20.05.2021 г., 10:51 ч.  

 Дъщерята на Аполон - глава 7, част 3 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи, Други
622 0 4

Произведението не е подходящо за лица под 18 години

Произведение от няколко части « към първа част
9 мин за четене

Трябва ти кръвта на Аполон

 

  Върховете на пръстите му се плъзнаха по гърба й. От основата на врата чак до кръста - по цялото копринено протежение на гръбнака. Във въздуха се виеше ароматът на мед и канела от сладките, които преди малко беше извадила от фурната. Ейдриън можеше да се закълне, че, когато секунда по-късно устните му докоснаха рамото й, кожата й имаше вкус точно на мед и канела.

   - Толкова си сладка. - измърка той, заровил нос във врата й, и усети как кожата на младата жена настръхна. 

Постави ръцете си от двете й страни, приклещвайки я към плота. Беше безпомощна, когато нещата опираха до физическа сила, но той беше намислил да я накара да се предаде в една друга сфера на физиката. Целувката, която постави на тила й, изтръгна стон дълбоко от гърдите й и през тялото й премина трепет. Устните му се спуснаха по другата страна на врата й и той усети пулсиране на югуларната вена. За част от секундата изпита желание да забие зъби и да опита какъв е вкусът на кръвта й, но се въздържа. Беше си взел дозата преди да дойде при нея и явно това сега му помагаше да държи глада си под контрол. Трябваше да го запомни за в бъдеще. Не можа да устои обаче да вкуси отново кожата й. След раменете се зае с гърба й. Ароматът й го опияняваше. Не оставяше нито сантиметър без да му отдаде нужното внимание. 

  Цялото й тяло трептеше. Еднодневната му брада дразнеше всеки чувствителен нерв на гърба й и караше главата й да се замайва. През мъглата, която обхващаше съзнанието й усети, че краката й започват да се огъват и се вкопчи в плота. 

  - Ейдриън, меденките. - простена тя последната разумна мисъл, която й мина през ума. Мъжът промърмори нещо неразбираемо без да отлепя устни от кръста й. - Ейдриън...

  - Фурната ще се изключи след десет минути. Не ги мисли! - повтори той.

  Изправи се и я обърна към себе, ръцете му обхванаха полукълбата на дупето й и преди да е успяла да мигне, я качи на кухненския плот. Сега очите има бяха на едно ниво и Фийби видя горящото в дълбините им желание. Мъжът обхвана лицето й с длани и опря чело в нейното. Вгледа се в сините езера за секунда, а после сля устните им. Отначало бавно, но всяка секунда, в която вдъхваше дъха й, го караше да иска още, повече, всичко. Езиците им се плеплитаха в чувствен танц.

  Тънки пръсти обхванаха китките му. За един миг Ейдриън помисли, че тя отново ще го отблъсне и беше готов дори да прекрати целувката, да започне отначало, да я накара да спре да мисли, но чувствителните им крайчета продължиха нагоре – плъзнаха се от сгъвките на лактите към раменете му и продължиха надолу по ребрата. Докосването леко като пеперудено крило го накара да трепери. Дланите й спряха на талията му и побутнаха леко. Ейдриън отвори очи и видя, че Фийби го гледа, очите й бяха замъглени от страст, но широко отворени.

  - Какво има, моя малка фейо?

  - Спри! - помоли го тя пресипнало и сведе поглед.

  - Защо? Само не ми казвай, че не ти харесваше да те целувам. - ръцете му паднаха на мраморния плот.

  - О-о-о, харесва ми, но, когато го правиш не мога да мисля.

  - Какво лошо има в това? Мисленето силно се надценява.

  Вместо отговор жената го отдалечи от себе си с още сантиметър и дланите й се плъзнаха под тениската му, карайки кожата да започне да гори. Бавно, много бавно ръцете й се върнаха по обратния път нагоре по ребрата му, подвигайки дрехата, докато накрая не я изхлузи през главата му. Ейдриън я наблюдаваше напрегнато без да смее да помръдне. Когато тениската се оказа на пода, малките нежни длани легнаха върху гърдите му, като запалиха още по-силен пожар в кръвта му. Тя не вдигаше поглед, но пръстите й изучаваха всеки сантиметър кожа. Плъзнаха се по ръба на панталона, което накара мъжа да се свие от светкавичния прилив на желание.

  - Толкова си красив. - каза с треперещ глас младата жена. - Кой би пожелал да разруши такава красота?

  Ейдриън се сепна. Тонът й нямаше нищо общо с трепета на страстта. По-скоро...Той хвана брадичката й и повдигна лицето й. Очите й бяха сухи и горяха от болка.

  - За какво говориш? - попита я напрегнато.

  - Всички тези белези. - жената проследи с пръст един от тези, които виждаше – дълъг, по протежение на всички ребра отляво.

  Ейд се намръщи  - не му оставаха белези, откакто беше прокълнат. От тогава всички рани зарастваха без следа. Дори предишните белези бяха избледнели. Нямаше начин Фийби да ги напипва. Наистина през всички тези векове беше раняван, беше кървял, но по кожата не бяха останали видими следи. Дори на мястото, което тя докосваше.

  - Фийби, там няма белег, скъпа. 

  - Има, аз го виждам. - тя вдиша на пресекулки преди да добави: - Има белези от камшик навсякъде.

  Ейдриън си пое рязко въздух и отстъпи на две крачки от нея. Очите му се разшириха от неверие. Тя нямаше откъде да знае. Беше се случило много преди дори баба й и дядо й да са били родени. Андреас не би й казал, а всички други участници в този кошмар бяха вече мъртви. Той се беше погрижил. Тогава как...?

  В погледа на Фийби пропълзя тъга, от което в гърлото на мъжа заседна камък. Тя му приличаше на слънчев лъч неочаквано скрит зад черен облак. Избягвайки да го погледне, младата жена слезе от кухненския плот.

  - Отначало не исках да ти казвам, защото не те познавах, а после, когато се сближихме, просто не знаех как. Съжалявам!

  Тя мина покрай него и, помагайки си с бастуна, тръгна към всекидневната, където беше оставила якето си. „Защо не си затварям голямата уста?“, помисли си Фийби със смесица от яд и съжаление. Сега можеше да усеща устните на Ейдриън върху своите, ръцете му да я обгръщат, да я карат да се разтапя, да гори и трепери едновременно. „Сама съм си виновна.“

  Твърда мъжка ръка легна на рамото й и я спря.

  - Какво е трябвало да ми кажеш? - попита Ейдриън тихо.

  - Че мога да те видя. - не се обърна, не можеше да го погледне в очите без да види отново ужаса му, болката от мисълта, че го е мамила.

  - Значи не си сляпа?

  - Напротив. Без селенита, който постоянно е на врата ми не виждам по-добре от къртица. А и с него не всичко е видимо за мен.

  Ейдиън си спомни как на рождения му ден си беше помислил, че тя го оглежда и преценява, дълго време след това не можеше да повярва, че е сляпа. И все пак, когато не познаваше обстановката, Фийби не успяваше да избегне всички препятствия дори с помощта за кучето-водач.

  - Как така?

  - Камъкът ми помага да видя света чрез измерението на душите. Не мога да видя дивана ти, защото е просто бездушен предмет, въпреки че мога да оценя качествата му, ако седна на него. Но виждам Макс, Лили, Касиан. Виждам и теб.

  - Не би трябвало, аз нямам душа.

  - Кажи го на камъка. - засмя се мрачно жената.

  - Значи ме виждаш, така ли?

  - Да.

  - Можеш ли да ми го докажеш? Извинявай, но месеци наред се опитвах да убедя сам себе си, че не виждаш нищо, а сега ти ми сервираш, че съм бил прав, че очите ти са живи.

  Фийби хвана ръката, която лежеше на рамото й и се обърна. Продължаваше да не вдига поглед, търсейки по тялото му доказателство, което той не можеше да обори. Нещо, което нямаше как да е видяно от нея или от друг преди тази вечер. Нещо, което беше там и все пак го нямаше. И изведнъж там, под цялата болка и всички белези от рани, които беше получил, тя го видя. Само беше чувала за това, Кас я беше предупредил, но сега го видя – точно под лявата гърда. Дамгосване с огъня на Хефест със символа на Аполон. Легендата гласеше, че прокълнатите от Аполон носят знака, за да знаят всички – богове и безсмъртни – че той е наложил наказанието и какво е то. 

  Когато Касиан й беше разказал всичко за Ейдриън и й беше предал заповедта на Феб да не се среща повече с него, тя се противопостави от чист инат, защото не искаше да се подчинява на баща си, но сега, когато опозна мъжа, не можеше да го изостави, особено като знаеше кой е виновникът за по-голяма част от болката, която беше понесъл. А и не искаше, защото някак сред всички спорове и караници между тях, беше се влюбила в него. Фактът, че дори тя не бива да сваля наказанието, я нараняваше повече, отколкото да наблюдава болката му.

  - Ейдриън, съжалявам, не мога. - каза тя и без да съзнава докосна прогорената в кожата му лира. - А така ми се иска. Съжалявам!

  - Е, какво пък. - преглътна мъчително мъжът. От докосването й знакът, който му беше поставил Аполон, започна да пулсира. Сякаш се стремеше с всички сили към досега й. Никога не се беше случвало и сега не знаеше какво да мисли. - Няма нищо.

  Фийби го погледна и разбра, че той не е разбрал за какво говори.

  - Мога да ти дам доказателство, Ейдриън. - отвърна му жената с ясен глас. - Но това, което видях... Не мисля, че ще ти хареса. До днес не вярвах, че ще ми се случи да видя наяве нещо, за което само съм слушала в приказките за лека нощ.

  - И какво е това нещо? - попита с мрачен, напрегнат глас Ейд. Фийби не беше отместила ръката си и напрежението в лирата нарастваше, той имаше чувството, че дамгата всеки момент ще се изтръгне от гърдите му, за да е по-близо до жената.

  - Дамгосан си със знака на Аполон с огън, който се ползва само за много тежки простъпки. - погледна го в очите и видя шока му. - Съжалявам, че не мога да ти помогна.

  - О-о-откъде знаеш за този знак и какво значи? - заекна за първи път в живота си Ейдриън.

  - Баба ми разказваше легенди и митове на всички древни цивилизации, когато бях малка. Казваше, че в тях има много мъдрост, с която мога да помогна на хората без дори да го съзнавам. Вечер, след вечер, докато накрая можех да ги изрецитирам наизуст, докато не се загнездиха в ума ми толкова дълбоко, че, както каза тя, изскачаха, когато ми бяха нужни, без дори да съм ги викала. Една от легендите беше за гнева на бога на слънцето, за най-страшното наказание, което може да наложи.

  Фийби остави ръката си да падне край тялото. Толкова искаше да продължи да го докосва, да се опита да отнеме част от болката в очите му, но не можеше да се възползва от объркването му по този начин.

   - А знаеш ли как може да бъде премахнато проклятието?

  Тя кимна. Знаеше, разбира се, но само защото Кас й беше казал. Да, беше пренебрегнала предупреждението от инат, но непокорството й спрямо Феб не беше достатъчно, за да рискува да даде кръвта си на някой от прокълнатите. Залогът беше прекалено голям.

  - Знам, но това едва ли би ти помогнало особено.

  - Кажи ми, моля те!

  - Трябва ти кръвта на Аполон. - каза младата жена и добави: - Или на някое от децата му, но не знам как би ги намерил. Едва ли тръбят за произхода си наляво и надясно, най-малкото защото никой не би им повярвал.

» следваща част...

© Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??