Другостта ми е от алфа до омега, от а до я. Понякога е запотеното огледало в банята, по което пиша с треперещи пръсти, докато парата не ме скрие съвсем от света. Друг път е прозрението, което ме удря, докато чакам на светофара, че съм всъщност толкова мъничка сред тези вселенски размери.
Другостта ми се измерва в съзвездия, по-сложни от Голямата мечка, плашещи дори Ореон. Понякога е звезден прах сред хвърчащи комети, лунни камъни и безкислородност. Друг път е усещането, че някой ме гледа, наблюдава ме тайно вечер с извънземни очи, стигащи чак до душата и отвъд това измерение.
Другостта ми е в сляпото доверие към уличните котки и стъпването по разбити плочки, които всеки момент могат да ми измокрят краката. Друг път е онова разтеглено от съзнанието време между реалност и сън, когато съм между два свята и сякаш не принадлежа на нито един.
Другостта ми е в тайните в косите ми и цветята в сърцето. Босилека, посят на балкона и бурените в задния двор. В любовта ми към октоподите и желанието ...