Поредната топла юлска вечер. Часовникът удари полунощ. Звездите мъждукаха свенливо в небето - тъмно като в черен рог. Кръстосващи облаци хвърляха сянка върху земята. От време на време иззад тях се появяваше пълната месечина, която спускаше сребърните си лъчи, подобно на мънички, тънки нишки, и галеше земята, оставяйки там странен светлинен отпечатък. Нощната дива гора разлюшкваше клоните си под съпровода на вятъра, които, подел своята песен, пригласяше в ритъм и танцуваше заедно с тревите и листата. Унесен в мелодията си, минаваше през дребните растения, заиграваше се с тях и ги караше да се покланят редом с него. Самотни нощни птици бродеха, кръжащи като гарвани над мъртво животно. Пляскаха с криле, завъртаха се и се връщаха със светещите си призрачни очи в гнездата си. Щурците пееха някъде из близките поля. В близост реката ромолеше, разказвайки своята история на слушателите си - ако изобщо имаше някой, който да я чуе. Изведнъж настъпи тишина. За момент нощният живот замря.      

                 Щурците замлъкнаха. Птиците се скриха. Вятърът утихна. Луната се показа. Някъде из шубрака се чуха тихи стъпки. Някой шепнеше. Сякаш за момент замръзналата картина - оживя. Иззад храстите се подаде една женска глава, а след нея я последва още една. Чу се отново шепнене. Двете фигури тихо се придвижиха и търсеха място сред храстите. След като вече намериха такова, спряха за миг, а след това седнаха на земята. Вдигнаха глави нагоре и пред очите им се откри картина на зловещите дърветата, които ги заобикалят. За момент лека тръпка се прокрадна през телата им, карайки ги да настръхнат, но сякаш, за да си вдъхнат смелост, се хванаха се за ръце. 
- Сигурна ли си, че това е мястото? – най-сетне полюбопитства Иларра.
- Естествено, че съм сигурна! Виж какво си записах в тефтера! – Ровейки в чантата си, Арания измъкна един стар тефтер с тъмни корици, разлисти листата му и сграбчи фенерчето, след което зачете:
- Бля, бля, бля... А, ето го!- „ Седнете на тихо и спокойно място (по възможност сред природата). Отдайте се на спокойствие. Почувствайте въздуха. Духа ли вятър? Съединете се с вятъра. Запалете наредените около вас свещи. Усетете огъня. Топъл ли е? Почувствайте земята. Мека ли е почвата? Усетете водата. Чувате ли реката?”- изчитайки това, Арания затвори книгата и подаде отново ръце към Иларра с думите:
- Спокойно! Всичко ще бъде наред, не се притеснявай! – Лара я посрещна с полувинчата усмивка. Макар и вече да беше сигурна, че няма от какво да се страхува и си мислеше: „Да става, каквото ще. Ако ще умирам, оставила съм цялото си завещание на моите най-близки хора, така че...” – ала в този момент Арания прекъсна мислите:
- И нали знаеш? Гледай положително на нещата, иначе...
- Да, да, иначе може да отидем в „лошо място” – махна с ръка Лара.
- Точно така – съгласи се Аня.
                   Миг по-късно те бяха извадили нещата от чантите си, които представляваха – свещи, запалка, бокали, сол в една купа, благовоние, във формата на ароматни клечици- сандал и тефтера. Подредиха свещите в кръг около тях и ги запалиха. Наляха водата в чашите. Извадиха солта. Запалиха благовонието. Изпълниха всичко като по учебник. Седящи една срещу друга, кръстосали крака и държащи се за ръце, затвориха очите си. Мълчаха. 
                   Месечината за миг се скри. Отново вятърът поде своята песен и разхождайки се между дърветата и техните листа, разроши косите им за поздрав. Те се преплетоха и станаха смесица от червени и черни кичури, наподобяващи жив огън. Усетиха, че моментът е настъпил. Огънят от свещите осветяваше лицата им. Съсредоточиха се, представяйки си текста, който след секунди трябваше да изрекат без грешка. Всяка една от тях мислено го изрецитира в главата си, чувствайки се така по-сигурна. След това, стискайки здраво ръцете си, в един глас изрекоха думите- представляващи древно заклинание. Изведнъж под тях се отвори яма. Бездна, която се въртеше по посока на часовниковата стрелка - напомняща на въртенето на торнадо. От нея излезна силен вятър и подобно на засмукване, ги отведе надолу - някъде там . Те не знаеха къде ще попаднат. Затова просто затвориха очи и се замислиха за нещо приятно. Тук не беше моментът за черни мисли. Трябваше да попаднат на правилното място.
                   Вятърът се завихряше и свистеше силно в ушите им. Ала това не ги уплаши, а напротив, направи ги още по-смели и решителни. Внезапно те отвориха очи, а пред тях се появи малък хаос. По ръбовете на бездната те видяха множество сенки, които изразяваха различни сцени. Виждаха магьосници, четящи древни заклинания. В следващия момент магьосниците се превръщаха на тигри, бродещи из небитието, след това тигрите се разпадаха и те виждаха ясно очертанията на малко дете, което пляскаше с ръце. За момент си помислиха, че всеки момент биха могли да чуят и плясъка на ръчичките му, но изведнъж то се разпадна. На негово място заиграха сенките на различни видове риби и животни, някои от които непознати и до ден-днешен на човешкия свят. Беше нещо различно, изпълнено с емоции. За момент дори усетиха сълзи, стичащи се по бузите им, но това не бяха сълзи, а капки от дъжда, който се стичаше от небето върху бледите им изпълнени с вълнение лица. 
„Няма нищо случайно в този различен свят”- помислиха си те, загледани развълнувано напред към новите картини, откриващи се пред очите им. Толкова беше объркващ, а същевременно – изкусно подреден, наподобяващ буквите на някоя сложна дума, които се редуват без никакъв смисъл, освен този, че просто така звучат добре.
                   След това се унесоха в сън. Сладък сън, припомняйки им първото им запознанство. А какво по-приятно от това да намериш същата луда глава като себе си. И те ясно видяха как започна всичко.