Две капки

Писмо, от графиня дьо Волюар до любовника й барон Хайнес, намерено на двадесет и трети октомври хиляда седемстотин деветдесет и шеста година: "Отражението ми в огледалото на живота ме поглъща. Фон ненужен никому се чувствам. Очертанията ми се разливат като струйки вода по грапава повърхност, но драпат да се слеят отново в едно... Самотни нощи... Като главна героиня на някоя опера съм, вгледана в отблясъците на огъня в камината и в чаша вино. Единствена чаша вино. Копнеж по теб изпълва въздуха. Тъгата ми танцува валс със теб - далечния. Тежко е. В сърцето ми, закътана дълбоко, любовта е насаме с цигулката. Любов, вълшебен танц, камина, вино. А ти къде си? В спомените мои само... След време ще трябва да чистя паяжините от ума си. Забравям как изглеждаш. Моят и твоят образ се размиват. Нима създадени един за друг сме? Съмненията ме разкъсват, от иронията на съдбата подигравани. Аз за теб родих се, а ти далеч от мен пораждаш чувства в други. Изтощена съм. Да роня сълзи дори ми коства много. Ти изпи цялата ми сила, капка по капка - до дъното. Красотата на отминалите дни вдъхва живот, но само за малко, защото и тя е измамна. Дяволът ми предложи сделка. Аз приех. Но се оказа, че душата ми отдавна е излетяла. Може би в мига, в който ти си тръгна... Усещаш ли го? Онова трепкащо феерично кълбо, изплетено от чувства, което нощем се промъква в капилярите ти? Върни ми го, моля те! Върни ми живота! Нали си всесилен? След като прочетеш това писмо, налей чаша уиски. От най-огненото. И го изпий до дъно. Така поне ще добиеш бегла представа за това как всеки ден моите вътрешности изгаряха от твоята отрова. Забравих - преди да отпиеш, излей една капка на мраморния под за умрелите. За мен!"

                                                                                   Графиня дьо Волюар

Барон Хайнес остави писмото и се загледа през прозореца в бурята, която стенеше вън. Това писмо беше уликата, която намериха след смъртта на графинята, оневиняваща него, главния заподозрян. Връщайки си свободата, той загуби семейството си. Разкривайки тези факти за връзката му с графинята и обществото му обърна гръб, но в погледа на този човек проблясваше не отчаяние, а триумф. Малкото съвест, която имаше, се опитваше да надигне глас, да му каже, че това заслужава след разбиването на толкова нежно и красиво женско сърце. Но този глас беше заглушен.Баронът бе имал онази прелестна и недостижима графиня, за която много се бяха борили, но само той бе успял. Егото му бе задоволено. Не съжаляваше за жена си - имаше много други. Относно настроенията на обществото той знаеше, че са променливи и много скоро тази досадна история ще бъде забравена. Важното бе, че тя беше негова, че беше я притежавал. Баронът стана от стола зад бюрото, сви устни в тънка цинична усмивка и се приближи към бутилката уиски. Наля си в чаша, отля на пода една капка със същата цинична усмивка и изсипа останалата течност в пресъхналото си гърло... А капката на пода образува две нови капки. Едната за мъртвата жена, а другата - за мъртвата мъжка душа.