Смокините узряха. Вече капят. Не бях ги виждала с години. Когато миналото лято са изкапвали, мен ме е нямало, не съм събирала. Сега съм тук и ги събирам, в чинии и в красиви фруктиери, а после сядам, гледам ги и пуша, не питам нищо, вътре в себе си се чудя – смокините награда ли са, или наказание?
На мен дърво не ми е нужно, но бих се грижила и бих обичала, ако е писано, ако съм длъжна, но истината е... на мен дърво не ми е нужно. Такива като мен обичат пътя, асфалта и паветата, прахът и мантинелите, учудвам се на хората с градини, какво отглеждат там, кого обичат? Отглежда ли се щастие в градина и правят ли разсад за догодина? Смокините заместват ли тъгата, петуниите, касиса, малините? Учудвам се на хората с градини.
Смокините узряха, аз въздишам, събирам ги, а те ми късат лятото, на хиляди парчета, на прашинки презряват, пръскат се, оси привличат и късат лятото, и бързат, усещат, все едно са хора, усещат ме и затова не ме обичат. Когато ме е нямало, кого са имали? Умеят ли смокините ...