Отварям очите си... отново събуден от шума, който чувам вече повече от пет
хиляди години. Този на пръв поглед приятен звук, който унася в сън. Но само
унася... не можеш да заспиш... Духовете на гората шепнат, викат те далеч от
реалния свят, далеч от живота. Друид ме наричаха или поне така мисля. Забравил
съм как да говоря майчиния си език... знам само езика на природните духове.
Забравил съм какъв съм... знам само как ме описват духовете на природата.
Забравил съм с какво се храня... храня се само с това, с което се хранят
духовете на природата... Сърбеж... не мога да го стигна... меча форма?!... НЕ!!!
Изгнанието, в което се осъдих, ме превърна в полунеосъзнато създание, разкъсано
от желанието си за вечен сън и желанието за кръв... Лесно ли е? Не... или поне
не за мен. За да заспиш кръвта ти трябва да бъде в пълен покой. Покой, които се
постига с много упоритост и тренировки по време на обучението на младите друиди.
"Друидът трябва винаги да бъде в мир. Стигне ли се до схватка, умът трябва да го
трансформира, а не пулсиращата кръв изпод плътта." ... Кой ми го каза това?
Помня силует, сянка... нищо повече. Успях ли да го постигна? Не. Дори не бях
близко. За млад друид това е изключително опасно. Просто убиват тези, в които
усетят кипящата кръв. Но... мен не можеха да ме усетят. Уникална дарба твърдяха
някои големи силуети. Благодарение на яростта, в която изпадах като се
трансформирам, ставах изключително добър боец. Не... след известно време бях
най-добрия сред побратимите ми. За съвсем малко време станах най-реномирания
друид в Калимдор. Но нещо стана. Веднъж изпратиха мен и приятел... Кийорър... на
мисия: да предотвратим поръчково убийство на лидера на ключово градче в
териториите ни. Чрез духовете на природата лесно намерихме скрития в близкия лес
убиец. Дълъг танц на нерви беше битката... с часове се причаквахме в сянката,
всеки шум беше сигнал за атака... Но съществен резултат нямаше. В краят на деня
убиецът беше приклещен. Цялата ярост, която се беше стаявала в сърцето ми,
жаждата за кръв нахлу в главата ми и се трансформирах. Ярко червено се излъчваше
от очите ми... не бях на себе си... лоша поличба бе това за противника ми.
Надигнах лапа и в момента, в който щях да стоваря тази ярост, светна ярка
светлина... едва след минути успях да си възвърна зрението. От убиеца нямаше и
следа. Всяка частица от тялото ми започна да излъчва ярост. Желанието за кръв
превзе съзнанието ми. Приятелят ми, който едва сега беше възвърнал зрението си,
бе приковал очи в мен. Скок... следващата секунда усетих... усетих облекчение...
усетих вкуса на кръв. С часове съм лежал до приятеля ми, потънал в кръв, с
празен поглед вперен в небето. През десет минути потапях пръст в локвата кръв
около трупа и опитвах вкуса на алено-червената течност. Станах и понечих да
тръгна, но спрях и погледнах към лицето на трупа. Празният поглед, изразяващ
неосъзнатост, се бе приковал в голямата отворена рана в гърлото на жертвата.
Мъртвешкото изражение, бледата кожа и червените петна се запечатаха вовеки в
съзнанието ми. Бях уплашен... нямаше кого да помоля за помощ. Скрих се в покоите
си, надявайки се така да предотвратя случки, подобни на тази с Кийорър. Издържах
не повече от 2 дни. Заслепяващата ярост се бе надигнала отново в главата ми. Три
години бях под влиянието й. Хиляди бяха умрели от кръвожадната ми захапка. Не
признавах раса, фракция и възраст... На третата година и третия ден ми се
прочистиха очите. Около мен имаше два обезобразени трупа. Мъжки и женски. Пред
мен малко момче от моята раса, паднало на земята. Аз бях с вдигната лапа готов
да поразя момчето. Но нещо имаше в лицето му... нещо напомяше за... Кийорър.
Преобразих се в нормална форма и тръгнах да бягам към най-близкия бряг на
океана. Ако не исках отново да попадна в това положение, трябваше да намеря земя
без тази сладка кръв, която само хуманоид притежава. Отварям очите си... отново
събуден от шума, който чувам вече повече от пет хиляди години. Този на пръв
поглед приятен звук, който унася в сън. Но само унася... не можеш да заспиш...
Духовете на гората шепнат, викат те далеч от реалния свят, далеч от живота.
Друид ме наричаха или поне така мисля. Забравил съм как да говоря майчиния си
език... знам само езика на природните духове. Забравил съм какъв съм... знам
само как ме описват духовете на природата. Забравил съм с какво се храня...
храня се само с това, с което се хранят духовете на природата... Сърбеж... не
мога да го стигна... меча форма?!... НЕ!!! Изгнанието, в което се осъдих ме
превърна в полунеосъзнато създание, разкъсано от желанието си за вечен сън и
желанието за кръв... Лесно ли е? Не... или поне не за мен...