Глава 31

            Докторът потвърди моето предположение и се оказа, че на Дими трябва да му се направи лапароскопска херниопластика – безкръвна операция, в която трябваше да поправят случилото се и щеше да му отнеме около седмица да се възстановява. Доктор Иванов се съгласи операцията да се проведе в една частна клиника във Варна, където той имаше връзки, и я насрочихме за утре. Той ми благодари за бързата ми реакция и заръча на Дими да се пази, да не консумира нищо след полунощ тази вечер и да не вдига тежко. Разбира се, че не трябваше да го прави, мислех си ядно.

            Дими ме гледаше намръщен.

            – Боли ли те? – попитах го тревожно, забелязала сърдитото му изражение.

            – Не, ядосан съм.

            – На мен ли?

            – Дори не мога да те нося два метра – оплака се той и аз усетих, че клатя глава.

            – Дими, ти си болен. Знаеш, нали?

            – Знам, да.

            – Тогава?

            – Както и да е, Анелия. Ти как си? Искаш ли да ти донеса нещо за хапване? Беше гладна…

            – Аз сама ще си взема, а ти ще си почиваш. Виж, Димитре, това, че съм бременна, не ме прави инвалид – казах му и той примига, изненадан – не е нужно да ме храниш с лъжица в устата. Разбирам, че се радваш за бебето, но трябва да се грижиш за себе си, иначе кой ще е баща на това бебе?

            Изненадващо изражението му помръкна и аз примигах. Обикновено той не реагираше така на думи за бъдещето и ми се струваше, че той вярва, че ще живее вечно. Но ето че сега видях, че той много добре си дава сметка, че най-вероятно нямаше да види детето да завършва гимназия. Сърцето ми се сви. Дали щеше да види детето изобщо да ходи?

            Мислено се срязах за мислите и тръснах глава, за да ги прокудя.

            – Ани… – започна той.

            – Да, Димитре?

            Погледнах го право в тъжните сини очи.

            – Ти сам ми каза да не ги слушам – казах аз и той изненадано примига – че само Бог знае. Само Бог знае, Димитре, а дотогава ти ще внимаваш и ще се грижиш за себе си. Както и аз за мен и за теб, и за това дете. Нали така?

            Той кимна.

            – Не мога да повярвам, че имам такива мисли – каза ми той и въздъхна – никога не съм се чувствал толкова несигурен. Изплашен.

            Седнах до него на леглото и хванах ръката му. Сините му очи бавно примигваха, виждах дългите му руси мигли. Погалих го нежно по челото.

          – Дръж се. Ще се справим – казах му тихо и го целунах по слепоочието – ти си прекрасен, Дими. Ще бъдеш страхотен баща. Ти си страхотен човек и мъж и за мен е чест да съм до теб. Така че… ще се справим. Само Бог знае.

            –Само Бог знае – повтори той.

            Отидох да си потърся нещо за ядене и го оставих да си почива. В кухнята се срещнах с Асен, който явно идваше по същата причина там. Той ме погледна с неразгадаемо изражение – бе облечен в мек спортен панталон и тениска на Адидас. Мъжът, както винаги, имаше изрядна пригладена назад прическа на русата си коса. Братът на Димитър ми се усмихна колебливо.

            – Здравей, Анелия. Виждам, че вече си по-добре.

            – Да… – помръкнах – но Дими не е.

            – Да, чух какво е станало. Нова операция, много често взе да става – Асен въздъхна – ще обядваш ли с мен?

            – Да, разбира се.

            Отидохме в градината и прислужницата донесе това, което си бяхме поръчали на готвачката. Ястието отново бе много вкусно и прекрасно, но почти не му обръщах внимание, замислена за Дими.

            – Анелия… дължа ти извинение – заговори ми Асен след мъничко – разбрах, че Елисавета те е… е постъпила неправилно към теб. Брат ми отказа да ми обясни защо и какво точно е станало, та се надявах ти да можеш да ми разясниш.

            – Къде е Елисавета сега? – попитах и съвсем загубих апетит. Очаквах, че апетитът ми ще е огромен, сега като съм бременна, но все още не бях изпитала нищо подобно. Даже почти не ми се ядеше.

          – Обади ми се, че се е прибрала в София – той сви рамене – мислех и аз да се връщам, но предполагам, ще изчакам операцията на брат ми да мине, преди да тръгна.

            –Тя искаше да го убие. – казах през зъби. Не помнех как ме беше нападнала Елисавета, и вече се бях отказала да се опитвам да си спомня, но бях убедена, че най-вероятно аз съм я нападнала първа. И защо не, при положение, че тя беше поръчала убийството на моя мъж, на своя чичо, на наемна убийца?

            Асен стъписано ме изгледа.

            – Как така? Кого?

            – Димитър, кого – сопнах се аз – разбрахме, че е поръчала убийството му на наемен убиец.

            – Това не е възможно! – възкликна той.

            – Но е. Дими явно не е искал да ти каже, но аз реших, че…

            – Тя никога не би наранила чичо си! Тя го обожава! – Асен стъписано остави вилицата си настрани – станало е недоразумение, Анелия.

            – Тя го потвърди. Заради онзи, Людмил Костов. Тя си е втълпила, че Димитър го е убил, което не е истина, и… ами… поръчала го е.

            – Съжалявам, Асене – намеси се гласът на Дими и двамата стъписано се обърнахме в посоката му. Дими стоеше на няколко метра от масата ни, облечен все така с черния си потник и панталон, но беше бос на тревата. Придържаше лявата си ръка на корема.

            – Не трябваше да ставаш… – изпъшках аз.

            Асен обаче игнорира факта, че брат му е станал от леглото и застана пред него.

            – Не можеш да си сериозен, братко.

            Дими срещна погледа му много тъжно.

            – Съжалявам. Не е виновна Елисавета. Просто аз явно съм се провалил някак с нея – каза Дими.

            – Не, не си ти виновен! – разпалих се аз и също станах от мястото си, заставайки до него – тя е заслепена от мъка и лудост!

            – Дори така да е… – започна Дими, но аз яростно поклатих глава.

            – Ела да седнеш – казах му и го съпроводих бавно до стола. Той седна внимателно, но все още изглеждаше тъжен. Не можех да понеса да се обвинява за това. Асен седна срещу брат си и скри очите си с ръка, явно шокиран от новините.

           – Трябва да разбера защо е направила така и какво точно е направила – каза Асен – аз… трябва да отида до София.

            – Да, върви, не е нужно да седиш тук – отговори му Дими.

            – Не мога просто да тръгна – брат му поклати глава и затвори ядно очи – ще те оперират…

            – Ще ме човъркат, както винаги, братчето ми – Дими се засмя леко – всичко е наред. Тръгвай. Съжалявам, че не ти казах веднага, но не бях сигурен как точно да ти го кажа. Моля те, трябва да се погрижиш за Ели. Тя е добро дете, просто е объркана и… има нужда от помощ.

            Той ме погледна и гняв премина през очите му, явно спомняйки си моето състояние в резултат на спречкването с Елисавета. Но не каза нищо по въпроса, нито ми беше изяснил подробности. Асен не успя дори да довърши обяда си, просто се оттегли и каза, че ще тръгва още сега. Прегърна брат си, преди да тръгне, прошепна му нещо, а Дими му се усмихна сърдечно и го потупа по рамото. Не след дълго Асен ни беше оставил сами в градината.

            – Великодушен си – казах му – към Ели.

            – Не, не съм.

            – Е… каза на Асен да се погрижи за нея.

           –Тя е негова дъщеря. Това е негов дълг – тихо ми отвърна Дими и се заигра със запалката на Асен, която той бе забравил на масата – но не съм великодушен. Никога повече няма да ѝ проговоря.

            –Ти искаше да говориш с нея, когато разбра, че е поръчала убийството ти – свих рамене аз.

            – Но после ти посегна. А това не мога да ѝ го простя. Никога. – той остави запалката, малко по-рязко от необходимото.

            – Дими… – наведох се към него и нежно го целунах по устните. Той хвана лицето ми с топлите си длани. Аз пъхнах пръсти през пуснатата му, дълга руса коса. Обожавах да я докосвам. Поех си дълбоко дъх, когато целувката ни приключи. Близостта до Дими ме караше да се задъхвам и въпреки всичко, в кръвта ми бушуваше привличане. Всяко докосване до него ме караше да трептя и да очаквам още.

            -Анелия – той си пое дъх и ме погледна в очите – ти си специална за мен. Много повече от специална. Ти си любовта на живота ми.

            Усмихнах се, а сърцето ми се разтуптя от откровения му поглед. Той вдигна ръка и нежно плъзна пръсти по бузата ми.

            – Радвам се, че си по-добре вече – продължи той – да те гледам на легло ми причиняваше огромна болка. Когато те намерихме в кино залата… не съм се чувствал никога толкова разбит. Никога. Все едно видях същността си разнищена на парчета.

            – Винаги си толкова поетичен.

            – Аз съм и писател, момиче. – той се разсмя, въпреки че сериозността не напусна очите му – но… сериозен съм. Остави ме да се доизкажа!

            – Извинявай.

            – Привличаш ме – продължи той, съзерцавайки ме – желая всяка секунда да те докосвам, да съм близо до теб, сякаш си ми като въздуха, по-ценна си ми от въздуха… ако не гледам очите ти всеки ден, се разболявам повече, отколкото някога съм бил болен. Моето заболяване… то не ми причинява толкова много болка, колкото тревогата ми по теб. А сега, когато разбрах, че и… – той погледна към корема ми, сетне отново ме обгърна с необятния си поглед – че си създала и чудо… оставяш ме без думи, Анелия. Оставяш ме без въздух, без пулс, без нищо. Не съм си и представял, че някоя жена може да ме накара да се чувствам така. Аз съм пристрастен към теб. Но най-вече… повече от всичко те обичам и уважавам. Искам те завинаги. Затова…

            Той се изправи от стола си и аз го зяпнах. Усмихна ми се нежно, сетне, без да прекъсва очния контакт с мен, измъкна от джоба на панталона си нещо. Сърцето ми щеше да изскочи и инстинктивно станах от стола. Димитър коленичи на едно коляно пред мен и с широка усмивка на лицето ми поднесе разкошен пръстен в кутийка.

            – Ще ми окажеш ли невероятната чест да станеш моя съпруга, Анелия Йорданова? – попита ме той.

            Коленете ми бяха омекнали. Това наистина ми се случваше. Това… това ми се случваше! Зяпнах пръстена, но не можех да го видя, защото погледът ми беше премрежен от сълзи, които започнаха да се ронят от очите ми. Погледнах отново към Дими, който невъзмутимо стоеше така, въпреки че сигурно го болеше корема, и без да показва нищо освен безмерна обич на лицето си, държеше пръстена пред мен. Поех си дълбоко дъх.

            – ДА! – извиках с всички сили.

            Подадох ръка и Дими ми сложи диамантения пръстен. Ръцете ми трепереха, но неговите бяха спокойни и стабилни. Пръстенът ми пасна идеално, след което Дими се изправи и ме целуна страстно по устните. Усещах, че плача неудържимо и целувката ни се оказа прекалено мокра. Дими се засмя тихичко и сетне ме пусна, за да ме загледа в очите.

            – Не мога да повярвам, че това ми се случи – казах му, задъхана от емоциите.

            Той се ухили.

            – Извинявай, Ани, за хернията – засмя се той и аз примигах – не очаквах да стане така.

            – Имаше други планове, а?

            – Ами, да – той сви рамене – така или иначе, исках да го направя в тази градина. Само дето мислех да те занеса до тук първо. Но, е, и да се довлека тук едва-едва също става.

            – Господи, Димитре!! – отново се разплаках – толкова си прекрасен! Прекрасен си, съкровище мое!

            Прегърнах го силно, а той тихичко се засмя и зарови лице във врата ми.

            Вечерта прекарахме прегърнати на леглото му, а и той бе уморен и бързо бе заспал. На другата сутрин Мартин ни закара до болницата, където щяха да оперират Дими, и той отиде за задължителния предварителен преглед, а аз останах в коридора. Предният път имах майка му да ме утешава, но този път тя беше в София. Асен също бе заминал. Бях напълно сама.

            Не, не бях. Сложих една ръка на корема си и затворих очи, съсредоточавайки се върху спокойното си дишане. Трябваше да запазя спокойствие заради бебето. Не исках да поставям тялото си на стрес и да застрашавам детето. Неусетно се бях успокоила до поносима лека тревожност, и отворих очи. Втренчих се в годежния пръстен на дясната ми ръка. "Ще ми окажеш ли невероятната чест да станеш моя съпруга, Анелия Йорданова?". Защо му беше хрумнало да използва и фамилното ми име? Разсмях се, изпълнена с топлота от този великолепен момент, който ми се беше случил в градината с цветята. Толкова много рози имаше там.

            – Анелия? – чух смътно познат глас и рязко се обърнах.

            Пред мен стоеше Милена, моя добра приятелка, която се беше преместила във Варна преди няколко години и не я бях виждала. Тя беше моя бивша колежка от работата ми в медицинския център. Скочих от пейката и се завтекох да я прегърна.

            – Какво правиш тук, мила? – попита ме Милена и ме огледа от главата до петите – да не си болна?

            Изведнъж забелязах, че всъщност Милена е с медицинска престилка.

            – О, ти работиш тук! – възкликнах изненадана.

            – Да, отскоро. Преди това работех в градската болница, но там заплатите ме умориха – призна ми тя и седна на пейката. Последвах я и седнах до нея – радвам се, че ме взеха тук на работа. Мястото е добро, пък и заплащането е велико.

            Сама се сетих, че нямах никаква работа пък и почти никакви пари, но набързо изтиках тази мисъл далеч от главата си.

            – Но, всичко наред ли е, Ани? Изглеждаш леко тревожна. Какво те води в болницата?

            Тревогата стегна гърлото ми.

            – Годеникът ми – въздъхнах – той е болен.

            – Годеник? – тя погледна към дясната ми ръка и видя великолепния ми пръстен. Взе ръката ми и загледа пръстена – леле, какъв годеник!

            – Да – засмях се аз – страхотен е.

            – Невероятно красив пръстен. – тя вдигна очи към мен – но как е той? Какво му е на годеника ти?

            – Има генетично заболяване на клетките… – преглътнах още тревога – искам да кажа, сега има херния. Ще му правят лапароскопската процедура.

            – Няма страшно, знаеш, че тази процедура не е чак толкова опасна. Пък и човек бързо се възстановява от нея – каза Милена и вдигна очи към нещо зад гърба ми. Обърнах се, и видях, че Димитър е там и идва към нас. Беше облечен с болнична дреха. Усмихна ми се широко. Прекрасната му руса коса беше прибрана на опашка.

           – Е, Милена, това е Димитър, годеникът ми – казах аз – Дими, това е Мел, една моя бивша колежка и добра приятелка.

            Дими стисна ръката ѝ, докато тя го гледаше като препарирана. Сетне се осъзна и се опита да се усмихне, но очите ѝ бяха прекалено широко отворени, че усмивката да изглежда що-годе нормална.

            – Приятно ми е да се запознаем, Мел – каза Дими с мекия си баритон – ти си медицинска сестра тук?

            – Точно така, господине.

            – Моля те, викай ми Дими – поправи я той с усмивка – приятелите на Анелия са и мои приятели.

            Тя кимна, изглеждаше страшно притеснена. Чудех се защо видът на Дими прави това с приятелките ми.

            ­– Ани, аз ще влизам – каза ми Дими и ме целуна по челото. Вгледах се в очите му – ще се видим, като се събудя.

            – Да, Дими.

            Забелязах, че лекарският екип чакаше зад него. Разбира се, напълно в негов стил беше да отиде пеша до операционната, вместо да позволи да го возят до там. Или поне донякъде, тъй като в операционната трябваше да е стерилно, а той бе по джапанки.

            Той ми се усмихна и тръгна по коридора.

           – Дими! – повиках го и той се обърна мигновено. На лицето му имаше все още, широка усмивка. Сърцето ми туптеше тревожно. – обичам те, Дими!

            – И аз те обичам, Анелия. До скоро!

            – До скоро, любов моя.

            И той отиде, а аз седнах на пейката, дълбоко притеснена, въпреки че знаех, че операцията не беше нещо кой знае колко сложно. Милена мълчаливо седна до мен и изненадващо хвана ръката ми.