ДЯДО МИЛЬО
Дядо Мильо беше голям, як, мустакат, добродушен, мълчалив старец. Зимно време ходеше с кафяви шаячени потури, стегнати с червен вълнен пояс, кожух от агнешки кожи, на главата — черен астраганен калпак. Напролет обуваше зелените брезентови потури, запасани с бял памучен пояс, на раменете — къса салтамарка, на главата — каскет. Не помня да съм го виждал брадясал. Винаги беше гладко избръснат, с чиста, бяла риза без яка. Бръчките в крайчеца на очите му създаваха впечатление, че все се усмихва. Но той такъв си и беше — усмихнат, благ... Винаги имаше бонбони в дълбоките си джобове: лукчета, лакта, фруктови... Кажеш стихотворение — бонбонче, изпееш песничка — друго. Не съм го чул да каже лоша дума, да изпсува или нещо подобно. Случваше се баба Дена да го сгълчи за едно или друго, а той — наведе глава, изслуша я, изгледа я бавно от долу нагоре, бутне капата напред-назад, като да се почеше, и рече: ”Чакай сега да ти обясня!”
Но не за неговата кротост искам да ви разкажа, а за това, ...