Един ден в страната на чудесата

          Това се случи през лятото. Беше рано сутрин. Във въздуха се носеше мирис на море, пясък и чайки. Морето бе равно, а водата проблясваше. Вълните нежно галеха пъсъка. Всяка стъпка, всеки белег, оставен на брега, се заличаваше. Момиченце се разхождаше по плажа и събираше морски таралежи и миди. Тук имаше чувството , че се е родило, и тук всяка сутрин идваше само. Понякога лягаше на пясъка и гледаше морето и небето, тънката граница, която ги разделяше. По едно време видя рибарския син. Той морските работи ги разбираше много.

 - Хей, знаеш ли как човек може да стане риба? – запита го момиченцето.

- Веднага ще ти покажа. – отвърна момчето.

          То взе кърпичката, в която момиченцето събираше морските таралежи, сложи вътре един камък и се хвърли в морето. Мина една минута, минаха две, момчето не се появяваше на повърхността.

          Изведнъж се появи един делфин, който се премяташе между вълните и хвърляше пръски във въздуха. Делфинът си приближи и се заигра с момиченцето, но то не изпита никакъв страх. Животното изведнъж изтръпна, удари с опашка и мигом избяга под водата. На негово място се появиха морски таралежи и множество медузи. Момиченцето бе стъписано, но въпреки всичко не се прибра, а продължи разходката си по плажа.

Сред пясъка, в далечината стърчеше стара телефонна кабина. Детето се отправи към нея. Влезе и набра някакъв номер. Отпусна се и чу от слушалката топъл глас. Той започна да разказва най-интересната история, която момиченцето бе чувало досега. То мигом се унесе.

       Изведнъж стана чудо, телефонната кабина потъна надолу като асансьор. Най-сетне тя се заклати и спря неподвижно. Детето се озова на морското дъно. Там то срещна делфина от плажа. Той изведe момиченцето от кабината и го разходи по дъното. Около тях се образуваше такова сияние и такава енергия, че малките рибки наоколо се отдръпваха и сякаш им правеха подводна пътека. Навсякъде бе красота, сякаш времето бе спряло. Около тях плуваха водни кончета, а октоподите се криеха в кораловите пукнатини. Медузите плавно се поклащаха във водата,а шарените рибки плуваха забързано.

        Но както и при първата им среща, приказният делфин мигом изчезна в нищото. Момиченцето не се поколеба и тръгна обратно към телефонната кабина. То не искаше да си отива от този подводен свят, но бе много изплашено от изчезващия си приятел. Нещо го подтикваше да остане. Такава тишина, свежо спокойствие тук, долу. Колко хубаво би било човек да живее тук, на дъното, мислеше си момиченцето. Видяната от него картина не се описваше нито с чувства, нито с разум. Всичките му чувства и мисли, цялото му същество потъна в една мечта. То само искаше да остане колкото се може по-дълго.

Щом стигна до телефонната кабина и понечи да отвори вратата, се появи една огромна медуза.

- Момиче, как се озова тук? Това са чужди обитания, досега тук не бе стъпвал човешки крак. – заговори му медузата.

- А-а-аз търсех щастието... – едва промълви детето.

- Оу, това е много разтегливо понятие. Всеки го притежава, но не се замисля за това. Аз радвам хората с външния си вид, но им причинявам болка при допира с тях. Обречена съм да живея тук, в подземните води. Но щастието идва, когато видиш усмивките на другите. Замисли се...

- Да, но аз не виждам ничии усмивки. Свикнала съм да се радвам от най-малкото. Не мога да се справя с нашия свят. Мечтая да изляза от него и да се пренеса тук. Тук всичко е синьо, всичко е красота, никой не би ми навредил. Ще ме приемете ли във вашия свят, това би ме направило истински щастлива. Сигурна съм !

- Не, не дете. Невъзможно е, това са просто мечти. Мечтата е хубаво нещо...

Момиченцето се сети за майка си, която си мислеше, че то е още в леглото и за баща си, който тъкмо тази вечер трябваше да дойде от града, защото беше събота.

- Не мога да оставя мама и татко сами, много ме обичат. Този път ще се върна на нашата земя, но обещавам някой ден да се видим отново!

- Ей, дете, и незабравяй, когато се върнеш на вашата земя поглеждай към небето щом ти стане самотно. В един миг може да видиш цялото щастие на света, само вдигни глава и погледни нагоре.

            Детето влезе в кабината и тя веднага потегли нагоре към повърхността на водата. Летеше нагоре все по-бързо и по-силно, оставяйки светлина след себе си, сякаш се сбогуваше с този вълшебен свят. Достигайки повърхността, тя засия с такава сила, сякаш можеше да заслепи и слънцето. Щом излезе и стъпи на пясъка, момиченцето видя момчето, което бе вече далеч. Беше се стъмнило. Детето осъзна, че е прекарало целия ден в морето и веднага се затича към тях.

           По пътя му стана толкова самотно, както никога досега. Сети за последните думи на медузата, спря се и мигом погледна нагоре, към небето. Хареса си една звезда, беше най-ярката и най-красивата. Загледа я толкова вторачено, сякаш бе омагьосано от красотата й. Струваше му се, че звездата свети все по-ярко и по-ярко и му говори със сиянието си.

           Всяка вечер, то идваше на същото място и гледаше към звездата, но веднъж тя се размърда и полетя надолу, сакаш се сбогуваше с него. Детето неможеше да повярва на случилото се. Очаквайки някакво чудо, то вдигна глава нагоре и започна да я търси както правеше всяка вечер досега. Търси я дълго, но нямаше и следа от нея, сякаш никога не е била там. Момиченцето се натъжи. В очите му пробляснаха сълзи. В съзнанието му остана само спомена за медузата и за красивата звезда, който го крепеше и му даваше сили, когато се почувстваше самотно.