Когато изчезна, забелязаха, че я е имало.

Мобилизираха всички спасители, крайбрежната охрана, полиция и пожарна, включи се и голяма част от цивилното население.

Откриха й остатък на скелет, но после се установи, че става въпрос за нещастие от преди години, за което никой не е подозирал, ни чул нещо.

Две седмици се спущаха водолази. Дълго още се чакаше трупът на удавницата да изплава, но това не се случи.

Тук нямаше течение.

Но тя нямаше да изплава. Тя не беше удавена. Поне в морето – не.

Прехапвах си устните и юмрука за да мълча. Бих си прехапал и езика. Никой нямаше да ми повярва. Никой не заслужаваше да знае истината или поне тази част от истината която знаех аз. А и сега тя беше по-присъствена, по-ярка в съзнанията отколкото докато беше тук и докато беше жива.

Беше?

Не знам дали правилно употребих думата. Не съм сигурен, че е мъртва. Вярвам по-скоро в обратното. Усещам присъствието й. И докато беше сред нас, то беше трудно доловимо, но го усетих. Дни преди изчезването накара гърдите ми да затрептят. Приемам, че съм се влюбил в нея. По-истински отколкото в популярните ми съученички които приличат на жени и по които въздишаме и петнадесет годишни, ще въздишаме вероятно и като станем на петдесет. Тя не беше от тях, не беше и от по-безличните, тя нямаше лице и едва сега когато изчезна разбирам колко красива е била.

Чертите ми не изплават в съзнанието ми, както и трупа й няма да изплава. Опитвам се, мъча си да си я спомня, но не успявам. Все едно, не е била. Имам нейни снимки, но спра ли да ги разглеждам тя отново потъва в безпаметното. Чувствам, че като порасна ще я срещна някъде. И ще я позная, но онази която познавах ще е изчезнала.

Тя беше в живота ми два дни и половина. Защото преди това и аз като всички останали не я забелязвах.

Дано не си помисля, че са били сън.

Тя имаше сънени очи.

Всъщност, сиви бяха. Мъглата предава чувство за сънливост. Унася. В нея се пътува трудно, а създава усещане за пътуване. Как не бях ги забелязал, не знам. В мъглата човек се губи и дете и мъж.

Няколко прями думи, изненадващи, дръзки, прекалено естествени ме накараха да изпитам усещането:

-Аз съм жена, приятелю, а ти ми разказваш как Архимед е насочил лъчите за да подпали корабите. Онзи бряг е бил друг.

Почувствах се неловко. Дори бях забравил преди миг на кого разказвам преданието.

-Извинявай! – рече с половин уста.-Разказвай!

-Ти извинявай, малко съм вързан…

-Не, ти не си…Днес ми е кисело. Все едно съм изпила цял бидон пот от гребци на галери които после Архимед е изпепелил. Искаш ли да се видим утре?

Не мигнах цяла нощ. Все едно сега се запознахме. И в просъница я забелязвах.

Такава каквато беше, а не каквато се разкриваше.

Със сивите очи и бенката на дясното й рамо. С нещото което се изливаше извън слабото й тяло. Ухаеше, омагьосваше и възбуждаше.

От недоспиване ми се струваше, че я виждам навсякъде.

Броях часовете до вечерта. Не дойде. Разсърдих й се.

Почувствах се нищожество и намразих всички жени. Ако бях по-голям щях да се напия. Позвъни ми след полунощ и напълно ме разоръжи като ми каза, че не е трябвало да я чакам. Видяла ме. Отначало се зарадвала, а после се почувствала лъгана. Защо ли? Не й трябвали милостините ми. Щях да потъна докато я слушах. Опитах се да я прекъсна на няколко пъти. Но ме направи на нищо. Мислех, че ще тресне слушалката, но се разплака и ме остави да я чуя, а после хълцаше и говореше:

-Можеше да ме видиш! Бях близо до теб. Не, ти не си виновен! Ти се оглеждаше, но не ме видя. Аз съм…

-Искам да се видим. Сега! – твърд мъж, не аз, от дълбините на гърдите и съзнанието ми, изрече сухо.

-Добре.-изхлипа.

Но пак не дойде.

Този път се оглеждах. Търсих я. Виках името й. Стори ми се, че я виждам. Легнала по хълбок. Но се оказа мокра купчина пясък заблестяла на лунната светлина.

Сърцето ми се преобърна когато я видях.

Много бях разочарован после.

-Сега вече наистина не искам да те виждам! – рекох. От инат заспах. И не я сънувах. Но на другият ден я потърсих. Не отидохме на училище. Разхождахме се хванати за ръце. Нямаше достатъчно хора да ни видят така, че не се целувахме често. По свечеряване стана меланхолична.

-Трябва да ме няма за да бъда искана…Не, не те упреквам, ти си…Ти си прекрасен, но светът не е само нас двамата. Има неща…Ние растем, аз ще мина между всичко което очаква другите. Защото човек трябва да е забелязан, за да може да поиска. А мен ме няма когато съм тук…

Исках да я развеселя.

Спомних си блестящата купчина пясък. Как се припознах!

Помислих си, че е тя.

Хрумна ми нещо.

Засмях се даже.

Попита ме защо.

Не й отговорих.

Пълнолуние беше.

Много, много светло всичко.

Казах й да влезе в морето. Защо, не разбра. Не й казах. Послуша ме. Накарах я да легне в пясъка. Не се получи добре и я помолих пак да се окъпе. После насложих внимателно пясъка по нея.

Издебнах подходящ ъгъл от който при тази светлина приличаше на златна статуетка и я снимах с телефона.

Не й показах веднага снимката. Накарах я да ме гони и да ме моли. Накрая й рекох:

-Може ли тази, Саломе, да бъде незабелязана. За нея светци губят главата си.

Издаде възклицание, а аз продължих в същият дух.

-Млъквай! Стига си философствал…Ти, ти си вълшебник!

Целуна ме дълго. Искаше ме, аз нея също.

Щяхме да се любим, но преди това поиска още веднъж да я снимам „позлатена”, но в друга поза.

Докато избирах ъгъл, облак скри луната.

Наложи се дълго да чакаме.

После я снимах. Но когато я извиках да види, не реагира.

Доста постоя. Вцепенила се е за да запази позата. Може да е изпаднала в нещо като транс или постови сън при войниците.

Приближих се.

Когато я докоснах, фигурата се разпадна на песъчинки.