Понякога, когато стоя и плета шарени пеперуди по тавана си...
Виждам как пирамидата на осмоъгълното ми щастие върти земята. Самосвали сипят бетон върху малка игличка, която простира осмоъгълната си глава до челото на галактиката. Няма да я скриеш, колкото и сгради да издигнеш върху нея. Аз съм на върха на безсмъртието ù, моят растящ, хищен връх, моята паянтова осмоъгълна невъзможност.
Искаш ли, искаш ли да се мушнем през кръста и да си останем зашити завинаги? Ще ме стигнеш ли? Иначе аз ще се откъсна... И...
Никаква връзка.
Никакъв очен контакт.
Никакъв шанс аз и ти да свържем усещанията си между измеренията. Магнетично притегляне – нулево. Имам обаче предчувствие. Суеверна съм и в същото време ми е все тая дали мога да спирам времето.
Вали. И някаква куха лейка издрънчава преди да съм ти казала, че ми липсваш.
Последната сцена на Хамлет. “Изнесете труповете!”
Някакъв хилав човечец идва с гръм и трясък, за да заяви най-безцеремонно, че съм объркала представлението.
Винаги съм се възхищ ...