28.07.2010 г., 23:49 ч.

Единствена. 

  Проза » Епиграми, Миниатюри, Афоризми
1213 0 5
2 мин за четене

Мислех, че съм първата която тръгва боса по чакъла. Тогава видях зад себе си захвърлени джапанки.
Исках да си събера цял плик череши от най-високото дърво, качих се и почти не бяха останали.
Продължих разходката си в пясъка и край морето чайка ловеше риба, помислих, че само аз виждам това. Докато не усетих втренчения поглед на старицата зад гърба си.
Почаках час, два. Залезът се появи. Помислих, че няма някой, който да обича тази гледка повече от мен. И старицата се появи отново. Седнала на камък, пишеше, вдъхновена от цветовете му.
Погледнах зад ъгъла и се влюбих, а колко го бяха обичали преди мен. Подаде ми цвете и после друго, и после друго...  
Отворих очи в мига, в който още поне четири милиона души го направиха.
Разплаках се тогава, когато някой друг почти беше приключил. Чувствах така, както цял свят чувства.
Започнах да диря детелина, защото момиченцата до мен си намериха две. Засадих дръвче, преди едното от тях да засади своето до него.
Купих си тениска, взета от куп, в който имаше по 5 от всеки размер.
Имах приятели, а те си намериха други.
Слушах всеки ден песен, която ме караше да се чувствам прекрасно, а в ютюб тя имаше около милион почитатели .
Разчертавах стъпките си и когато тръгнах, те вече бяха там, нарисувани. Разграфена бе за мен съдба на някой друг. И аз бях втората, а може би трета, четвърта... 
Когато си пожелах да бъда актриса, отидох на кастинг, където имаше безброй красиви момичета, готови за ролята. И когато си изплакнах лицето и гримът ми потече, приличах на всички други, които не я бяха получили.
Седнах да вечерям сама, на втория стол от дясната страна на масата. Срещу мен, в своя апартамент, съседът беше седнал на втория стол от дясната страна на масата. Да яде. Сам.
Привечер засвирих на китарата така, както учителят ми ме научи. Така, както той свири.
Щом заспах, ме озаряваше луна, която осветяваше цял свят.
А когато казах на мама, че най-много обичам пица с царевица, тя каза "Аз също".
И все още бях влюбена, така, както беше влюбена и най-добрата ми приятелка.
Погледнах всичко това през лупа, която ми подариха, защото на никой не му трябват две еднакви лупи. А през призмата ù  всичко изглеждаше смалено и по-ясно. Да, държах я на обратно, за да не съм като другите.
Toчно тогава, когато си пожелах поне веднъж в живота си да бъда единствена...


Погледнах настрани и момиченцето на пейката до мен си пожела същото, защото онази до нея ù го бе разказала. Точно докато аз си го мислех. А тя ми се усмихна, защото държеше близалката си с главата надолу... и просто си мислеше, че е единствена (:

© Вики Николова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??