ДОМ
(Из „Дядо, разкажи ни”)
— Дядо Петре, къде се намира Дома за стари хора? — попита Светлин и подръпна дядо си за ръкава.
Дядо Петър тъкмо беше разчистил двора от сняг и сега седеше на малкото трикрако столче и бъркаше ярма за прасето.
— Защо питаш, Светльо? — сбърчи вежди дядо Петър и погледна към внука си, след когото вървяха и други деца от махалата.
— Защото Матей каза, че дядо му го изпратили в Дом за стари хора, а шейничката му се е счупила и сега няма кой да я поправи. Тръгнали сме при него.
Наистина, Матей стискаше къса връвчица и теглеше малка дървена шейничка, на която единият рог се беше разковал и стоеше леко килнат настрани.
— Дядо Петре, какво означава Дом за стари хора? — попита Матей и широко отвори любопитни очички.
— Това, Матейка, е като Дом за сираци, но там живеят не деца, а стари хора — отговори вместо дядо си Катето.
— Защото няма родители — поясни важно Стефчо. — Умрели са и той е останал сирак.
— Той и дядо е сирак — вдигна учудено рамене Светлин и посочи с ръка дядо си, — ама живее при нас, а не в Дом за стари хора.
Винаги, когато се затрудняваше с отговора, дядо Петър си сваляше каскета с лявата ръка, прокарваше пръсти през белите си, но буйни коси, отмяташе ги назад и се почесваше по тила. Така направи и сега.
— Хм! Не е дом това, според мен, мишленца. Не е дом. Общежитие — да, ама дом... Шейничката, Матейчо, аз ще ти я ремонтирам. Това място, където са изпратили дядо ти Матей, не е далече, но докато стигнете, съвсем ще се разкове. А и не знам дали си е взел инструментите. Преди това обаче искам да ви разкажа една приказка. Да влезем вкъщи, хем малко да се постопля! Не се събувайте, само си изтупайте краката от снега, да не станат локвички!
Влязоха в топлата стаичка на дядо Петър, свалиха си шапките и палтата, и заслушаха.
— Животните са като хората. Има ги всякакви: смели, страхливи, слаби, силни, бавни, бързи... Тази приказка е за едно диво животно, от което се страхували всички в гората. Било едро и силно, стъпвало бавно и тежко, вървяло с наведена глава, поклащало се важно... Не се озъртало страхливо, като сърната, не се ослушвало уплашено, като заека... Това животно, както се досещате, било голям, кафяв мечок. Мечо се чувствал като цар и господар на всички диви животни в тази част на гората. Така си и живеел, по царски! Ако си хареса някоя пещера, никой не смеел да му я оспори, бързо я напускали. Или някоя топла хралупа — изръмжи, погледне свирепо и всичко живо се разбягва. Имал Мечо най-голямата и най-добре обзаведена пещера: постлана с дебел килим от зелен чим, преплетен с лишеи и мъхове, мебели от явор и череша, пухени завивки... Негова била и най-голямата хралупа. А южната тераса, под скалната козирка, с изглед към езерото, била мечта на всяко животно в гората. Но там обитавал само той. Много къщи имал Мечо и все добре обзаведени, но... Но бил нещастен! Не знаел коя е причината за тази мъка. Чувствал една особена тежест в гърдите, гърлото свито, апетита си изгубил, взел да линее... И за срам на срамотите, едвам се сдържал да не ревне. Пробвал с разни билки и плодове, вода пил от лековити извори... Не помага. Една вечер, докато стоял на верандата и гледал ту звездното небе, ту лунната пътека, трептяща във водите на езерото, и тежко пухтял от мъката, която го задушавала, чул глас: „Защо така тежко въздишаш, Мечо?” Вдигнал глава и видял една малка ушата сова, кацнала на скалата. Совите са нощни грабливи птици и щом се стъмни излизат да ловуват. Освен с доброто си зрение в тъмното, тези птици се славят и със своята мъдрост. Знаят всичко. Как и откъде — това е неизвестно. Разказал на совата Мечо за своята тайнствена и мъчителна болест и я погледнал с надежда: „Някаква отровна храна трябва да съм ял. Кажи ми билка за тази моя болка!”. Совата в този момент забелязала в края на дългата поляна едно мишле да си подава муцуната между два камъка и вперила зоркия си поглед натам. „Разбрах ти болката, Мечо — с приглушен глас, за да не изплаши мишлето, изшептяла тя, леко приклекнала и се попривела, готова да стартира бръснещия си полет. – Много къщи имаш, но нямаш дом.” „Че къде да го търся този дом?” — запитал Мечо, но в този момент совата излетяла, сграбчила мишлето с острите си нокти и отлетяла нанякъде. Почудил се Мечо, почудил се, па тръснал глава и си рекъл: „Тръгвам да си търся дом. Все някой трябва да знае къде мога да си намеря.” Вървял, що вървял, стигнал до дупката на язовеца. Старият язовец тъкмо бил излязъл навън, да изпуши една лула тютюн. „Къде си тръгнал, Мечо?” — запитал той. „Не ми се спи, сърцето ми е свито, не се чувствам добре — споделил Мечо. — Легнах в хралупата, въртях се, въртях се... Не можах да заспя. Отидох в пещерата. Уж е топло, а хлад ме повя, стана ми студено и страшно. Отидох на верандата, с изглед към езерото. Красиво — звезди, луна, а на мен ми се плаче. Совата каза, че имам много къщи, но нямам дом. Това била причината. Та съм тръгнал да търся... Ако трябва, ще си платя. И на размяна съм съгласен — давам всичките си имоти за туй нещо... За дом.” „Мечо, аз съм прост, неграмотен, но моят, най-малкият, ходи на училище и там ги учат... Него попитай!”. Излязло малкото язовче. „Този урок още не сме го взели, чичо Мечо — рекло, — но мен ако питаш, у дома е там където е мама. Не мога да ти кажа защо. Така си го чувствам.” „Там където е мама?! — зачудил се Мечо, — Че аз мама къде да я търся?! Вече не помня. То беше отдавна.” И се заклатил надолу по стръмния склон. До пътеката, на превала, видял в храстите един вълк да лежи и да си пази бърлогата. „Какво правиш, Вълчо?” „Пазя.” „Какво пазиш?” „Пазя вълчицата и децата. Сегиз-тогиз им нося храна. Още са малки. Като пораснат, ще ги уча как се ловува. А ти къде си тръгнал така, посреднощ?” „Не ми се спи, сърцето ми свито, не се чувствам добре — споделил Мечо и заразказвал какво му е. — ... Совата каза, че имам много къщи, но нямам дом. Това била причината. Та съм тръгнал да търся... Ако трябва, ще си платя. И на размяна съм съгласен — давам всичките си имоти за туй нещо... За дом.” „Не знам, Мечо — рекъл му вълкът, - аз съм прост, неграмотен, но тук се чувствам щастлив. Моят дом е там, където имат нужда от мен, където са тези, за които се грижа и които обичам.” „А аз кого да обичам, за кого да се грижа?!” — заклатил глава големият рунтав мечок и продължил по пътеката. На една малка поляна, огряна от кръглия лик на луната, Мечо видял как Лисана, току що излязла от нейната дупка, се изтегнала на тревата, мирише букет теменужки, премигва с очи, а край нея Лиско, мъжът и́, я гали с муцуна, ближе я, потърква опашка... Тя се разтапя от щастие, скимти от удоволствие, усмихва се... Покашлял се Мечо: „Прощавайте, значи ... ама аз ... понеже минавам ... не исках ... вие ... такова...” „Оооо, Мечо, не се притеснявай! — скочила Лиса, пооправила си кожухчето. — Ама ти, къде така посреднощ?” Споделил им Мечо за своята болест, за совата, че си няма дом, но майка си не помни, а няма и за кого да се грижи... „Ако трябва, ще си платя. И на размяна съм съгласен — давам всичките си имоти за туй нещо... За дом.” „Мен ако питаш — присвила очи Лиса, — моят дом е там, където се чувствам обичана и има кой да се грижи за мен.” Нощта вече прева́ляла. Седнал Мечо уморен в края на гората. Долу блещукали лампите на селата, лаели кучета, пеели трети петли... „А сега накъде?” Стреснал се Мечо, а уж не бил от плашливите. Над главата му, на един дебел габъров клон, онази сова си чистела с клюн перушината, премигала с двете очи и пак го запитала: „А сега накъде?” „Не знам.” „А разбра ли?” „Разбрах.” „Какво разбра?” „Много неща — отвърнал мечокът. — Разбрах, че може да имаш много къщи, а да нямаш дом. Разбрах, че за едни у дома е там, където е мама, за други — където има нужда от тях, за трети — там, където се чувстват обичани. У дома е там, където е сърцето, където има любов.” Станал Мечо, разтръскал глава, да прогони съня, и се заклатил обратно. Вървял и си мислел как от този ден животът му ще стане по́ друг: ще си намери приятели, с които ще споделя радости и неволи, ще живеят весело и задружно ... и другарка в живота, за която да се грижи, да се обичат... Така се развълнувал от тези мисли, че когато стигнал до голямата веранда, с изглед към езерото, сърцето му биело до пръсване. За да се успокои, си направил чай от валериана, маточина и мента, изпил го на големи глътки, легнал на плочата, свил се на кълбо, мушнал муцуна под мишницата и заспал. Когато слънцето изгряло над планината и безброй слънчеви зайчета, отразени от тихите води на езерото, затрепкали по скалата, совата, която също се гушела в една скална ниша, чула в просъница как Мечо примлясква и ломоти, бълнува: „Нямам нужда от много къщи. Имам нужда от дом. У дома е там, където е сърцето, където има любов!”
Дядо Петър закова шейничка на Матей, дори сложи допълнително две напречни летви , за по-голяма устойчивост.
Не каза нищо повече на децата, а и те не го питаха. Излязоха заедно на двора. Децата, с весели възгласи, се затичаха към пързалката, а дядо Петър пое към онази висока сграда, горе на хълма, на която другите казват Дом за стари хора. Да навести стария си другар. Скоро снежните вихрушки затрупаха двете пъртини и всичко стана бяло.
Бял път, бяло небе...
Бели прозорци, бели стени, бели чаршафи...
Бял покров.
Душата на дядо Матей беше поела по дългия път към дома.
© Мильо Велчев Всички права запазени
Хубавата и поучителна приказка за деца и възрастни!
Поздрави,Мильо!