veni, vidi, vici
Историята, която иде, е истинска. Землянинът, който я изписва, обеща да не споменава моето име.
Защото аз все още съм тук, на тая планета…
----
Първото, което направих, щом стъпих на Земята, е да си намеря жена. Въпреки че съм извънземен, то и аз съм мъж. Е, оказах се съвсем неподготвен за земните жени. Представете си, попаднах на една, която впоследствие се оказа, че ми била майка. Трябваше ми време да разбера, че на тая планета с всички е така. И понеже на Земята мъжете биват причаквани от майките си още на входа на живота, то оттам насетне аз, като всеки мъж, поради пристрастие, попадах от майка на майка.
И така, отраснах и се озовах в обятията – в обятията ли казах – в устата на моята втора майка. Тя беше хубавка и се казваше Звезделина. Но не обичаше оргазмите. Намираше ги за твърде унизителни. Затова пък говореше. Много говореше. 
Аз имам имот в Русе и Звезделина се нанесе при мен. Голяма грешка! Ако една жена иде доброволно, тя винаги си отива своеволно. Но откъде можех аз да знам това в ония времена. Макар да съм надарен с умението да общувам, моят жам едва начеваше.
Ох, простете! Вие не знаете какво е жам? (И ето как се уверявам в предимството някой друг да води мемоарите ми; сам не бих се сетил кое е неясно и какво от думите ми се нуждае от пояснение. Ала землянинът, който чинно се е привел над своите листи и записва всяка моя дума, от време на време повдига рошавата си глава и заиграва учудено със смешното си лице. Това винаги подсеща).  
Извънземните от моя вид притежаваме неописуема импулсивност. Но за да се прояви тя, се налага да мине известно време. Както биха казали древните римляни, стига да познаваха съвременните извънземни, нашата трансгалактическа импулсивност, поради страховитите си измерения, стои в началото in potentia, но впоследствие винаги избуява in actu. Щом навършим 333 години всеки от нас начева своя жам.
Жам е пътят в търсене и постигане на личната вихрена импулсия.
По времето, когато бях със своята Звезделина,  учех право. Ходех на изпити и срещах ония бъдещи самоуверени съдии и прокурори, които буквално се насираха пред конспекта по търговско право или граждански процес.
В университета се случих със стар познат, разбира се – землянин, името му е Емил. Среден екземпляр, улиците са пълни с такива. Има мания за величие и говори не по-малко от моята Звезделина. Още не съм го разбрал как е с оргазмите.
Та този Емил и той си имаше своята Звезделина; тя се казваше Катерина. Но за разлика от моята Звезделина, тая Катерина пък въобще не приказваше. И така четиримата бяхме приятели.
Също се наех на работа. Щото на тая планета да не работиш е престъпление. А аз не исках да проличи, че съм извънземен. И понеже гледах на своя жам съвсем сериозно, реших да се отдам на нещо по-живо, по-социално.
Взеха ме в строителна фирма да бъда “таран”.
Но какво означава “таран” в строителния бранш?
“Таранът” е човек, който решава проблеми, разбивайки стени. В строителството е много важно да разбиваш стени. Разбиването на стени е единственият начин да градиш стени. И понеже мен много ме бива в общуването, но никакъв ме няма в работата, бидейки “таран”, аз превърнах своя гений в свой инструмент. Можех да бъда любезен и отзивчив, отдаваше ми се да откликвам на очаквания и да разочаровам при нужда, можех да вдигам скандали и да потушавам огнени безбрежия. Русе не е най-големият град на тая планета, но аз станах най-добрият “таран” в него. Опознах всички учреждения, изучих нравите на десетки чиновници, инженери, счетоводители, адвокати и нотариуси, нищо не можеше да ме спре и никой не предполагаше, как без да иска, рано или късно, попадаше под моя власт и ставаше мишена на моето острие. Бавно моят жам напредваше. 
Искам овреме да кажа, че въпреки цялото си “таранство”, аз съм един демократичен извънземен. Да вземем моята любима – всъщност моята някогашна любима – Звезделина. Аз не разбих нито една от нейните стени. А то не бяха стени, не бяха китайски върволици. С нея бях мил, бях… човек. Не иска оргазъм, ами няма оргазъм. Иска шоколад Milka, вече не си спомням с какви лайна вътре, аз обикалям цял Русе и, разбира се, намирам точния лайнен шоколад. И най-важното, всяка седмица поне веднъж склонявах да ходим при мама. Разбира се, при нейната мама.
Е, сега е моментът да кажа още нещо за своята майка. Макар извънземен, аз – вече споделих това – имам земна майка. Искам да подчертая, че не може да се мъкнеш по тоя планета и да нямаш майка. Всички имат майка. Ето Звезделина, все говореше (сигурно и в тоя момент го прави) “майка това, майка онова”. Пък и вижте автомобилите по улиците. Къде мислите, че отиват? По работа? О, не! Всички отиват “вътре” при майките си, направо се надпреварват да идат там. И – имам съмнението – че толкова бързат, защото им се струва, че майките им скоро ще затварят.
А, да. (Добре, че землянинът ми отправя своите мимики и това ме подсеща). Говорех за моята майка! За да обясня как така се сдобих със земна майка, трябва да обясня откъде се взе моето земно тяло.
Бяха седемдесетте години на миналия век, когато – съвсем невеж и новодошъл – се изтъпаних в дома на една госпожа с целия чар на извънземната си снага. Нали ви казах вече, щом пристигнах на Земята, си потърсих жена, а тази ми се стори много мила. Неподготвен и все още неначенал своя жам, аз й разкрих истината за себе си.
- Здравейте, Прекрасна, аз ида през девет галактики право при вас. Падам в нозете ви и начевам своя жам.
Тогава не си давах сметка, че съм труден-за-гледане. Но да призная, жената ме понесе. Цели девет месеца. Не разбрах рециклира ли ме, или просто ме направи по свой образ и подобие, но някак моя жам се започна под знака и властта на тая жена.
И ако някои от вас, които четете тия мемоари, вече си мислят, че от извънземното в мен не е останало нищо, аз отново ще напомня. Никога нямаше да дойда на тая планета, дето е в слабината на Млечния път, ако не се налагаше да дам воля на импулсията, която е най-специфичната черта на моя извънземен вид.
Аз не обичам жените; това звучи твърде слабо. Ето землянинът, който ниже думите пред мен, си мисли, че страстно ги желая. Нищо не разбира той. Моята надигаща се импулсия не е за крехки умове. Не!
Аз превземам жените! Аз съм таран! Аз съм Цезар-ят на тоя свят!
“Не разбираш?! Какво Звезделина? Защо всичко със Звезделина се случи така, както се случи? Ти си глупак!”
----
Месец след като останах без своята а-оргазмена жена, аз смених гумите и амортисьорите на своя форд, пуснах си до дупка “Master of puppets” и напуснах Русе. Беше август, чудесно време, 2006 година.
И докато профучавах покрай Шумен, с наслада си припомних последния си русенски разговор. Този с Емил.
- Ти си гений, братче, ти можеш – рекох му.
- А?
Не разбираше, налагаше се да му обяснявам.
- Ти си повече от другите, нали? – бях ви казал, че Емил има мания за величие.
- А да. Повече съм от всеки друг.
- Затова си гений и можеш!
- Какво мога? – ех, великият живееше величието си, но не го познаваше.
- Можеш да пишеш! Като Омир, като Шекспир, като Достоевски!
Емил се замисли. Обърка се. Сякаш не ми вярваше. Но моят жам, моята импулсия започваше да дава плодове. Изведнъж в овчите очи на Емил светна искра.
- Аз мога, да-а! Като Омир, като Шекспир, като Достоевски!
Разбрахме се всяка седмица да се връщам за един ден в Русе, да му разказвам, а той да записва. Какво да записва?
Защо така се случи със Звезделина? Случайно ли бе, или имаше план в това, космически план? Да записва как се осъществява същинския жам, а не жалкото му русенско подобие? Да стане ясно какво е импулсия и какво всъщност мога да сторя на жените. Въобще да записва всичко, което правя във Варна?
И най-вече да записва как един Цезар преобръща Земята!