Смокините узряха. Вече капят. Не бях ги виждала с години. Когато миналото лято са изкапвали, мен ме е нямало, не съм събирала. Сега съм тук и ги събирам, в чинии и в красиви фруктиери, а после сядам, гледам ги и пуша, не питам нищо, вътре в себе си се чудя – смокините награда ли са, или наказание?

На мен дърво не ми е нужно, но бих се грижила и бих обичала, ако е писано, ако съм длъжна, но истината е... на мен дърво не ми е нужно. Такива като мен обичат пътя, асфалта и паветата, прахът и мантинелите, учудвам се на хората с градини, какво отглеждат там, кого обичат? Отглежда ли се щастие в градина и правят ли разсад за догодина? Смокините заместват ли тъгата, петуниите, касиса, малините? Учудвам се на хората с градини.

Смокините узряха, аз въздишам, събирам ги, а те ми късат лятото, на хиляди парчета, на прашинки презряват, пръскат се, оси привличат и късат лятото, и бързат, усещат, все едно са хора, усещат ме и затова не ме обичат. Когато ме е нямало, кого са имали? Умеят ли смокините да са щастливи? Или са верни, предани, обичащи... единствено към хората с градини?

Проклети да сте, не, и аз не ви обичам, ще ви оставя на врабчетата, за отмъщение и няма да ви захаросвам, и няма да ви консервирам! Ще седна под дървото, да си кърпя лятото, аз имам още месец, за да се надявам, а после цяла зима да го чакам! Когато искам нещо... Ще имам лято, може би в главата си, в торба ще си го сложа, в джоб ще си го скрия...

Смокините капят ужасно, оставят лекета по плочките, всеки ден мия, след всяко измиване мирише хубаво, на мокри селски плочки, не знам дали искам да изкапят веднъж завинаги, поне за тази година, или искам да си капят така... с месеци, с години...Но дворът мирише хубаво, на косена трева и на мокри плочки, аз пуша и развалям усещането, но след всяка разбита в земята смокиня си давам сметка... Не, нищо не си давам... А е жалко, защото е хубаво, но те не ме обичат и аз не обичам тях, след всяка разбита в земята смокиня, преставам да бъда толкова хубава. Дъждът от смокини брои летата, след всяко съм все по-малко млада, след всяко съм все по-малко хубава... Късат летата, броят летата...

Учудвам се на хората с градини, те сигурно гадаят по смокините, по джанките и по доматите, какво като не бях ги виждала предишната година? Нима не съм я имала, нима не ме е имало?

В градините отглеждат, култивират... плодът награда ли е, или наказание? Възмездие за някой, който дълго е почакал или пък наказание, за някой, който дълго е пътувал? Не искам да събирам... искам да ме няма, учудвам се на седналите в градината и въпреки, че днес и аз го правя, го смятам някак си... за наказание.

Смокините не могат да са лятото, не могат да са мен, не могат да ме мерят, завиждат ми и късат, а после посиняват и умират...  Целувам се по пътя, някъде по пясъците, там винаги съм много хубава, където лятото ухае на топен асфалт, там има хоризонт и кислород за дишане, където водораслите се тъпчат в сутиена ми...

На мен ми трябва мисълта, че имам корени, начало, неизвестно бъдеще и път, по който да пътувам, да тръгвам и пристигам... На мен не ми трябва горска поляна, всеки паркинг е прозвище, всяка отбивка е драма.

Смокините узряха, аз събирам, подреждам ги в чинии, съществувам... но истината е такава... на мен дърво не ми е нужно.