Глава 37

            Бях затворила очи, когато Димитър натисна спусъка. Секунда по-късно прозвуча втори изстрел. И после още един. Ужасена, отворих очи и видях, че всъщност Дими стреля във въздуха, а Мая е на колене, с по-бледо от смъртта лице. Тя не беше застреляна. Дими продължи да стреля във въздуха, над главата на жената с червената рокля. Стреляше, с ледено изражение и опасен блясък в сините очи. Накрая, пръстът му натисна спусъка и оръжието само леко щракна. Той отпусна ръката с пистолета покрай тялото си. Мая дишаше накъсано. Томас беше вдигнал глава, стиснал ранената си ръка.

            Една сълза се отрони от окото на Мая. Тя изхлипа и се срути на земята, избухна в плач. Томас само гледаше невярващ.

            – Анелия, вземи онзи нож – ледено ми каза Дими и посочи към ножа, с който Мая искаше да го изтезава. Той лежеше до тялото ѝ. Бързо се приближих, взех го и отстъпих отново до Димитър. Мая продължаваше да хлипа неудържимо. Сълзи потекоха и от моите очи. – и онзи пистолет също – изкомандва Дими. Наведох се и взех и другото оръжие. Дими го хвана, извади с ловко движение пълнителя.

            – Хубав живот, Мая, свободна си да започнеш отначало – каза Димитър – не се доближавай до семейството ми никога повече.

            Той ме погледна, погледът в сините му очи не се смекчи и на йота.

            – Да се махаме оттук – прошепна ми той и хвана ръката ми. Аз го гледах, изпивах всичко в него – вързаната на ниска опашка руса коса, шарената риза, широкият панталон и маратонките Найк. Студеното изражение на красивото му лице с тези така остри, но някак елегантни и волеви черти. Той не ми се усмихна, но нямаше значение. Дими не беше убиец. Той беше дошъл и ме беше спасил, въпреки че едва ходеше и едва се държеше на крака. Оставихме Мая и Томас в гората, зад гърба си, като аз подкрепях годеника си по целия път през храстите и едва успявах да го задържа да не падне.

            Когато излязохме от гората на пътя видяхме, че там ни чака един спортен мотор Хонда в оранжево и бяло. Стъписана го зяпнах, сетне зяпнах Дими.

            – Т-ти си дошъл с мотор? – успях едва да промълвя. Мъжът до мен тихо въздъхна.

            – Единственото превозно средство, чиито гуми не бяха срязани – каза ми той.

            – Но… как си го карал?

            – Изглежда мога да карам мотора по-добре, отколкото мога да ходя – отвърна Дими, напълно стъписвайки ме.

            – Другите?

            – Ще се обадя – той измъкна от джоба на широкия си панталон телефона си. – взех я. – обяви той с равна интонация – да. Прибираме се. Няма нужда. Да. Няма убити. Как е Теодора?

            Той замълча за момент.

            – Добре. Идваме – каза той и затвори.

            – Как е тя? – попитах тревожно.

            – Оперират я, била е простреляна в корема и има перфорация на червата – каза ми Дими и аз изтръпнах – но е жива. Ще видим, дано се справи. Хайде, качвай се на мотора.

            Дими караше мотора изключително бавно, но изобщо не се оплаках. Докато пътувахме към имението, аз усетих, че целият стрес от случилото се излива в сълзите, които се стичаха като порой по лицето ми. Прегръщах Дими и благодарях на Господ, че всичко е преминало добре. Че Мая не беше убила Дими. Че Дими не беше убил Мая.

            След като преминах обстоен преглед от лекарите, за да се уверят, че всичко е наред с мен, се присъединих към семейство Симеонови, които седяха в градината. Лидия и Асен говореха нещо тихо, Сашо и Донката бяха също там, леко напрегнати. Диана също присъстваше и изглеждаше замаяна – разбрах от Сашо, че са я намерили в безсъзнание встрани в крайпътните храсти, но тя нямаше наранявания освен лекото сътресение на мозъка. Явно я бяха ударили с нещо тежко, но по-голяма травма щеше да се окаже спомена, че е била нападната. Борис седеше малко встрани от цялата група и гледаше в нищото, като не спираше да върти в ръцете си кутията си с цигари.

            Дими беше седнал на стол до масата и беше сложил кислородния апарат. Беше мълчалив и сините му очи се взираха в масата, но когато се приближих, той тревожно ги вдигна към мен.

            – Всичко ми е наред – обявих – така или иначе, те не ме удряха или нещо подобно.

            Дими въздъхна.

            – Благодаря ти, Боже – тихо прошепна той.

            Лидия ми се усмихна и стана да ме прегърне, топлата ѝ прегръдка сякаш отне част от стреса, който все още бушуваше из тялото ми. Диана също ме прегърна и ми зашепна трескаво, че се радва, че съм добре. Дими отново се беше умислил, с далечно изражение. Седнах на стола до него и сложих ръка на гърба му. Той ме погледна.

            – Добре ли си, Дими? – попитах го, изпълнена с тревога и грижа за него.

            Той не ми отговори, а само бавно вдигна ръка към лицето ми и докосна с пръсти бузата ми. Усещах как ръката му трепери. Виждах, че лицето му е потно, а дишането му отново е тежко. Сините му очи бяха все така студени и този поглед изобщо не ми харесваше.

            – Имаш нужда от почивка – заключих аз, загледана в любимите ми очи.

            – Ела с мен – каза ми той и се опита да се изправи, но краката му не се подчиниха и той бе принуден отново да седне, залитайки. Асен стана от стола си и дойде до него.

            – Ще донеса количката – каза по-малкият брат на Дими.

            – Не, не. Ще ходя до там.

            – Още е много рано да ходиш толкова много… - казах аз, но Дими така ме погледна, че съжалих, че съм проговорила. Сетне обаче ме напуши смях – той си беше все така упорит и готов да се възстановява много по-рано, отколкото бе медицински позволено. Това си беше също една негова черта, която обожавах.       

            "Няма по-жестоко наказание от това тялото ти да се срутва около теб! Да се разпада на парчета!" Потръпнах от спомена, от тона на Дими, когато го беше изрекъл. Да се разпада… той беше свикнал тялото му да отказва, но това му причиняваше страдание. Въпреки всичко обаче той бе запазил упоритостта си. В един миг това ме озадачи и осъзнах, че Дими има много по-силен дух, отколкото дори предполагах. Сините очи ме изучаваха, но същевременно усещах намек за бунтарство в тях. Той нямаше да се вози повече в инвалидната количка, дадох си сметка аз.

            Затова просто го хванах през кръста и с помощта на Асен го изпроводихме до стаята на втория етаж. Със стълбите той не успя да се справи и се наложи брат му да го занесе до горе, но въпреки това Дими упорито се довлече до стаята и се просна на леглото.

            Легнах си до него и се сгуших  в топлото му тяло. Пръстите ми се плъзнаха по тънката материя на шарената му индийска риза, пъхнаха се под плата и спряха над сърцето му. Усещах как силно бие. Усещах и хрипливото дишане на изморените му бели дробове. Въпреки това той продължаваше да диша. Затворих клепачи и вдишах дълбоко от аромата на годеника ми. Обичах го. Обичах го повече от всичко на този свят.

            Един месец по-късно

            Стоях пред огромното огледало в стаята ми в къщата на баща ми. Взирах се в кафявите си очи, чиито дълги мигли бяха прелестно извити, а лекият блестящ грим подчертаваше блясъка, който грееше в тях. Сърцето ми биеше бързо, леко тревожно, но повече гореше с ентусиазъм. Тъмно-кестенявата ми коса беше прибрана на кок, покрай лицето ми се спускаха два нежни кичура. Усмихнах се на себе си, изпълнена с щастие и трепет. Плъзнах очи надолу – бялата булчинска рокля ми седеше невероятно. Красивото ѝ деколте откриваше ключиците ми, украсени с перли, а корсажът на роклята бе извезан със сребърни нишки. От талията надолу роклята се разкрояваше и беше огромна и бухнала. Скоро тази рокля нямаше да ми става, мислех си разсеяно, докато се опитвах да преценя дали бременността ми се забелязва особено. Надявах се да не си личи особено много на снимките, но това изобщо не ме притесняваше, тъй като тази бременност бе най-страхотното нещо, което можеше да ми се случи. Подарък, който бях направила на Дими, без дори да знам, че мога да му го дам.

            Баща ми влезе в стаята. Той изглеждаше невероятно в официалния си костюм, а лицето му светеше с красива усмивка. Нежните му кафяви очи ми се усмихнаха с гордост.

            – Красива си, Анелия – каза ми той и внимателно ме прегърна – годеникът ти е истински късметлия.

            Баща ми се беше запознал с Дими преди около две седмици и оттогава не спираше да говори за него. Явно моят мъж бе успял да впечатли баща ми, който иначе много трудно се впечатляваше и сякаш вечно бе недоволен от нещо. Но от Дими той изобщо не беше недоволен и нямах и идея как Дими бе успял да го спечели. Баща ми се усмихваше широко, докато гледаше дъщеря си в прекрасната булчинска рокля.

            Усмихнах се в отговор, сърцето ми пълно с топлина. Скоро трябваше да пристигат, помислих си и се зачудих как ли щеше Дими да си проправи път, за да ме вземе. В къщата бяха леля ми и чичо ми, децата им, които вече бяха тийнейджърки, Диана и Милена и още доста хора, които се бяха събрали да ме бранят от младоженеца ми. За миг си представих как Дими взема електрически трион и разрязва вратата, за да влезе в къщата. Засмях се на образа. Чух шум от другата стая, смехове и викове. О, бяха пристигнали! Сърцето ми се разтуптя. Баща ми грееше.

            – Е, май някой е дошъл да те открадне от нас! – и баща ми ми смигна. Хвърлих последен поглед на образа си в огледалото – бях си бляскава! Сълзи от щастие заплашваха да развалят грима ми, а още бе едва началото. Сложих ръка на корема си и въздъхнах. Моето малко бебче растеше, а Дими стабилно се възстановяваше от комата и последствията почти не бяха видими. Всичко си идваше на мястото.

            Още викове и смях от антрето. Изправих високо глава и си поех дълбоко дъх. Време беше!

            Три години по-късно

            Тичах след малкия Явор из градините на Варненското имение. Бяхме се преместили да живеем тук, далеч от сивата София, до морето и до спокойствието. Детето бе жизнено, енергично и много палаво – не че се учудвам, беше се метнал на баща си! И прекрасните сини очи също! Явор обичаше да си играе и да тича, като всяко едно дете, но синът ни всъщност се оказваше същински пакостливец. Последно бе успял да намаже с крема ми за тяло целия шкаф в дневната!

            Малкото момче изскочи с детския си смях в прекрасната градина, обградена все така от толкова много рози и други цветя. Усмивка се разля на лицето ми, когато момчето скочи напред и се озова в ръцете на баща си. Димитър вдигна детето от земята и го целуна с обич по бузата, сетне засече очите ми и се усмихна, после го пусна и то продължи да търчи. Дими тръгна към мен с изправен гръб и твърда крачка и ме придърпа в обятията си. Сините очи блестяха. Плъзнах пръсти по светлосинята му блуза от тънка материя, която бе облякъл днес, съчетана с прохладен черен панталон. О, този панталон го обожавах, никога не можех да спра да му се радвам всеки път, щом го видех. Панталонът на предложението за брак, който моят съпруг ми беше направил на този ден преди три години.

            – Как се чувстваш, Дими? – попитах го аз с усмивка, след като той спря да ме прегръща силно. Усмивката му озари красивото му лице.

            – Прекрасно. Нямам оплаквания – отговори ми той.

            Преди около два месеца му бяхме направили трансплантация на бели дробове и той сега бе почти като нов. Въпреки новите бели дробове, болестта му си оставаше и разбира се, му създаваше проблеми, но сега вече не беше принуден да ходи с кислороден апарат и да лежи през повечето време, както бе станало в последните месеци преди трансплантацията. Тежката операция бе преминала успешно и Дими сега изглеждаше по-добре от всякога. Нежните му пръсти погалиха лицето ми, а смехът на сина ни огласяваше градината.
         След саморазправата на Дими с Мая и с нейното пощадяване проблемите със заплахите за убийство бяха стихнали. Бяхме разяснили на Елисавета ситуацията, след като тя се прибра в България – по-скоро аз ѝ я разясних, тъй като Дими категорично отказа да говори с нея и до ден днешен не ѝ беше проговорил, въпреки че се опитвах да го накарам да ѝ прости. Тя страдаше много от грешката, която бе направила и се оказа, че не беше имала нищо общо с Томас Шварц, единствено се бе поддала на заслепяваща мъка по мъжа, когото бе обичала. Така или иначе, вече никой не ни беше нападал и младото момиче бе разкъсвано от вина, че се бе подвела по мафиотския начин на живот покрай покойното си вече гадже. Въпреки всичко обаче Дими, както винаги, бе адски упорит и напълно категорично отказваше да говори с племенницата си. Надявах се един ден да си промени мнението и да ѝ даде шанс.

            Докато гледах моя съпруг в прекрасните сини очи си спомних този ден преди три години. Как бе коленичил пред мен, как ме гледаше и изпиваше с очи, как сложи диамантения пръстен на треперещата ми дясна ръка. Погледнах я – сега златната халка бе заела мястото на диамантения пръстен и беше не по-малко невероятно красива. Дими видя къде гледам и нежно целуна ръката ми и пръстена.

            – Кога ще мога да уча Явката да кара детски мотор? – попита ме Дими и проследи с очите си тичащото наоколо дете.

            – Стига, Дими!

            – Харесал съм един модел – продължи съпругът ми, игнорирайки думите ми – може да развива към 50 километра в час!

            Ужас премина през душата ми.

            – Дими, Явор е малко дете! – ядосах се аз, въпреки че не можех напълно да взема на сериозно тези весели, шеговити очи – не искам да виждам да кара с 50 километра в час из градината, моля те!

            – Поне с 40?

            – Дими!

            Той се разсмя на нацупеното ми изражение и нежно ме целуна по устните, прекъсвайки протестите, които се зараждаха в гърлото ми. Сетне нежната целувка премина в страстна и дълбока. Ръцете на Дими се плъзнаха по талията ми, проследявайки копринения плат на новата ми лятна червена рокля, която ми беше подарил. Той обичаше да ме кара да нося рокли, които ми е подарил. Дими стисна талията ми и дръпна тялото ми по-близо до неговото. Във вените ми пламна див огън и аз затворих очи. Страстта между нас не угасваше, но заедно с нея в целувката ни имаше и нещо друго. Освен страст, в целувките ни имаше доверие и уважение. И най-вече – имаше истинска, чиста и неподправена обич, от тази, която продължаваше цял живот и никога не изчезваше.


-КРАЙ-

PS: Искам да благодаря от все сърце на хората, които прочетоха тази история до края и оцениха труда ми.

Започнах да пиша историята през труден период от живота си, и сега с усмивка на лице мога да кажа, че нещо, което очаквах никога да не завърша, успях да доведа до финал. Миналото може да ни преследва, но наша е силата да го освободим, наша е силата да пуснем хората и ситуациите, а прошката е избор, който правим всеки един ден, отново и отново. 

Специални благодарности дължа на Н.Й., който с безкрайната си упоритост и топли кафяви очи вдъхнови създаването на Анелия. Любими, благодаря ти за Приморско, за вълните, за докосването и за топлината на душата ти. 

Искам да благодаря и на Надежда и Марианка, които на всяка една глава, която пусках, коментираха и всеки път ме караха да се радвам и ме вдъхновяваха да продължавам!

Сърдечни поздрави и на всички останали, които, също като мен в много ситуации, може да не са драснали коментар, но са чели и са били с Дими и Ани.   

Страхотни сте! 

<3