(или да раждаш идеи без да се предадеш в продължение на цяла вечност, а те мигом да се превръщат в милион истини, стоварени връз теб без милост и пощада)

Който не е бил сам -

без никой и без нищо,

той не знае какво е пропуснал,

не е и предполагал,

че съдбата му е дала

наготово това,

което сам би могъл да създаде.

Като да си ампутиран

на няколко места.

"Дар от Бога е глупаво да чакаш - чакай изпитание, мъчно изпитание."

                                        Вселенска поговорка

30ти април, сряда, малко след 6.30 сутринта. На стадиона, в самия му център...

1997 година

Слънцето бе лъчи за първи път днес.

- Как казваш, че ти било името? - умората по аленеещата пухкава бузка, навъсения черен поглед и устните, начумерени и готови за бунт. Както и едва четиринадесета коремна преса от тазсутрешните упражнения, оказала се непосилна за изпълнение и докрай пропита от мъката на една неосъществима надежда.

- ДИЕМ - рече й той.

- Аз пък съм МИМ. Ядосаната Мим - отвърна му тя. И изръмжа. Дрезгаво и кратко. Гневът в закръглената девойка търсеше брод. - Ще пробваш ли? - един жест към прясно окосената трева на стадиона и предизвикателството, струящо от него. Хайде, нека Дием опита твърдата земя, да извие гръб и да стори някоя и друга коремна преса. - А?

Отпуснатата, овална ръчичка и подканващият поглед.

Крайчецът по устните на мъжа се изви. И светлина окрили усмивката му.

- Не, благодаря! - върху спокойното и очарователно лице на Дием личеше благосклонност. Едничък къшей сянка заигра из небесното синьо в чистите му очи.

- Няма да пробваш!? - острите резци в тъмните зеници преляха в разбиране.  - Не искаш да се упражняваш!?! И да пуфтиш като говедо!?! Да не би да си някой чуплив аристократ? Дето прислугата му премества ръката от джоба на масата, за да може да се храни? Или пък тати те е учил да не се наемаш безплатно с работата, която непознати момиченца ти придирят да свършиш?

- Не обичам упражненията.

- Не обичаш... упражненията!? - Мим се засмя презрително. - Само перверзник може да си мисли, че някой ги обича!

Дием прехапа устни, все едно се наказваше заради проявата на наивното си мислене. Белите му, равни зъби привлякоха слънцето и заслепиха очите на Мим.

- Днес имаш рожден ден, нали? - бялата му спортна дреха се развя и побутна черните й коси. Новите му сини маратонки пристъпиха още по-близо до нея. - Искаш ли подарък? - Мим го подуши, в думите му имаше надежда. И тогава видя тениската му, сива като нищото, видя и прозрачната кожа по врата му, сякаш бездиханна, но и заплашително жива. Ярко сините вени се извиха, идейки отвсякъде и - така й се стори - се впуснаха към нея. Една безкрайно синя вътрешна плът, но бледнееща пред синевата в очите на Дием.

- Никак не обичаш упражненията, нали? - той го каза внимателно, със съчувствие и с някакво ангелско звучене.

- Упражненията, от които така и не отслабваш? - как само го изрече, все едно проникна в сърцето й и отгатна неговото отчаяние. - Мразиш ги, нали? До полуда! Кажи, момичето ми, така ли е?

На Мим й стана срамно.

- ДА - тихо, сякаш неизречено прошепна тя.

- Колко ги мразиш?

- Много!

- Колко?

"Време е" - вдъхна й кураж татко. Нали знаете ония часове в утрините на април, когато лъчите на слънцето неуверено си проправят път към земята? Тогава. "Отивам на стадиона" - отсече Мим. Необличаният анцуг, подарък още от предния рожден ден, шумолеше радостно, а тя слизаше по празните трибуни и приближаваше росната трева на стадиона. Тананикаше си. Една мелодия на "Metallica".

Днес бе денят на нейния рожден ден. Когато отминем първите четиринадесет години подаръците, които си пожелаваме, спират да бъдат приказни и изведнъж стават полезни. Подаръкът, за който тя мечтаеше - поради тежката си орисия, а Мим беше убедена в нея - бе не друго, а... една идея.  Идея, която веднъж завинаги да я спаси от килограмите.

Светлината отместваше тъмнината, докато я затъмни.

И тя реши да побяга, упражнява и отслабне, ала... орисията се възправи срещу й. И така умората дойде.

Нещо си отива и неговото отсрещно напира. За да бъде...

Вкъщи най-категорично заяви, че вече мрази Мим. Защото Мим е нейната най-кръвна врагиня. Как така - недоумяваше майка й? Така! Защото Мим иска да я смаже със своите килограми! Но ако шишкавата Мим си отиде, кой ще остане, все повече се объркваше майка й. Ще остане Зузандър - отсече тя.

Всичко започна, когато веднъж, докато стоеше пред огледалото не можа да се познае. Това не съм аз. Това е моята орисия. Това е Мим, месестата Мим, която ме превзема. Само месец по-рано беше чула как баща й казва - "жената е скучна, когато пълнее и когато слабее, но истинската жена се надига в нея, когато тя забрави за своите килограми и започне на дивее". Има ли си име Дивата жена - попита се Мим. И тогава един далечен и страховит глас от глъбините й отвърна - "да, името на Дивата жена е Зузандър".

Пристигащите светове настъпват и никога не питат, какво ще се случи с тукашния свят. Да унищожава без вина е по силите само младостта. Старият свят има маса, новият има криле. И тъй пресрещнали се едно с друго, предходното се прекършва, а следходното пие кръвта му и това е най-сладкото време в живота.

Побяга минута. Дори не преполови овала на пистата край стадиона. Пресече тревата му, достигна бялата на точка на центъра. Лъчите на слънцето бяха при Мим, но слънцето все още не се виждаше. Всяка следваща коремна преса убиваше вярата й, че ще отслабне и това надигаше гнева й. И си тананикаше. Отчетливият ритъм на металната музика. Умееше да го прави, с омраза и много-много сила. Възпроизвеждаше с език и небце барабана и басите. Красивото в метъл-песните, навлизането в ада, а сетне целия огън на този ад. Първите акорди на "The god that failed". Почти светло. И текстът "Горд си, на гордостта се уповаваш/ горд си, и друго не чувстваш/ това е гордостта, която обзема отчаяните и прекършените...".

Мъжът в бяло сякаш се появи със слънцето. Мелодията се разгоря. Пламъците й засенчиха лъчите на слънцето. И от време на време... "Следвай бога, който съгреши, /следвай бога, който съгреши..." Сините очи и надеждата в тях.

"Би му отивал ореол - помисли си Мим - макар и твърде малък."

- Аз съм Дием - каза й той.

И ТЯ ГО ПОЗНА.

   ----                                                                

- Ако имаш възможността всичко, което обичаш да превръщаш в реалност, щеше ли да се възползваш от тази възможност?

Мим потрепера. В една такава възможност имаше нещо страшно, нещо... нечовешко. Ирисите й изчезнаха, останаха само зениците. Глад имаше в тях. Страховитият глад на гордостта.

- Възможност, която да ползваш цяла една вечност. Щеше ли да посегнеш към нея? - добави Дием.

- Щях - гласът прозвуча слабо; слабост, в която имаше нюанс на страст и увереност.

- Щеше!? - Дием се усмихна. "Мило и дружелюбно - си каза Мим. - С обич дори! Всъщност в тази усмивка има още нещо, нещо..."

- Щях, нещастнико, не ти се отдава да схванеш ли? Що ли? - сопна му се тя.

- Щом е тъй - Дием плесна възторжено с ръце, - време е за изпитанието.

- Изпитание ли? Какво изпитание? - провикна се жалостиво Мим. - Аз не съм се съгласявала с никакво изпитание.

- Съгласи се - категорично поклати глава Дием.

- Не съм! - Мим скочи на крака и доближи мъжа. - Отивай си, иначе ще крещя.

- Наоколо няма никой.

- Ще избягам.

- С твоите килограми?! Докъде ще избягаш? До някоя от двете врати на стадиона?

Мим се пльосна на тревата.

Дием отстъпи една крачка, огледа я. И подзе:

- Тази вечер, след девет, тогава когато небето за последен път е синьо, ще идеш на кея.

Толкова късно! - сърцето на Мим подскочи.

- Там ще срещнеш едно... същество. Името му е Черт - Дием се замисли. - Между впрочем обичаш ли солети?

- Не.

- А какво обичаш?

- Сладки неща.

- Бонбони?

- По-скоро кроасани.

- Тогава кроасани. Ще носиш със себе си кроасани.

- Защо?

Дием се усмихна повторно, имаше нещо много нежно в усмивката му, нещо опиващо, хм, и още нещо, нещо...

- Ще трябва да го убедиш да ти направи предложение.

- За брак ли? - повдигна вежди Мим.

Дием се засмя.

- Не. Предложението свързано с кроасаните.

- Какво предложение?

- Не знам точно. Нещо от рода на това да не ядеш никога повече любимите си кроасани. Или да не ядеш повече от един кроасан на месец и в същото време навсякъде да виждаш кроасани.

- Аз обичам кроасани. Не искам да се отказвам от тях - възропта Мим.

- В това се състои изпитанието.

- Трудно изпитание. Отказвам го.

- Ако не отидеш на кея тази вечер и откажеш това изпитание, ще пострадаш.

Слушали ли сте Метъл? Онзи момент, в който музиката разкъсва слуха, когато звуковата канонада прекрачва мелодията и предизвиква духа. Този момент и този връх имам предвид. И най-вече отвъд него. Правите ли асоциацията? А? "Follow the god that failed"!

- И без евтини номера. Ако се отклониш от стъпките ми, ако прекрачиш встрани от замислите ми - Дием се усмихваше все по-широко, - и изневериш на добротата ми, ще те оставя в ръцете на онова същество. Черт. Той е решил да те открие на всяка цена.

Мим се тресеше.

- Защо съм му? - едва промълви тя, чернота шеташе в гърдите й.

- Черт знае, че мразиш упражненията. Знае, че ги мразиш повече от килограмите си. Това го опиянява, привлича го. Решил е да се възползва от този ти недъг.

- Как? - сълзи се появиха в очите на Мим.

- Ще те подчини на омразите ти. Ще ти внуши да мразиш винаги и всичко. Когато е нужно да сториш нещо, един вид да се поупражняваш, ти няма да го правиш, а вместо това ще мразиш. Ще мразиш, ще мразиш и ще мразиш. Докато съзнанието ти не се разпадне и животът ти не се превърне в чиста отрова.

- Престани! - изпищя Мим.

- И когато посягаш към някой кроасан, ще се сещаш колко кроасани си пропуснала да изядеш. И когато поискаш малко щастие, ще бъдеш пронизвана от мисълта, колко щастие пропускаш...

- Стига-а!!!

- ...А когато животът ти започне да наближава своя залез, ти ще се загърчиш, заради отминалите времената, в които си погубвала изгревите си. И ще умреш като една нещастница. Вярвай ми!

- Защо? - простена отчаяно Мим.

- Защото се превръщаш в ПИТОМНА жена!!! - погнуса се отрони от устните на Дием.

Тишина. Жалко хлипане и недочуто стенание.

- Тази вечер, малко след девет, на кея, запомни ли? - припомни Дием.

- И ако го принудя да направи предложение за кроасаните, какво тогава?

- Ще ограничиш заплахата му - Дием отново и отново се усмихваше. - Мим е обречена, ако Черт я атакува така, че да вмени омразите й докрай. Това е твоето изпитание. Да спасиш Мим, като жертваш кроасановата Мим.

Момичето се просна се по гръб и разпери ръце. Нямаше по-синьо небе от това над нея. И изрева. Като направи своята четиринадесета коремна преса. Лицето й се беше изкривило в неописуема ненавист.

Дием изчезна. Там откъдето бе дошъл.

Слънцето се виждаше в пълния си кръг някъде на изток. Битка със съществото Черт? Колко ли дълга щеше да бъде? На пръв поглед невъзможно, но щом Дием го е замислил, явно има надежда. Надежда за какво? Той го каза - за възможността онова, което обичам да се превръща в реалност.

На Мим й просветна. В Дием имаше нещо...

...нещо АНГЕЛСКО!

Пълните бузки потръпнаха от страх, ангелът не й помагаше достатъчно. А може би дори грешеше.

- Добре, нека бъде както казваш. До часа на новата ни среща!

И тогава изрева като направи своята четиринадесета коремна преса. Трябваше да се бори срещу прииждащите омрази.

----

21-ви септември, петък, 14.33 часа. Кеят!

2003 година

Вече час откакто Стела наблюдаваше Мим. От година се съмняваше, че най-близката й приятелка не е много наред с ума. Ядеше поне по двадесет кроасана дневно. Отказваше да обясни защо. Но винаги твърдеше, че не е изяла достатъчно кроасани. Често казваше, че ще ги повърне. Но... не ги повръщаше. Плачеше, свиваше се на кълбо, удряше стените, чупеше всичко, чупливо или не, но не повръщаше. Ядеше кроасани и не повръщаше. Всъщност досега Стела нито веднъж не беше видяла Мим да яде дори и един кроасан.

Днес Стела проследи Мим.

Вече час откакто Мим се въртеше на кея и правеше нещо. Нещо?! Ужас! Мим докосваше празното пространство и го пипаше все едно бе материално; ето, навеждаше се, разкъсваше нищото, вземаше от него разни невидими предмети, разопаковаше ги и накрая изяждаше вътрешността им. В продължение на цял час Стела, съвсем облещена, се взираше в пантомимата на Мим, която сигурно изяде двадесет невидими кроасана.

Не издържа. Гледката направо съсипа умът й. Стела се обърна и избяга.

Стомахът на Мим беше толкова пълен и така й тежеше, че тя предпочиташе да умре. Изминаха шест години и половина от онзи злополучен четиринадесети рожден ден. Сутринта се беше появил Дием, ангелът, той я предупреди за появата Черт, дяволът. И за неговата заплаха. А вечерта се появи самия Черт. И я принуди да се наеме със задачата да изяде един милион кроасана за десет години. Това правеше повече от 273 кроасана на ден. Непосилна задача. Кроасаните бяха разпилени на дунавския кей, събрани в петдесет хиляди кашона. Черт обяви, че кашоните и кроасаните са невидими за всички други, освен за самата Мим. Така тя нямаше възможност да привлече някой помощник в изяждането на кроасаните си. С помощта на черно устройство Черт следеше колко и дали напълно Мим изяжда своите един милион кроасана.

Десет дни след четиринадесетия си рожден ден Мим беше изяла сто и пет кроасана. Темпото й беше двадесет и шест пъти по-бавно от нужното да се изядат един милион кроасана за десет години. В него ден организмът й дотам отказа да приема кроасани, че до средата на юни, тоест повече от месец след последното ядене на кроасани, Мим не дойде на кея. Черт заплаши Мим, че ако не се справи със задачата си, ще надебелее дотолкова, че няма да има огледало на този свят, което да я побере.

На 16 юни 1997 година Мим с упорито настървение и неотклонна методичност започна да яде кроасани отново. В някои дни по пет кроасана, в други по двадесет. Мим никога вече не пропусна ден, в който да бъде на кея и да не яде от кроасаните. Шест години и половина по-късно тя беше изяла 22 531 от невидимите Чертови кроасана, а това правеше едва два процента от всички кроасани.

Надежда за успех Мим нямаше. Но продължаваше да яде. Изпълнена с омраза и невъобразим гняв.

В този септемврийски следобед Мим вече беше изяла цял кашон кроасани, а всеки кашон имаше по двадесет кроасана в себе си.

В тазгодишния албум на Iron Maiden имаше песен, която Мим въртеше в слушалките на CD-то си денонощно и вече повече от месец. Наричаше се "No more lies". Сега когато тя лежеше по гръб измежду стотиците разкъсани кашони и опаковки от кроасани, коремът й се извисяваше между тях, а в ушите звучаха следните думи: "Може би някой ден ще се завърна, /и ще заживея отново. /Ах, би ли могъл някой да ми предрече това, /каква ли ще е формата ми в онзи ден, образът ми какъв ще бъде, /ах, ще има ли нов шанс за мен..."

Преди шест години Мим помоли майка си да дойде с нея на кея. Беше обед, а в онова лято Дунав беше покачил нивото си. Показа й кроасаните. Майка й не ги видя. Разопакова един и й го подаде, за яде от него. Майката изпищя и отблъсна ръката й. Не искаше повече да я слуша.

Само седмица по-късно баща й я последва на кея. Разплака се, докато я слуша. Не й повярва и не яде.

Изведнъж Мим се оказа сама! Изминаха повече от шест години.

"Ех, ако имаше кой да ме предупреди, /докато плувах сред дълбините на мечтите си. /Ала днес да се скрия вече няма как, /предадох свободата си на някой друг..."

Изведнъж Мим дочу нещо?! Квичене. Надигна се, доста трудно. Иззад витите стъпала на кея се подаде едно... розово същество. Дупето му подскачаше напред и сякаш то задвижваше цялото тяло, което с някаква чудна радост търчеше право към Мим. Прасенце! На кея?!

Изненадана ли съм? Защо? По ли е странно това, че на този кей има разпилени почти един милион кроасана, които виждам единствено аз!

Животното приближи Мим и я наобиколи веднъж. После втори път. И трети. Грухтенето му ту припяваше високо, ту прошепваше нещо в ухото й. Малката и въззавита опашка на прасенцето се поклащаше като антенка.

- Кой си ти? - попита Мим, като тежко се оригна.

Грухтене.

- Не разбрах. Но аз съм Мим. Самотната Мим.

Изквичаване.

Възможно ли е да ме знае?

- Познаваме ли се? - Мим не знаеше какво говори.

Двойно изгрухтяване.

Не мога да повярвам, това прасе ме познава.

Внезапно прасенцето се приближи до един кашон с кроасани, завъртя дупето си към него и... остро и пронизително се изпърдя. Навитата му опашка се изпъна, а кашонът се разхвърча на късове. Поне десет кроасана бяха обелени от опаковките си. Прасето се завъртя с муцуната си към кроасаните и с две-три примлясквания ги изяде.

Мим скочи на крака. Коремът й се разбунтува, но тя удържа напора си да повърне.

- Какво направи, прасе такова?!!!

Двойно изгрухтяване и едно щастливо квичене.

Мим направо се просна по задник. Тя разбираше езика на това прасе?!!!

- Ще ми помагаш ли??!

Прасенцето поклати глава.

Да ме вземат мътните. Ох, no more lies.

- Имаш ли си име?

Грухтене.

Мимюн?!

Същото грухтене.

А, Мюмюн!

В края на април 2007 година всичките един милион кроасана бяха изядени, а хранително-вкусовата промишленост на планетата Земя познаваше един страховит монопол - MIM`S CROASANS ЕMPIRE - "Кроасановата империя на Мим".

 ----                           

30-ти април, понеделник, 23 часа.

2007 година

Вече час откакто Стела наблюдаваше Мим. Младата и грациозна жена разговаряше с един старец в бели дрехи и небесносини очи. Всъщност водеха спор. Изведнъж Мим се завъртя и изостави стареца.

Колко е фина! А каква беше... преди четири години. Дебела и... луда.

Мим доближи Стела:

- Тази вечер, мила, няма да празнуваме рождения ми ден. Може би утре. Защото сега май се оказа, че съм заета.

Стела възнегодува:

- Ти ми обеща да ме водиш на Синята луна! Тази вечер. Какво стана?

- Трябва да се срещна с този старец и мъжа, когото толкова хареса преди час.

Стела се плесна по бедрото.

- Но ти обеща. Искам на Синята луна! Или може би си я измисляш? И такава луна не съществува?

Мим се изгледа продължително Стела:

- Луда ли ме наричаш?

- Не, но... нали все обещаваш, а то... поради някаква причина... не става.

Гласът на Мим прозвуча твърде хладно:

- Нека да мине тази нощ. И ако утре Мим все още съществува, ще изпълня всичките си обещания.

Стела се намуси, но и този път се съгласи.

Кеят на река Дунав беше потънал в мрак. Два силуета се прокрадваха изпод дърветата в дълбочината му. Дием и Черт.

- Значи ти си я предупредил за мен? И десет години си крил това, така ли? - красотата на Черт личеше дори в тъмнината, но ядът му личеше още повече.

- Казах й, че я предупреждавам за теб, за да я принудя да поеме изпитанието ми - прохърка старецът. За десет години ангелът беше остарял до неузнаваемост.

- Аха, твоите глупости за доброто, което ще възтържествува, когато се овладее омразата - Черт се изхили подигравателно.

- Но тя те победи - засмя се Дием. - Не само изяде кроасаните, но и те накара да й станеш дистрибутор. Твоето честолюбие те подведе.

Черт изкрещя:

- Глупав ангел! Тя ме излъга. Никой не може да изяде един милион кроасана за десет години.

Дием поклати глава и не се съгласи:

- Ти нали имаш средства за проверка, те какво отчетоха?

- Изяла ги е сама - сърдито рече Черт.

- Е, тогава?

- Тогава, тогава! Ти си й помогнал - дяволът беше бесен, тази жена наистина го излъга два пъти - изяде някак кроасаните, а после използва гордостта му, че е всесилен, и го ангажира да продава кроасаните на търговската й кроасанова империя.

- Не съм помагал на никого - странно, даже Дием за малко се ядоса. - Нали знаеш, че само ти, Черт, имаш мощ, ние, ангелите и боговете, сме безсилни. Само подвеждаме някой човек да повярва в нас и му вдъхваме частица илюзорна сила.

- Не си й помагал, не си й помагал - нервничеше Черт. - Как тогава тя се справи, как това момиче ме надмогна?

Спокойният глас на Мим се чу наблизо, а двамата мъже се сепнаха.

- Принудих своя бог и своя дявол да се вплетат във война.

Дием и Черт се спогледаха. Мим попита:

- Защо поискахте да се видите с мен отново? Аз вече не съм във вашата власт.

Черт се ухили, Дием се засмя. Дяволът рече:

- Ти вече не си момиче. Вече си жена. Но това си има своите недостатъци.

- Какви недостатъци? - лед имаше в гласа на Мим.

Ангелът отвърна:

- Вярно е, вече си друга, елегантна си. И се владееш. Жена си. Но...

- Какво е това "но"! - Мим плътно приближи двамата мъже. - Аз вече никога няма да играя вашата игра.

- Може би, може би - поклати глава Черт.

- Освен, ако не те принудим - добави Дием.

Не езика, а зъбите на Мим отвърнаха:

- Не сте способни да ме принуждавате повече. Приемете пораженията си.

Черт потри ръце и скришно се усмихна.

- Понеже, както вече казах, си жена предстои ти една опасност.

- Велика опасност - отново добави Дием.

- Тази, че мога да строша главите ви една в друга - изсмя се Мим. - Но ще ви го спестя. Отивам си.

Тя се завъртя на тока си и закрачи към стълбището на дунавския кей. Черт се провикна след нея:

- Опасността, че можеш да забравиш момичето в себе си.

А Дием, както винаги прибави:

- Така ти ще забравиш последните десет години. Всичко от тия десет години.

Мюмюн! - съзнанието на Мим избухна в страдание.

Обърна се. Към дявола и бога.

- Подценявате ме.

Черт се наведе над стареца до себе си и тихо му рече:

- Видя ли, Дием, някой й е помогнал и сега тя се опитва да го опази.

- Но кой? - попита Дием. - Никой освен нас двамата не може да й въздейства в такава степен. Ти да й навредиш, а аз да й внуша, че й помагам.

Мим отново се приближаваше.

- Хей, вие двамата, стига сте си шушукали. Знайте, дори да забравя, ще забравя не друго, а вас и мъката, която ми причинихте.

- Тогава си отивай - подхвърли Черт.

- Довиждане - добави Дием.

Мим пак бе плътно до тях.

- Кое е следващото изпитание?

Двамата мъже се спогледаха за пореден път днес. Тази жена наистина си въобразяваше, че е по-силна от тях двамата. 

- Огледай се - рече Дием. - Къде се намираме?

- На кея - отвърна Мим.

- Грешка - каза Черт. - Ние се намираме в Нищото.

Мим премига. Кеят го нямаше, всъщност около нея нямаше нищо. Единствено празната вселена. И двамата мъже - дявола и бога.

- Къде сме? - попита тя.

- В чистата реалност - отговори Дием.

- В Нищото - възтържествува Черт.

Мим започна да пада в това Нищо, но Черт я хвана за косите.

- По-спокойно. Гравитацията не съществува. Така че я забрави.

- Къде е светът? - едва промълви Мим.

- Светът, точно колкото гравитацията, не съществува - отвърна Дием.

- Това са глупости - провикна се страхливо Мим. - Аз сънувам.

- Не сънуваш - отново рече Дием. - Вече си будна.

- Няма ги кроасаните, няма я империята ти, Стела също я няма - Черт се смееше злокобно. - Онзи, който ти помогна да изядеш несъществуващите кроасани сам никога не е съществувал.

- Съществуваме единствено ние тримата - отсече Дием.

Мим започна да губи съзнание.

- Ако изгубиш съзнание - предупреди я Дием. - Ще изчезнеш и ти.

- И ще останем само ние двамата - подскочи от радост в Нищото Черт.

- Как да запазя съзнанието си? - проплака Мим.

- Погледни тялото си - рече Черт.

Мим се погледна. Тялото й липсваше. Красивото й тяло липсваше. Погледна към Дием и Черт. Тях също ги нямаше. Но Мим ги чувстваше. Съвсем наблизо.

С очите си ли гледам?

Със съзнанието! - й рече някой.

- Съзнанието ми си отива - ридаеше стопената душа на Мим. - Отива си. Завинаги!

Тогава се чу гласа на Дием:

- Ето го и подаръка, който ти обещах за твоя рожден ден. Сега, в този момент, ти имаш възможността да сътворяваш всичко, което обичаш. Хрумне ли ти нещо, то ще се превръща в реалност.

В него миг Мим създаде тялото си. Но не контролираше мисълта си. Видя се в своето старо шишкаво четиринадесетгодишно тяло.

Голяма работа! Все пак това съм аз.

- Дием, не й помагай - дочу се гласа на Черт.

- Не й помагам, дяволе. Само я подвеждам, че може да постигне нещо.

Мим усети Черт. Той се опитваше да унищожи тялото й. Отново. Онова, детското тяло, което тя постигна със силата на своята мисъл. Превръщаше я в Нищо.

Мим напрегна съзнанието си. И сътвори стена. Между себе си и всичко. Между себе си и всичкото Нищо наоколо. Черт беше затруднен.

- Продължаваш да й помагаш, ангеле - ядосан бе Черт.

- Повтарям ти, никак не й помагам - отвърна Дием. - Просто й вменявам сила, която тя не притежава.

Черт разруши стената.

Мим създаде нова. По-дебела. От камък. Добави стомана. Добави още една стена.

Черт рушеше и хокаше Дием.

Дием се оправдаваше.

Мим създаде планети. Зелена, бяла, квадратна... а, ето, най-сетне създаде Земята.

Черт изпрати потоп.

Мим се опита да опази някаква суша. Не успя. Но сътвори кораб.

Дием не повярва, че корабът ще оцелее. Но той оцеля.

И така Мим създаваше, Черт рушеше, а Дием се луташе в илюзиите си.

Отначало й беше трудно. Идеите не само не идваха, но й се разбягваха от бледото й съзнание. Но после Мим ги овладя. Създаде природата, създаде цветята и облаците. Черт се забави с рушенето и това го ядоса още повече. Дием само кряскаше отстрани и обсъждаше неспособностите си.

Мим напредна. Хиляди идеи политаха от съзнанието й и се претворяваха в реалност. Никога не й би хрумвало, че е способна на такива упражнения. Черт се спъна поне три пъти. Ругаеше Дием, а той пък два пъти прохленчи.

- Помогни ми, ангел празноглав. Не виждаш ли, тази проклета жена ни побеждава - изкрещя Черт.

Дием се засуети. Правеше го толкова добре.

Мим почти избута двамата мъже в нишите и ъглите на света. Ала тогава те обединиха усилията си. И светът на Мим започна да се разпада. Отново и отново. Униние, страх и отчаяние настана.

- Всичко, което си сътворила ще унищожим - опиянен беснееше Черт.

- Ние сме бога и дявола, а ти си просто една жена - пригласяше Дием.

- Измислиш ли нещо, ние ще го заличим, появи ли се в теб надежда, ние ще я продъним, потърсиш ли брод навън, ние ще те търкулнем навътре при нас. В Нищото, където е чистата реалност - танцуваха двамата мъже.

И всичко, което Мим бе създала си отиваше. Световете, цветовете, границите и дебелите стени. Отиде си и тялото й. И отново остана единствено съзнанието й.

- Иде твоят ред, Мим - вилнееше Черт. - Сам след миг ти ще изчезнеш и цялата ти борба ще се окаже напразна.

- Да, да, така е - подтичваше Дием след Черт.

Ако можеше Мим щеше да плаче, ако имаше как щеше да моли, но вече нямаше сили за нищо. Изчезваше...

...когато й хрумна. Идея. Милионната идея в тая кратка вечер.

Ако всичко в празната вселена е мое дело, то освен мен няма нищо друго. Само аз съществувам. Затова и Черт, и Дием са мои! Мои илюзии.

Ще ги залича.

Черт усети болка. Никога не беше усещал болка. Така че му трябваше време, за да разбере това. Но пък той не разполагаше с такова време.

Дием за първи път си даде сметка, че прилича на балон. Балон без повърхнина. Това го подтисна. Но само за малко. Защото се пукна.

Дяволът и богът изчезнаха. Завинаги.

Съзнанието на Мим, лишено от тяло, буквално се срути в чистата реалност на Нищото. Но оцеля.

Какво ще правя сега?

Опита се да преглътне, но нямаше какво и с какво. Колко уморена се чувстваше, а в същото време целият свят липсваше.

Ако имаше кой да ми помогне сега, ех, ако имаше!

В празния безкрай се чу грухтене. Едно дупе гонеше една муцуна. А опашката, въззавита и навирена като антенка, ту попръдваше и се изпъваше, ту се свиваше и навиваше.

- Мюмюн - извика щастливо Мим. - Ах, Мюмюн, мое най-скъпо прасе.

Прасенцето грухтеше и квичеше от радост.

- Знам, знам - не спираше да повтаря Мим. - Ще ми помогнеш, ти винаги ми помагаш. Колко се радвам, ах, те не можаха да те заличат.

Грухтене.

- Какво? Нямало е и да могат! Защо?

Грухтене, малко по-различно.

- Ти си истински? По-истински от тях?? По-истински от всичко??? Как така?

Прасето квичеше, грухтеше и пърдеше.

- Има две реалности? И те не са ангелската и дяволската реалност?! А кои?

Дупето просвистя, а опашката се изпъна като стрела.

- Двете реалности са Моята и Твоята!

Съзнанието на Мим се пресегна и прегърна телцето на малкото прасе.

- Ех, мой мили, значи време е да създадем от нашите две реалности един истински свят.

Продължителното грухтене на Мюмюн даде своето съгласие.

- Да създадем моето тяло, това ли предлагаш? - попита Мим. 

Опашката се завъртя и изпъна.

- Какво да бъде моето тяло? - Мим се зачуди. - Ами да, сетих се. То няма да е тялото нито на шишкавата, нито на елегантната Мим. Защото Мим е орисия, тя е питомна жена. Ще създадем ново тяло, тялото на Дивата жена. Тялото на Зузандър.

Мюмюн изквича.

В чистия космос едно прасе честити двадесет и четвъртия рожден ден на своята любимка, която закачливо рече:

- А после ще върнем Стела към живота в този свят - Зузандър се засмя. - А може би първо ще сътворим един кроасан. Кроасан с шоколад, а?

(01.05.2007г.)