-Яна, така ми се иска магията да продължи! Хайде да се отдалечим оттук – музиката ще заглъхне и сигурно Богородица ще ни разкаже още нещо за Драган Охридски…
Смълчани, с Борис дълго вървяхме по крайбрежната алея. Усещах вълшебството на карибската нощ, едва доловимия плясък на вълните и ми се струваше, че съзирам някъде в далечината, сякаш в самия край на лунната пътека, размитите очертания на каравела. Дори дочувах и песен, но съвсем различна от тези, които се пееха в Хавана.
-Борис, само аз ли се отнасям в миналото? – погледнах спътника си, а той ми прошушна да мълча и точно тогава Мадоната продължи своя разказ:
- Това е песен на дубровнишки трубадур. Трелите й сякаш достигат сърцето и никоя дама не би могла да им устои. Лука Джорджич имаше любима девойка и след като се погрижи за малките Драган и Петър, след като им даде подслон и храна в своя бащин дом, той дори се постара да ги научи да му акомпанират така, че неговата песен да разчувства всяка жена. В една галеща нощ, подобна на тази, тримата бяха под прозореца на прекрасната Беата. Причудливи сенки се местеха, а луната гледаше закачливо през листата на стара смокиня – връстница на достолепната къща, покрай която тя примамливо виеше снагата си. Девойката ни погледна от прозореца. В буйната й коса играеха златни отблясъци. Тя се разсмя така, че би покорила всекиго и в следващия миг ни засипа с цветя. Но Лука Джорджич не можа да се нарадва, защото точно тогава го предизвика друг поклонник на хубавицата. Сабите им, същински змии, се разсвистяха и сигурно някоя буйна глава скоро щеше да отскочи и да се затъркаля по калдъръма, ако Драган не се беше намесил в боя с жалкия кол, който успя да издърпа от близката ограда. Развъртя го той и отплесна сабята на Джорджичовия противник. Лука се ядоса и кресна на децата да бягат към дома му. Но кованото оръжие на съперника му вече тропортеше по камънаците и нахалникът се принуди да отстъпи. Беата отново се показа на прозореца и в този миг, сякаш бяла птица, нейната копринена кърпичка полетя към Лука. Ех, той целият сияеше, когато я докосна и нежно я долепи до устните си, а Драган и Петър се смееха на глас.
-Каква романтика! – не успях да се въздържа, а възкликнах непринудено, без да се страхувам, че ще прекъсна разказа на Богородица.
-Мисля си тази нощ и аз да ти направя серенада! – разсмя се Борис.
Но чудото трептеше покрай нас… Мадоната продължи:
-В следващите дни Лука Джорджич се захвана да научи младенците саби и мечове да въртят, пък и копия да хвърлят, че в онези години без бойни умения трудно щяха да оцелеят горкинките. Драган от Охрид често ме изваждаше от кожената торбичка, в която ме носеше близо до сърцето си, гледаше ме с вяра и дълго се молеше пред лика ми. А аз чувах молбите му и се застъпвах пред Господ за него – закрилях го, както можех, че смел бе дребосъкът, все пръв беше в битките, пред нищо не се спираше, чак жар мятаха очите му. Някоя и друга година децата поживяха в Дубровник, силици събраха, на много неща ги научи Лука, докато един хубав ден всинца поеха към Венеция.
Следва продължение
© Росица Танчева Всички права запазени