Искаш от мен да ти кажа всичко.

Искаш от мен да ти кажа това, което искам аз самата.

Искаш да го чуеш точно толкова, колкото искам аз да го кажа. Само дето нямам право на това.

Това, дето искам да ти кажа ти го знаеш, знаеш го, усещаш го с костите си, с цялото си същество. Но искаш да го чуеш гласно от моята уста...

Аз искам да го кажа, но не мога, никога няма да си го позволя!

Защото съм долна егоистка, неспособна да те направи щастлив.

Защото искам само да взимам, без да давам, искам аз да съм добре.

Този път няма да ми се получи, защото в крайна сметка осъзнах.

Осъзнах какво означава да те няма, осъзнах какво значи да боли.

Как си седя и си представям, как те търся навсякъде с очи, как накрая осъзнавам колко далече си ти.

И за всичко съм виновна аз, защото нямах смелостта да се отвържа, рискът стори ми се прекален, причините са ясни, кристални като горещ юлски ден.

Затова ще ти кажа само: „Давай, смело полети напред, никога не се обръщай, подреди живота си, късмет!“

Аз няма да си тръгна, ще остана тук, нали така ми е удобно. Нямам основание да се оплаквам, не мога да искам и мечтая. Направих своя избор, който изключи теб. Разумът ми тържествува, сърцето ми кърви, в очите ми искрицата малка никога не ще да заблести.

На добър час ти пожелавам, подкрепям те и ако мога ще помогна. Искам само едно от тебе – някога да видя те щастлив.