Другарят Георгиев преподаваше география. Случи се така, че освен, че ни учеше да познаваме и обичаме земята, ни беше класен ръководител от четвърти до осми клас. Водеше и кръжок по ориентиране в училището. Беше дребен, сух, мургав. Строг, с надвиснали вежди и показалка в ръката. Изпитваше на дъската, задължително. Случваше се да накаже някой ученик, при непокорство или друга проява на непослушание. Затваряше беладжиите в стаичката, която му беше хранилище на картите, глобуса и останалите помагала. Какво се съветваха насаме не знаехме. Виновникът излизаше от там винаги с наведена глава и зачервени уши. Веднъж забрави в стаичката един наш съученик, през целия час. Момчето не издаде звук, чак в междучасието, когато влезе да си остави помагалата другарят Георгиев го откри. Усмихна се широко - освен, че беше строг и справедлив, имаше една много топла усмивка. Сърдечна. Очите му се смееха.
Най-интересният спомен, който ми остана от него беше от една бригада за бадеми. Трябва да сме били седми клас. Краят на септември. Извозваха ни от училище с автобуси, носехме си кофички и сакчета с обяд. Беряхме в бадемовите горички на запад от Бургас. Един ден, както спокойно си беряхме, някой се извика - "Глиган!" и наистина срещу нас търчеше едно голямо диво прасе, а другарят Георгиев, с кипнала ловджийска кръв, подскачаше смешно с разперени ръце в ляво и в дясно, в опит да му прегради пътя, като непрекъснато викаше - "Дръжте прасето! Дръжте прасето!". Къде ти! Всички на пътя на глигана захвърлиха кофите с бадеми и се накатериха по дърветата. Глиганът притърча като вихрушка. А другарят Георгиев сигурно се тюхкаше, че е нямал пушка при тая сгода.
Пенсионира се с нашето завършване на основното училище. Ние бяхме последният клас, на който бе класен. След това съм го виждала няколко пъти - държеше една сергия на пазар "Краснодар".
Помня ви, другарю Георгиев.