Глава 29

Стоях в коридора на лятното имение на Симеонови, докато бурята се разразяваше навън. Сърцето ме болеше – исках да отида при Дими. Трябваше да отида при него, но не бях събрала смелост да наруша уединението му. Дали трябваше да го оставя? Не знаех. Опитът ми с мъжете не стигаше да обясни какво да направя, когато мъжът е разстроен, но не заради мен. Трябваше ли да му досаждам или трябваше да го оставя?

Умът ми не знаеше. Затова попитах сърцето си: то крещеше да отида при Димитър, затова си поех дълбоко дъх и излязох отново в бурята. Дъждът бе станал още по-силен и духаше вятър, от който цялата настръхнах. Забързах към черния джип – Дими все още стоеше така, както го бях оставила – с глава на волана. Минах покрай предницата на автомобила и отворих вратата на мястото до шофьора. Качих се бързо вътре.

Дими ме погледна изненадано – сините му очи изглеждаха мрачни и той ми се видя много изморен и болнав. Една светкавица проблесна и секунда по-късно силен трясък завладя небето. Бурята бе над нас.

Свих рамене пред въпросителния поглед на Дими.

– Ядосан ли си? – попитах го.

– Не ми се говори – тихо ми отговори той.

– Добре, не говори – казах с въздишка и сетне се загледах през прозореца. Нищо не се виждаше от пороя. Върнах вниманието си към Дими, който все така ме гледаше. Изучаващо. С любопитство. И с тъга.

– Какво? – попитах, учудена.

– Нищо. Ти дойде при мен. Въпреки че ти казах…

– Сърцето ми искаше да дойда, Димитре. Не ми обръщай внимание. Все едно ме няма.

– Не мога да не ти обръщам внимание – сопна ми се той и аз вдигнах вежди – цялата си мокра. Сваляй роклята.

– Но…

– Сваляй, де.

Послушах го, след това той настоя да сваля и сутиена си и ми даде бялата си тениска да я облека. Тя ухаеше приятно на парфюма, който той ползваше, и за мое учудване не миришеше на пот. Въпреки че бях сигурна, че Дими се беше изпотил с тази тениска няколко пъти днес. Почувствах се топло и уютно. Дими се усмихна лекичко.

– Харесва ми да те гледам с моите дрехи – отбеляза той.

– Прозира ли? – притесних се аз и погледнах към гърдите си. Дими се разсмя.

– От мен ли се притесняваш, Ани-нини? Или пък си мислиш, че на джипът му пука? Все пак, ние сме в корема му, не пред очите му. Те са отпред.

Засмях се.

– Ела при мен – каза той – седалката ти е мокра. Дупето ти ще измръзне.

Той ме придърпа в скута си и нежно ме целуна по бузата. Тази целувка не беше толкова страстна, колкото по-скоро мила и грижовна. Погалих го по лицето и се вгледах в красивите му сини очи. Нима някой можеше да има толкова ярки и светли сини очи? Почти нереални изглеждаха.

Бурята премина, докато ние с Дими просто се гушкахме в колата. След като дъждът престана, Дими ми предложи да се върнем в имението. Излязохме от колата, когато си спомних, че съм само по тениската му. Притеснена, я придърпах надолу.

Влязохме в имението и срещнахме Лина и приятелката ѝ в коридора. Двете прислужнички ни изгледаха с широко отворени очи, а челюстта на Лина даже увисна. Погледнах я директно в очите, и тя ми върна ожесточен поглед.

– Кристалина – проговори Дими и тя бе принудена да откъсне очи от моите – що за поглед е това?

– Господин Симеонов, извинете, че ви обезпокоихме – каза приятелката ѝ – ние отиваме да подготвим обяд.

– Добре ще направите – заяви Дими – хайде, Анелия.

Докато се размивахме с двете обаче, внезапно Лина сграбчи китката на Дими и той се обърна към нея. Тя го гледаше с големи очи, страх се четеше в тях, но също така и някакво отчаяние. И може би обожание. Да, тя го гледаше сякаш бе цар.

­– Искам… да ти кажа нещо – каза му тя с треперлив глас. Намръщих се.

– Кажи.

– Не, иска ми се да сме насаме – тревожно отвърна тя и ми хвърли кос, злобен поглед – би ли…

– Не може да сме насаме – сряза я Димитър, в гласът му прозвуча острота – кажи го пред Анелия.

Лина се изчерви.

– Не ми е до глупости – продължи Дими, когато тя не проговори веднага – или казваш каквото искаш да кажеш, или заминавай. Не съм в настроение за повече драми.

Лина си пое дълбоко дъх, погледна ме отново, сетне върна вниманието си на Дими. Пристъпи към него и за моя абсолютна изненада се опита да го целуне. Той обаче мигновено я спря, хващайки я през раменете. Отдалечи я от себе си, а аз не можех да повярвам, че тази се осмеляваше да прави подобно нещо пред мен!

– Кристалина – каза ѝ кротко Дими – ние с теб не сме имали връзка.

– Но, аз… ти…

– Ти знаеше от самото начало, че нямаме връзка и няма да имаме – продължи той – обясних ти го. Попитах те дали си съгласна. Ти се съгласи. Е, това беше докато не намерих Анелия.

– Сега вече не съм ти нужна… - прошепна жената. Стиснах устни. Правеше се на жертва, проклетницата!

– Ти знаеше, че нямаме връзка – настоятелно каза Дими – ти знаеше.

– Аз си помислих, че… след като… ами… Дими… аз…

– Спри – прекъсна я той – върви, Кристалина.

Очите ѝ се наляха със сълзи, но тя не позволи да се стекат. Изправи гръб и си пое дълбоко дъх.

– Напускам – заяви твърдо.

– Добре – гласът на Дими бе лишен от емоция – свободна си, Кристалина.

– Наистина ли ще го направиш?

– Кое?
– Да ме уволниш!

– Ти сама напусна – той вдигна вежда – или си мислеше, че ще те спра?

–Лина, да вървим – намеси се приятелката ѝ и я дръпна за ръката – извинете ни, господин Симеонов. Тя не напуска, просто е ядосана. Моля ви, позволете ѝ да остане на работа.

Той сви рамене.

– Ако искаш да напуснеш, говори с Ирина – каза Дими и се обърна към мен. Усмихна ми се нежно – да вървим, Ани.

Двамата оставихме двете жени зад гърба ни.

Когато стигнахме до стаята на втория етаж, Дими просто се просна на леглото и затвори очи. Дишаше тежко. Отидох да погледна кислородния апарат, който изглежда работеше, въпреки падането му по-рано днес.

– Почини си – казах на Дими – искаш ли да ти помогна да се преоблечеш?

– Свали ми дънките… - промърмори той.

Пръстите ми опипаха копчето на дънките му – той не носеше колан – и го разкопчаха. Сетне внимателно и ципа. Дими ми помогна да ги изтегля изпод таза му и после ги издърпах и от краката му. Бе с черни боксерки.

– Да ти облека ли някаква пижама? – предложих, загледана с обич към тялото му, въпреки че той беше отпуснат и дяволски изморен.

– Не – той въздъхна и се завъртя на една страна – завий ме.

Завих го с белия чаршаф и после премерих температурата му. Не беше много висока, но пък и не беше напълно здравословна. Дадох му едно хапче за температура и той ме помоли и за обезболяващо. Не го попитах какво го боли, просто му дадох хапчето. След това го оставих да си почива и тихо затворих вратата зад гърба си. Теодора беше пред вратата.

– К-какво правиш тук, стресна ме! – възкликнах аз.

– Исках да говоря с доктора.

– Димитър има нужда от почивка – казах – ще говорите по-късно.

– Е, добре – тя въздъхна – исках да му кажа, че скоро Сашо и Донката ще бъдат тук. Той трябва все пак да каже на охраната да ги пусне. Няма момчетата да висят пред вратата до утре, я!

–Добре, ще кажа аз на охраната – заявих. Искаше ми се да оставя охрана и пред вратата на Дими, затова се поколебах да се отдалеча. Теодора ме наблюдаваше и се засмя.

-Мислиш си, че ще искам да го убия, докато спи.

-Откъде да знам? – попитах я, малко по-агресивно, отколкото ми се искаше – не може да се вярва на собствената му племенница, а теб дори не те познавам.

По коридора мина една прислужница, която ни погледна – явно бе дочула част от разговора ни – и се опита да се изниже бързо, но аз подвикнах след нея.

– Извинете – казах ѝ – бихте ли извикали шефа на охраната на имението тук?

-Да, госпожице. – момичето забърза по коридора, а Теодора отново се засмя. Не след дълго, докато с Теодора стояхме в неловко мълчание, един едър мъж се появи по коридора.

– Добър ден – поздрави ме той – Красимир, отговорник охрана.

– Приятно ми е – стиснах ръката му – ъм… аз съм…

– Да, знам коя сте, госпожице – каза той – вие сте Анелия. Годеницата на господин Симеонов.

Изчервих се. На практика изобщо не му бях годеница!

–Ъмм, искам да пуснеш едни хора да влязат, скоро ще пристигнат – погледнах към Теодора. Тя ги описа на охранителя, който кимна. – и освен това, искам двама човека да стоят пред вратата на Дими, докато той спи, и да го пазят.

Охранителят вдигна вежди, но не направи коментар, а тръгна да изпълнява заръките ми. Теодора отново се засмя, сякаш може би ми се подиграваше, след което сви рамене и ме остави в коридора. Когато мъжете от охраната пристигнаха и ги инструктирах да не пускат абсолютно никого, аз бях свободна да се разходя из имението. Надявах се да не срещна Кристалина, но пък не исках и случайно да попадна на стаята на Елисавета. Затова слязох на първия етаж и открих една зала, която бе като малък салон за кино. Изненадах се, че дори такова нещо има в това имение. Дали имаше такова и в Софийското имение?

Реших, че ще е забавно да видя какво мога да пусна, но не знаех как. Вратата се отвори и аз рязко се обърнах. Беше един мъж в бяло-черна униформа.

– Госпожице, желаете ли да пуснете някой филм? – попита ме той – мога да ви помогна?

– Вие сте? – настръхнала го попитах.

– Аз съм Антон, отговарям за киното – каза той. Беше млад, с рошава кестенява коса, въпреки изрядната си униформа. Не ми се видя по-възрастен от мен самата. Усмихнах му се, отърсвайки се от подозренията, и му позволих да ме заведе в контролната стая. Имаше рафтове с филми и едно устройство, в което явно се пускаха. Антон ми обясни набързо, че той ще го пусне, аз само да си избера филм и да отида да гледам. Зачетох заглавията – някои ми бяха познати, други – не, но не можех да реша какво ми се гледа.

Открих една секция, която привлече вниманието ми. Табелката над нея гласеше "Симеонови". Заинтригувана, разгледах заглавията. "Сватбата на Асен и Вяра", "Кръщене Елисавета", "Кръщене Борис". Засмях се – нима имаха всичко това тук, във Варна, е на в София, където живееха? Продължих да разглеждам. "За Вяра", "Детска компилация", "Пиано концерт". Измъкнах "Пиано концерт", зачудена кой ли от тях свири на пиано. Подадох го на Антон, който ми се усмихна мило.

Отидох отпред в залата и седнах, а огромният екран пред мен се оживи. Надписът гласеше "Пиано концерт – Елисавета и Димитър". Вдигнах вежди. Филмчето започна с кадър, в който Дими стоеше срещу камерата. Беше по-млад, облечен с бяла памучна блуза, широка по тялото му. Усмихваше се леко.

– Седми ноември 2003-та година – заяви той на камерата – добре дошли! Ели, ела миличка!

Камерата се измести от Дими и се насочи към малко момиченце, на около 8-9 годишна възраст, облечено в светло-розова рокличка. Русата коса беше къдрава, а личицето – кръгло и ухилено. Тя хукна към Дими и се засмя, когато той се опита да я гъделичка.

– Ела, Асене – каза Дими на камерата и тръгна напред, повел малкото момиченце за ръката. Намираха се в красива и голяма зала, която не бях виждала, с тъмна дървена ламперия. На един подиум имаше огромно пиано – бяло на цвят. Дими и малката Ели седнаха заедно на широкия стол пред него. Камерата се приближи още.

– Готова? – попита Дими.

Момиченцето се засмя.

– Да, чичо – проговори с тънко гласче.

Двамата вдигнаха ръце и едновременно започнаха да свирят на пианото, заедно, и мелодията ме шашна. Беше сложна, красива, класическа и ме учуди. Бяха великолепни. Дими се усмихваше доволно, а малкото момиченце съсредоточено гледаше в клавишите. Песента приключи и те започнаха втора, после трета, всяка по-добра от следващата. След трите песни Дими прошепна нещо на малката Ели и двамата станаха и се поклониха. Асен се смееше зад камерата.

– Обичам те, чичо! – каза момиченцето, а Дими клекна до нея, за да я прегърне. Сетне я взе на ръце и я завъртя във въздуха, от което тя доволно изписка.

Натъжена, станах от фотьойла, на който гледах и забързах към контролната стая. Антон изненадано ме погледна, когато влетях.

– Не искам това, спри го – казах му, и той се стъписа.

– Ама разбира се, госпожице. Извинете! Не ви ли хареса? Мислех, че пианото е страхотно…

– Да, пианото е страхотно наистина – промърморих, изпълнена със смесени чувства.

Филмчето беше спряно. Изведнъж нямах никакво желание да гледам повече домашни записи, нито пък други филми. Умът ми не побираше предателството на Елисавета към Димитър. Как беше възможно някой да извърши подобно нещо, загърбвайки всичко?

Обърнах гръб на секцията с видеа и напуснах контролната стая. Минах покрай фотьойлите и за моя изненада на входа към кино салона видях да стои Елисавета. Черните ѝ дрехи наподобяваха мрачното ѝ изражение. Сковах се на място.

– Ти не трябва ли да си заключена? – ядосано попитах. Изведнъж тревога за Дими проблесна в сърцето ми.

– Аз не съм пленница – сурово ми отвърна.

– Стой далеч от мен, Елисавета – изсъсках ѝ – не знаеш на какво съм способна.

– На теб какво съм ти направила? – настръхна тя – ти не си виновна, че чичо ми е чудовище и че е убил любовта на живота ми. На теб нищо няма да ти направя, нищо че ми удари шамар.

Гневът се разпали в тялото ми.

– Първо, чичо ти никого не е убивал. Второ, това, което си направила, е грозно и долно! Така че, стой далеч от мен.

Опитах се да мина покрай нея, обаче тя стъпи настрани и застана на пътя ми. Упоритостта си пролича в кафявите ѝ очи. Може би нямаше да ме пусне така да си изляза. Поех си дълбоко дъх, повтаряйки си да не я закачам и с пръст. Нямаше да падна на нейното ниво.

– Ти нямаш никаква идея какъв човек е той – заговори Елисавета, гневна – той е способен да убие Людмил. И със сигурност го е направил.

– Няма да разговарям с теб – категорично отсякох аз.

–Чичо ми те обича – каза Елисавета замислено и присви очи – той май е влюбен в теб. Е, колкото аз обичах Людмил. Сигурно ще разбере как съм се почувствала…

Изпитах ужас, изведнъж изплашена, че Елисавета иска да ме убие. Тя вдигна ръка, но нямаше оръжие в нея. Изненадващо замахна към мен и стовари юмрук в лицето ми. Носът ми пламна в болка. Тя нападна отново, ритвайки ме през гърдите, което ми изкара въздуха и залитнах. Аз нямах никаква идея как да се бия или защитя, а очевидно Елисавета имаше опит. Отстъпих крачка назад и погледнах към контролната зала.

– Антон! – извиках. Само че той не беше там. Ококорих очи – къде беше отишъл? Беше там преди малко!

– Той излезе от другия вход, когато ти тръгна – каза Елисавета и се засмя мрачно. Беше като полудяла, без сянка на веселие в студените очи – ти си глупачка, Анелия.

Тя замахна отново към мен и аз вдигнах ръце в отчаян опит да се защитя. Ритникът ѝ се стовари в ръцете ми и ги изблъска от пътя си, след което момичето стъпи напред и заби юмрука си отстрани на главата ми. За секунди причерня пред очите ми. Сърцето ми блъскаше като лудо.

– Спри, Елисавета! – извиках ѝ, но тя ме игнорира и успешно нанесе още един удар в главата ми, заради който се замаях. Тя ме ритна отстрани и паднах на земята. Тя щеше да ме убие! Щеше да ме убие!

– Помощ!! – изкрещях в ужас, въпреки че вкусих в устата си кръв.

– Млъквай! – извика Елисавета и отново ме срита в лицето. Хвана ме за косата и ме блъсна в земята, от което ушите ми започнаха да пищят. Секунди по-късно осъзнах, че почти не чувам, а зрението ми се замъгли. Щях да припадна. Щях да припадна, и тя щеше да ме убие!

– Помощ… - прошепнах с отчаяние, но едва чух собствения си глас, преди да ме обгърне чернотата.