижна, за да може Дими да ме рисува. Забелязах, че дори не си беше направил труда да сложи престилка или нещо да пази дрехите му, и рисуваше с такъв размах, че със сигурност щеше да има боя по шарената си индийска риза.

            -Спирикса келиксез еликсез – припяваше си Дими, а аз избухнах в смях. Сигурно на Павел му беше все още неудобно, но аз вече се отпусках с фурията за мъж, който имах.

            Той вдишваше през кислородната тръбичка и изглеждаше малко задъхан, но въпреки това рисуваше, танцуваше и пееше едновременно и аз го обожавах, не можех да отместя очи от него.

            -Би ли искала да ти предложа работа? – продължи Павел, явно опитвайки се да води някакъв разговор въпреки хаоса, който Дими създаваше в стаята. Може би той обичаше да работи така, замислих се аз, впечатлена.

            -Ъммм…

            -Няма да й се налага да работи, когато се омъжи за мен – каза Димитър и аз го изгледах, изведнъж засрамена.

            -Чакай, Дими, не съм отговорила.

            Той ме изгледа изпод веждите си.

            -Работи ти се? – попита той.

            Усмихнах му се мило, за да не се засегне, че му противореча.

            -Ами да – свих рамене аз – може би ще е хубаво да изкарам малко пари и да съм заета.    

            -О, ами извинявай, тогава. Да продължавай, Петърчо – каза Дими лекомислено.

            -Павел – поправи го той, а аз отново избухнах в смях. Дими ми смигна.

            -Разбира се, Павка – каза той и продължи да работи, разкопчавайки шарената риза и продължавайки да се поклаща леко в ритъма на музиката. Нямаше да се изненадам дори да пуснеше кючек и да започнеше да си върти дупето.

            -Ами, Анелия – заговори Павел – има една работа в… 

            -Ани, не мърдай, моля те! – прекъсна го Дими и аз отново се засмях, искрено развеселена за пореден път от детинското му поведение.

            -Та, има една работа в…

            -Ани, завърти се малко надясно, моля те! – Дими срещна очите ми и отново ми смигна, от което сърцето ми се разтуптя.

            Павел се изправи от канапето с въздишка.

            -Вижте, аз ще вървя…

            -Страхотна идея! – каза Дими.

            -Дими! – не се сдържах аз, а Павел вече беше доста начумерен.

            -Та, ще вървя, но ако искаш работа, можеш да ми се обадиш – бързо каза той, обърна се към Димитър – беше ми приятно да се запознаем.

            -И на мен – весело му отвърна Дими.

            -До скоро, Анелия – каза Павел и напусна апартамента, а Дими започна да се смее, че даже се и закашля, притеснявайки за момент сърцето ми.

            -Защо се държеше така? – попитах Дими, когато Павел си замина.

            -Ами, как съм се държал? – направи се той на луд, след което се засмя и сетне дойде при мен и ме целуна по челото – ревнувах те, Анелия. Не харесвам други мъже да произнасят прелестното ти име.

            Взрях се в топлите сини очи и сетне целунах Дими по устните, игнорирайки кислородната тръбичка в носа му.

            -Удивяваш ме, Димитре. Обожавам те – прошепнах близо до лицето му и той тихо измърка като котка. Подлудяваше ме всеки път, когато мъркаше така. Сетне той се завърна към работата си, все така наслаждавайки се на музиката, която звучеше от телефона му. Аз стоях на мястото си, лека усмихната, и се чудех как ли щях да изглеждам, когато Дими приключеше с проекта.

            Замислих се за Сабина. Тя ми беше наговорила купчина пълни глупости, после докторът на Димитър ми беше наговорил също още подобни неща и в един момент главата ми щеше да се пръсне. А и Павел имаше някаква работа, която можеше да ми предложи. Аз скоро щях напълно да закъсам с финансите и покрай Дими бях забравила за този така важен факт.

            Мъжът рисуваше. Вдигнах очи към него и се загледах в гордо изправения му гръб, ризата, леко разкопчана пред гладките му гърди. Той беше много хубаво същество… но защо не спирах да си го представям с пистолет или пък в болница? Защо не можех да се отпусна, както той ми казваше, и да поживея малко?

            Имах нужда да поговоря с него.

            -Дими… - заговорих аз, и се учудих как гласът ми прозвуча далечно за собствените ми уши. Дими вдигна очи към мен, вгледа се в лицето ми за един дълъг миг, в който сърцето ми започна да бие бързо. Виждах топлината в сините очи, но виждах и въпросите, които започнаха да кръжат из главата му. – кой е убил Людмил Костов младши?

            Дими остави четката и палитрата си в близост до стойката за картината и бавно дойде пред мен, вземайки със себе си кислородния апарат. Машината издаваше тих звук всеки път, когато пускаше пречистения си въздух към ноздрите на Дими. Мъжът хвана ръката ми и ме дръпна да седнем на канапето с шарена дамаска. Плъзнах разсеяно пръсти по тапицерията и сетне въздъхнах тежко и се облегнах назад, връщайки цялото си внимание към Димитър. Сините очи ме гледаха фиксирано.

            -Не знам – каза ми той тихо, вдигна ръка и затъкна един кичур от косата ми зад ухото ми – искаш ли да разбера, Анелия?

            Цялото ми име изпрати искри през сърцето ми. Изненадващо бях хванала Димитър напълно сериозен – никаква шега нямаше в гласа му, нито пък в искрящите очи. Той си пое един дълбок дъх през носа, виждах, че дишането му е затруднено, но не можех да повярвам, че той е сериозен. Може би сега бе моментът да разкрия съмненията си.

            -И се видях със Сабина – казах, изпускайки целенасочено да отговоря на зададения от него въпрос – тя ми каза, че… един вид, че ме използваш.

            Дими се намръщи.

            ­-Използвам те за какво? – попита след кратък размисъл.

            -Ами… за да не си сам.

            Той леко поклати глава и сетне очите му избягаха от моите, когато той се загледа напред… или може би назад в миналото си? Заговори ми кротко, напълно спокойно.

            -В миналото ми се е случвало – каза той – да използвам някого… и то… може би съм използвал Сабина. Може би затова тя ти е наговорила такива неща за мен. Никой не е чист като новородено бебе, Анелия, и всеки е правил грешки през живота си. Дори да си влюбен, понякога се заблуждаваш, и всъщност търсиш нещо, което ти липсва във връзката ти с теб самия.

            Кимнах, въпреки че не разбирах напълно какво говореше той.

            Той отново върна очите си върху моите.

            -Никога не бих те използвал. – каза той – аз гледам да живея възможно най-съзнателно живота си. В миналото съм имал куп грешки, някои от които ме преследват до ден днешен, но човек трябва да се научи да пуска… и аз съм пуснал каквото съм могъл. Включително и Сабина. И грешките, които допуснах с нея.

            -Ти обичаше ли я наистина?

            -Мислех, че я обичам много. Но любовта е една коварна измамница понякога – той сви рамене, а тръпки преминаха през цялото ми тяло – не винаги е това, което човек си мисли. Сабина и случилото се с нея… и с децата… всичко това ме тласна към мафията, както знаеш.

            -Какво ще правиш, Дими?

            Въпросът ми увисна във въздуха. Дими стана от канапето и се разходи из помещението. Сетне отново се обърна към мен и усмивка бе изгряла на лицето му.

            -Ще медитирам – каза ми кротко той и директно седна на земята, кръстосал крака. Сложи длани на коленете си, сетне ми се усмихна още веднъж и затвори очи. Загледах се в него, неспособна да се помръдна. Нима щеше да намери решение чрез медитация?

            А как да не го прекъсвам? Стоях замръзнала на канапето, вгледана в мъжа на живота си: как вдишваше дълбоко през носа и не помръдваше.