Глава 5, част 2

Един скок и хладната вода го погълна. Въпреки че беше краят на септември в града беше горещо като в пещ. Адриан изплува на другия края на басейна и се облакъти на ръба. Водата като малки прозрачни змии се стичаше от косата по гърба му. Погледът му беше привлечен от светлините на града - някъде там, сред тези светлини беше и нейният дом. Какво ли правеш сега? Дали мъжът, който я отведе вече си беше тръгнал? Дали тя беше добре? Момичето не изглеждаше притеснено, когато се качваше в асансьора, значи смяташе, че е в безопасност с този Касиан. Но от това на Адриан не му ставаше по-спокойно. Трябваше...

Мъжът ненавиждаше тази дума – трябва. За него нещата опираха до простия избор - искаш или не искаш да направиш нещо. А той искаше. Искаше да й се обади, да чуе гласа й и да се увери, че всичко с нея е наред. Съзнаваше, че манията му по малката цигуларка става все по-силна, но не искаше да направи нищо, за да я

намали. Тя беше като глътка свеж въздух сред смрадта на заобикалящия го свят. Малко слънце, което помиташе мрака в душата му само с една усмивка в неговата посока. Беше станал зависим от нея, от начина, по който без да го осъзнава го караше да забрави за всичко останало и да се концентрира само в нея и в настоящия момент. Тя му даваше нов стимул да чака залеза, правейки деня малко по-поносим.

  - За какво мислиш? - чу се гласът на Андреас вляво от него.

  - За нея. - отвърна Тенебръс без да поглежда към него.

  - Обсебен си от това момиче.

  - Знам. - не се опита да отрича мъжът.

  - Харесвам я.

  Ейдриан погледна брат си заинтригувано.

  - Не знаех, че я познаваш.

  - Не я познавам. Видях я за първи и последен път на купона за рождения ти ден. Но виждам как ти влияе. И това ми харесва.

  - И как ми влияе?

  - Кара те да мислиш за нещо различно от проклятието. На моменти си мисля, че виждам в погледа ти надежда, че може би в живота ни може да има поне малко радост.

  - Като стана на въпрос... Напоследък ти си този, който изглежда унил. Има ли някакъв проблем?

  - Не, просто напоследък доста често си спомням миналото.

  - Има ли определена причина за това? - попита с леко притеснение големият брат. Андреас не беше малък, можеше да се грижи за себе си, но инстинктът на Ейдриан да го защитава не беше намалял през всички тези векове.

  - О-о-о, има съвсем точно определена причина за надигането на тези спомени. - отвърна с раздразнение по-младият мъж. - И тя е изнервяща до краен предел, невероятно опърничава, упорита и сексапилна причина.

  - Жена? - Ейд повдигна вежди учудено. Анди никога не зацикляше на една жена. Тази сфера от живота му беше пример за безгрижност и неангажираност в течение на векове. Явно тази определена жена беше специална.

  - Да. - отвърна мрачно брат му.

  - И какво те кара да си спомняш?

  - Мейлис.

  Ейдриан не каза нищо, с един мощен тласък изскочи от басейна, уви хавлия около ханша си и, минавайки покрай Андреас го потупа със съчувствие по рамото. След това го остави сам със спомените му. Мейлис – беше единствената жена, която брат му някога беше обичал истински. Тежеше му, но Ад не можеше да направи нищо, за да прогони тази болка от сърцето на малкия си брат – жената беше мъртва от векове.

Тенебръс се изкъпа, обу едно долнище на пижама и взе телефона си. Ръцете буквално го сърбяха да набере номера й.

  - Здравей! - каза той, когато Фийби вдигна.

  - Какво има? - въздъхна тя.

  - Исках да чуя как си?

  - Уморена.

  - Предвид това, което видях на подземния паркинг...

  - Си си помислил, че лежа тежко ранена у дома ли? - засмя се жената. - Нали ти казах, Касиан не би ми навредил по никакъв начин! Той ми е нещо като телохранител на свободен режим.

  - Имаш бодигард?

  - Приумица на баща ми. - изсумтя младата жена. - Някой от хората му все се навърта наблизо, за да ме пази. Случаят, при който съм загубила зрението си още му държи влага.

  - Как мина разговора?

  - Тежко.

  - Лоши новини?

  - По-скоро наставления. - каза с досада Фийби. - Някой е решил да си играе на загрижен родител.

  - Поправи ме, ако греша, но останах с впечатлението, че бодигардът ти иска да говорите за мен.

  - Не грешиш. Помоли ме повече да не излизам с теб, защото си опасен.

  - И защо смята така? - в гласа му се прокраднаха метални нотки.

  - Заради нещо, което баща ми му е казал.

  - Може ли да знам какво?

  - Не. - отсече тя.

  - Но така нямам възможност да обясня и да се защитя.

  - Няма и нужда. За много от нещата, които узнах тази вечер, вече подозирах. Освен това имаш късмета, че обичам да правя напук на родителя си.

***

Понеделник започна лошо за Фиби. Есента започваше да загатва за себе си – на  небето се бяха насъбрали облаци, които скриваха слънцето и я караха да се чувства потисната, духаше хладен вятър, а хората, в тон с природата бяха намусени и напрегнати. Във въздуха витаеше някакво напрежение. Младата жена изведе Макс на разходка, плътно загърната в палто от фина вълна, и тогава го усети. Беше като дежа вю – същото усещане, че някой я наблюдава, както в съня й. Лепкаво и гадно, изпълнено с омраза. Момичето се огледа стреснато. Нима наистина щеше да се случи? Тя продължи към парка, но постоянно беше на тръни.

Стряскаше се от всеки шум и това накрая повлия на кучето, което усетило състоянието на стопанката си, започна да става раздразнително. Фийби побърза да го прибере. Когато се прибра, тя веднага нареди:

  - Джордж, набери ми Касиан! - и взе слушалката на домашния телефон.

  - Да, госпожице.

След няколко секунди отсреща се чу мъжкия глас.

  - Какво има, Фибс?

  - Кас, мисля че ме следят. - избърбори набързо тя, а в гласа й се четеше явно безпокойство.

  - Защо мислиш така? - по промяната в гласа му стана ясно, че е застанал нащрек.

  - Онзи ден, денят, когато ти идва тук, сънувах нещо. Изглеждаше толкова реално.

  - Какво сънува?

Не беше сигурно, но имаше вероятност, момичето да е имало видение.

  - Че Ловец иска да ме хване.

  - Ловец ли? Тях отдавна ги няма.

  - Знам, искам да го вярвам, но... - тя не можа да довърши. Това показа на Касиан колко я беше страх наистина. - Сънят беше толкова реален. И усещането, което ме преследваше в него – днес почувствах същото. Сякаш някой ме наблюдава и чака удобния момент. Кас, страх ме е, наистина. Ами, ако са се върнали наистина. Ами, ако имат някаква цел, за която им трябвам аз.

  - Дори да е вярно, че са се появили отново, каква цел може да преследват с теб?

  - Не знам. В съня ми Ловецът каза, че аз съм само средство с бонус.

  - Какво означава това?

  - Не знам. - почти проплака тя. - Моля те, ела!

  - Разбира се!

Мъжът дойде след половин час и завари момичето да крачи нервно напред-назад из апартамента.

  - Как си? - попита я загрижено.

  - Според теб как съм? - погледна го тя.

  - Сега съм тук, никой не може да те доближи.

  - Знам. Благодаря ти. - Фийби го прегърна бързо и пак се отдръпна.

  - Ще ми посвириш ли? Така ще насочиш мислите си към нещо друго и ще се успокоиш, а заедно с това ще ми доставиш удоволствието да те слушам.

  - Да, разбира се. - усмихна се леко младата жена и взе инструмента си.

***

Тенебръс набра номера на брат си. Андреас вдигна едва след петия сигнал.

  - Какво има? - попита малкият брат с раздразнение. - Заринат съм с работа.

  - Едва ли, защото преди малко асистентът ни ми прати доклад за деня и останалата да се върши работа. Няма нищо спешно, което да изисква оставането ти в офиса. А договорите вече ги изчетох изключително

внимателно и съм ги разписал. Така че се прибирай!

  - Не искам.

  - Защо? - учуди се Ейдриан.

  - Защото вкъщи не правя нищо друго освен да мисля за нея.

  - За Мейлис ли? Или за другата, която те кара да си спомняш за Мейлис?

  - Вече и аз не знам точно. - въздъхна Анди. - Всичко се е омешало в главата ми.

  - Ами, тогава да ти дам насока за други мисли!

  - За какво става дума? - по-младият мъж започна да слуша внимателно.

  - Какво казват информаторите ти за Ловеца, когото са видели? Да са забелязали нещо особено?

  - Само, че явно търси някого или нещо, но не могат да разберат кого или какво, защото са го засичали на места, които нямат никаква явна връзка помежду си.

  - Кои места?

  - Парк в центъра, заведение за бързо хранене и близо до концертната зала. Може би е видян там по някаква странна случайност.

  - Възможно е, но не съм съвсем убеден. Нека продължават да се оглеждат!

  - Това си го знаят и сами.

  - Е, ще си дойдеш тази вечер.

  - Вероятно не.

  - Добре. Пази се! Започваш да ме тревожиш.

  - Ще се справя някак. Отдавна вече не съм малък.

След разговора си с Андреас, Тенебръс звънна на Фийби.

  - Да? - чу се отсреща внимателно.

  - Какво ще кажеш да излезем тази вечер, малка фейо? - усмихна се Ейд и се облегна назад в стола си.

  - Нека не е тази вечер, Тенебръс! - каза тихо Фийби. - Не се чувствам добре и не ми се излиза.

  - Какво ти е? - Усмивката на мъжа изчезна. - Ако мога да помогна с нещо...?

  - Не, не се притеснявай. Просто има нещо, което ме тревожи, и не ми се излиза.

  - Искаш ли да дойда до дома ти?

  - Не, няма нужда. Кас е вече тук. Той ще ми прави компания, докато започне да ми минава.

  - Добре. Лека нощ.

  - Лека и на теб! - тя затвори.

  Касиан! Тенебръс стисна силно телефона. Отново този Касиан! Ейдриан усети как в него се надига чудовището на ревността, примесена с гнева, че тя е избрала компанията на друг мъж пред неговата. Дори този мъж да беше неин бодигард. Ейд беше видял начина, по който онзи гледа момичето - това не беше само професионален интерес да запази подопечната си. В отношението му прозираха по-дълбоки чувства. Зъбите започнаха да го сърбят - сигурен знак, че скоро ще увеличат размера си под натиска на емоциите му. Тенебръс хвърли телефона срещу стената - устройството се разлетя на съставни части - и стана от стола. Реши тази вечер да отиде на лов. Докато се обличаше, реши, че разходката по нощните клубове, полята с алкохол, ще му помогне да преодолее зависимостта си от малката цигуларка. Той облече тениска с лого на Skillet, черни кожени панталони и яке и къси рокерски ботуши. В гаража на сградата го очакваше поръчков чопър. Зъбите на отражението му в огледалото блеснаха хищнически и мъжът тръгна. „Gommage“ може да е беше доста странно име за клуб, но вътре влизаха само клиенти с дебели банкови сметки. Имаше само два начина да се влезе - или сте от групата хора, които могат да платят трицифрена сума за бутилка алкохол, която ще пият, или по някаква причина сте в компанията на такъв клиент. Обикновено Тенебръс не обичаше да посещава това място - вътре гъмжеше от преситени от богатстввото си хора, които се чудеха как да достигнат нови висоти на разратност с извратеното си съзнание - но днес той се нуждаеше точно от това. Хора, които не придаваха значение на това, което се случва около тях, хора, които не биха обърнали внимание на това, което се канеше да направи, а резултатът биха отдали на поредната порочна игра. Ревността караше звяра отвътре да надига глава, изисквайки гладът му да бъде заситен с жива кръв. Тенебръс паркира мотоциклета си на съседната на клуба улица и измина пеша останалата част от пътя. Той даде сто долара на охраната и влезе вътре. Миризмата на алкохол, секс, наркотици и кръв го удари моментално. Ейдриън едва се принуди да не си запуши носа. Дори намирайки се до вратата и под ужасната червена светлина, която трябваше да създава атмосфера, той можеше да определи в кой ъгъл и в коя частна кабинка с какво са заети клиентите на заведението. Мъжът бързо отиде до бара и си поръча уиски. Почти веднага към него се приближи млада жена, дръзко поклащайки бедра. Тя би могла да се нарече красива, ако се погледнеше зад всичкия пиърсинг, който искреше по тялото й, зад тъмния грим и кожените дрехи с шипове - дългата черна коса се спускаше надолу до под дупето й, извивките бяха на точните места, а черните й очи хипнотизираха.

  - Брей, брей, великият Ейдриън Тенебръс, слезе при простолюдието. - тя се усмихна широко и зъбите й блеснаха с пронизващата си дължина. Обикновените посетители вярваха, че те са само още един детайл от образа й, но грешаха. За разлика от Ейдриън, тя просто не ги криеше. - Последният път, когато беше тук, се закле, че повече няма да влезеш в тази ... как го каза? Дупка на разврата и човешкото падение?

  - Здравей и на теб, Амелия! - мрачно каза мъжът и отпи глътка от питието си.

  - Какво те доведе тук?

  - Желание за лека закуска без никакви въпроси.

  - Но нима ти...? - Тя се смути.

  - Не днес. Днес не съм в настроение.

  - Мога ли да ти помогна при избора на ястие? - Жената отново премина в режим дружелюбна домакиня.

  - Имаш предвид някого?

  - По твой вкус? - Тя го огледа от горе до долу и погали устните си. - Имам две-три здрави момчета, но с мозъци, изгнили от кокаин.

  - Намери ми жена! В една от стаите.

  - Днес си пълен с изненади. - Амелия ококори очи. - Добре. Ще имаш всичко, което искаш. Само внимавай, знаеш правилата!

   Десет минути по-късно, в отделна стая в клуба, му доведоха много пияна млада жена, която залиташе на високите си токчета.

  - Здравей, красавецо! Ти ли си моят жребец? - Тя се изкиска. - Платих за специална езда.

  - Ще бъда това, което искаш, скъпа. - измърка Тенебръс и тръгна към нея. - Но първо ...

Той се наведе към шията й и прокара език по вената отдясно. Усещаше как бие кръвта, изкушавайки го да опита. Зъбите му се забиха във врата на жената и живителната течност потече бавно по езика му. Усещането беше страхотно - с всяка глътка по тялото му сякаш преминаваха леки електрически заряди, изпълвайки го с енергия и вълнение от действието. Мъжът пи, докато не почувства, че жертвата омеква в ръцете му. После облиза двете дупки, така че да заздравеят по-бързо, и положи тялото на леглото. Жената беше толкова пияна, че сутринта няма да си спомни нищо и загубата на кръв щеше да се изрази в лека анемия и симптоми, които тя би отдала на многото алкохол.

  - Е, доволен ли си? - попита Амелия, когато той се върна на бара.

  - Няма да променя мнението си за твоя клуб, Амелия. - Той облиза останалата кръв по устните си. - Но съм ти благодарен за тази вечер. Наистина ми помогна.

  - Как е момичето? - Жена се облегна на барплота, а погледът й се плъзна из стаята.

  - Питаш ме дали е още жива ли? - Ейдриън се напрегна. - Единственото, което ще чувства, когато се събуди, е махмурлук. Научил съм се да се контролирам преди ти изобщо да си била родена.

  - Човек никога не знае. - тя го погледна с неразбираемо изражение на лицето.

  - Ние не сме хора, Амелия.