Нощ е и вали от часове. Нощната лампа превръща мислите ми в огледален образ на една друга Вселена... Отразява едни други чувства. Поглеждам и мислите ми се настаняват там. Вълшебният фон нахлува на талази и се утаява. Душата ми въздъхва. Картината е вълшебна. 
       Бяха там. Там, където водата милваше сушата, там където светлината се сливаше с мрака. Там, където нямаше изгрев, нямаше залез, а всичко беше една голяма безкрайност. Там нямаше ден, нито нощ, където сънищата да са реалност. Там приказките са действителност, а действителността – приказка.   
       Там имаше вечна тишина, където царуваше вечният покой.    
 Там, някъде във вечността, в една друга Вселена, съществуваше също Любов. 
        Ако любовта тук сега е чувство, то там беше върховно чувство. Беше в далечното бъдеще. Съществуваше в друга форма. Там нямаше време и безплодно скитане. Там се срещнаха две души. За миг сякаш поспряха, погледнаха се...        Познаха ли се? 
      И Времето спря с тях
      – Това ти ли си? – безмълвно пита едната. 
      – Аз съм. – отговори другата. 
      – Търсих те цяла вечност. 
      – Аз също. 
     Бяха души в стъклени опаковки...