Съществува една реалност, в която е позволено да си объркан. Настъпва понякога, когато истинската е прекалено тясна за да разпръснеш разочарованието си. Там момичето влюбено в залеза, се превръща в лед. И когато сълзите му потекат, нищо не се топи. Там няма никой. Само фасове и лунна светлина. Там няма кой да те чуе, когато посред нощ раздираш тишината с викове и псуваш съдбата, задето те е изиграла. В нея осъзнаваш кой си и колко точно е голяма душата ти. Колко можеш да обичаш, какво е истинско в живота ти и защо - въпреки всичко, което правиш - лошото се случва. А отговорите са невидими. Там чуваш само тишината и виждаш студа. Имаш спомени за другата реалност, където всичко е прекалено прекрасно, за да бъде истина. А истината се крие в мръсотията на страховете, зад ярката светлина на щастието, от другата страна на красотата. Там виждаш всичко, защото само там съдбата има съвест. Грозното се случва, докато мислиш, че притежаваш целия свят. Осъзнаваш, че е имало миг, в който си държал слънцето в ръцете си, а то е било пълно с белези от минали недоизживени желания, превръщащи се в грешки и болка. И точно тогава лъчите му са търсели миналото си, но в други ръце, а не в твоите. Накрая идва момент, в който не можеш да си позволиш  лъжите да отнемат още нещо от живота ти. Тогава си готов да разтопиш всяка една лъжица сол, изсипана в сърцето ти. И да покажеш. че любовта ти е сляпа. Връщаш в онази красива реалност, само за да я подариш на онзи, когото обичаш, защото знаеш, че, въпреки всичко, той има нужда. Готов си да направиш болката си невидима. Когато успееш, ще се научиш да изчезваш от света само тогава, когато няма опасност някой да разбере къде си. Да бягаш от онези  които съществуват,, за да отнемат хубавите неща от живота ти, да ти напомнят как си се заблуждавал, че съществува вярност, докато те са си играли с любовта ти. Ще  тичаш леден към онази реалност, в която, дори да плачеш насън, не нараняваш никого. Оставаш сам, спомняйки си колко си бягал в студа, за да създадеш спомени, който някой друг ти е отнемал за минута... Представяш си колко глупост е нужна, за да вярваш сляпо. Ала не спираш да го правиш. И влагаш нежност във всяка малка прашинка страст, на която си способен. И това те прави най-великия човек на света... Дори външно да си просто някой от тълпата. 

Но само ти можеш да прощаваш. Защото криеш в себе си другата реалност...