Косите ни се изправиха и всичките не знаехме къде да се денем. Къде ли не търсехме, нейните следи завършваха до неоправения й креват. Всъщност – не съвсем, липсваха й няколко дрешки и едни сандалки, явно през нощта се беше обляка набързо и излязла навън. Градинарите, .. тоест охранителите също не бяха чули нищо. Накрая, щем не щем, се обадихме на Боса. От краткия ни разговор, той не изглеждаше много очуден, но доста загрижен. Спомена някакви мафиоти, конкуренти на UABBPS, пластичната хирургия към която се беше обърнал. Предположението му беше, че са я отмъкнали за да изследват техниката на модификации, не било за откуп или нещо друго. Бил вече пуснал детективи по следите им.

      Кисело беше. Чудехме се какво да правиме, а и не беше ясно дали вече не сме уволнени. Направо изумясвахме. Боб накрая махна с ръка и замина да си кара такси, което беше детската му мечта и любимо занятие. Все пак чакахме нещо да се случи чудо .. когато ..

......

      Първоначално не разбрах какво стана, но се появи Шурик , близна ме ... и  се озовахме в някакво подземие. Изумясването ми продължи с пълна сила. Насред стаята висеше железна клетка и вътре – Ани! Изглеждаше перфектно, но малко уплашена. И с грейнало лице.

     - Ха, какво правиш там? - ми дойде като чудесна лечебна фраза, наполовина съдържаща трагизма от гледката и смешната страна на ситуацията, обикновенно действаше.

      Огледах подробно клетката – гроб, използвана в средновековието, в която тя беше опакована. Дебели железа я опасваха цялата. Вместо ключалка се виждаха глави на дебели винтове. Бяха добре смазани, явно че тази клетка се използваше и в наши дни. Хрумна ми и най – после тяхната идея – да я изолират напълно от външния свят, поставяйки я в подземие с дебели армирани стени и клетка, която трябваше да е като фарадеев кафез. Явно не ми беше по силите да я измъкна оттам, но поне можех да се опитам да я извадя от клетката, която я вбесяваше. Трябваха ми инструменти    ........  И докато се чудех как точно ще я изкарам от там, една моторна косачка ми падна върху крака. Изумясах.

     - Искам гаечен ключ номер 12! Лопатите можеш да си ги прибереш ... Не, не става, дай ми ключ 13 ! – опитах го – пак не ставаше ... – Абе дай ми направо цял комплект гедоре!

      Е – каквото си поискаш поне идва – си помислих ядно, защото тежката кутия с ключове ми се стовари на другия крак. Лъскави и чудесни, неупотребявани. Заизваждах последователно отделните накрайници, пробвах всичките метрични и инчови битчета, докато ...

Някой да ме плесне по главата !!! Очила ли вече трябва да си турям ? – главите на винтовете бяха не шестограни, а пентаграми ! - Елементарно Уотсън – женско тяло – знак на дявола – какво по - подходящо за заключалка на клетка – гроб! ...

     - Трябват ми клещи Чирак !!

      Баф маа ... даже те не хапеха и не ставаха! Даже и хусарят не можеше да помогне! Положението изглеждаше безнадеждно. Седнах на косачката, разсеяно загледах Ани и започнах да си мисля, че мисля. Тя ме гледаше гневно и в погледа й четях фразата ‘Такива са мъжете, за нищо не стават!’. Това е добре, нарочването на обект , поемащ всички отрицателни емоции (т.е. козел отпущения), освобождава напрежението, подобрява тонуса и възстановява кръвообращението на мозъка, намалява хаотичния натрупан яд и предоставяйки му възможност да мисли.  Мисли!

       - Хм , хм , Ани, положението е доста завързано и не предоставя много възможности. Дори и да те освободя от клетката, ще ни трябва взрив, голям взрив за тази врата. А и няма къде да се скрием. Доколкото знам Шарик може да разнася разни нещо, но тебе самата – не може. Остава последната възможност, която е най – вероятна и най – елегентна – все някога, най вероятно скоро, ще дойдат и ще те освободят за следващите изследвания и ще ти се отдаде възможност да ги смотаеш. Примерно, след като те пуснат от клетката, Шарик може да им каже едно ‘БАУ” и – нататък пътят е отворен. Единственото, което ти трябва да направиш е да не им дадеш възможност да те упоят отново! Баща ти е локализирал вече това скривалище и цяла армия чака отвън!

      Доближих се към нея, проврях ръцете си между и й стиснах дланите. Вперихме очи един в друг – те си разменяха топлина, обожание, желание, обещания, увереност, надежда, очакване ... устните ни помръдваха, шепнейки си безсловесно ...

      В този момент нещо задрънча по вратата и ... Шарик омете всичко ...

Забележка:

Ако не сте изчели внимателно свързания епизод, можете да го повторите на линка 

https://otkrovenia.com/bg/proza/dupkata-pr-17-a-ni-podzemieto

Ако сте готови за нови приключения и епизоди преминете по линка

https://otkrovenia.com/bg/proza/dupkata-18-epilog-na-prologa