Не ми се пише, не ми се живее, не искам да виждам, не искам да дишам. От както я загубих нищо не ми се прави, всичко ми изглежда така безразлично, така сиво и мрачно. А колко хубаво беше докато тя бе жива. Любовта задвижваше света, а сега само спомени и спомени. Да, точно така спомени за отминали времена, години назад със скръб съпътствани, а наистина беше красива, с зелени очи, проникващи навътре в теб и откриващи дори и най - малката частица любов, а сърцето и – то съхраняваше любовтта. Усмивката – тя бе способна да заслепи всеки и бе нейно основно оръжие с тъгата наоколо. Ако си тъжен, погледнеш ли усмивката и и забравяш за всичките си грижи и проблеми. Май ще се самоубия, с нищо не съм полезен тук долу на земята, една безпотребна твар, която щука нагоре надолу по света с леко притворени очи и щръкнала коса. Нищо не е както трябва, нищо не е както преди. И защо ли и трябваше да се друса, се питам аз. Нима дрогата наречена любов, щастие, целувка не и стигаше? Нима звездите нощем не и ...