"Ние никога няма да умрем"

Дариус отвори очи и се изправи рязко. Дишаше бързо и тежко и присвиваше очите си заради силното слънце. То беше точно отгоре, което предполагаше, че е около обяд.

- Дали не съм сънувал? - помисли си той - Не, няма начин. Тя беше истинска и трябва да я намеря.

Беше адска жега и Дариус съблече тениската си и тръгна към града. Понякога обичаше да се перчи с тялото си и явно днес бе в настроение за това. Надолу по пътя видя, че в далечината са се събрали няколко полицейски коли. Щом го видяха, двама детективи, веднага се втурнаха към него:

- Документи за самоличност, ако обичате.

- Заповядайте - отговори Дариус и подаде личната си карта - Какво се е случило тук?

- Познаваш ли това момиче? - попита единият детектив и му подаде някаква снимка.

-Ами да, това е Нина и вчера имаше рожден ден. Мисля, че трябва да е празнувала в една вила някъде наблизо. Бях поканен, но нямах настроение за купон.

- Никой не я е виждал след това парти снощи. Родителите и я обявиха за издирване. Ако случайно я видите или разберете нещо за нея, моля обадете ми се на този телефон.

Детективът подаде на Дариус листче с номера си и се върна при полицейските коли. Всички се бяха струпали около карта на района и се разделяха на групи, за да започнат търсенето. Имаше познати лица - момчета и момичета от местните училища, както и някои учители.

- Жалко. - помисли си Дариус - Беше сладка, дано да я намерят. - на лицето му се появи онази злобна усмивка и той продължи надолу към града.

 Tъкмо се беше прибрал и умираше от глад. Намери някакви остатъци от предния ден в хладилника и без дори да ги сгрее започна да се храни. Междувременно беше включил телефона си и разглеждаше пропуснатите повиквания и съобщения. Имаше доста от родителите му, от вече бившата му приятелка и две обаждания от приятели. Обади се на майка си, за да я успокои и си взе дълъг, горещ душ. Вече беше готов да започне търсенето на непознатото момиче, което беше срещнал през нощта.

Седна на лаптопа си и отвори търсачката. Не знаеше нищо за нея и единственото нещо по което можеше да я търси беше странният символ на врата и. Дариус се опита да си го спомни с всички възможни детайли - феникс, човек и надпис. Реши да започне от латинските думи и откри, че "annimus" означава душа, а "annus" година.

- Това не ми помага с нищо, а фениксът и човекът още по малко - каза си Дариус и се замисли.

Телефонът му зазвъня. Беше Амелия. Дариус се колебаеше дали да вдигне, но накрая хвана телефона и натисна зелената слушалка. Не чуваше нищо друго освен хрипане и тежко дишане.

- Предполагам, че не си звъннала, за да мълчиш - каза той.

- Обичам те! Искам да се върнеш при мен. - с огромни усилия каза тя.

- Аз пък искам Форд "Мустанг" от 67-ма година, дали би могла да направиш нещо по въпроса?

- Защо се държиш така, не съм направила нищо?

- Правиш нещо дори сега! - троснато отвърна Дариус.

- Какво?

- Губиш ми времето! - той затвори телефона и го включи на тих режим.

Дариус погледна часовника - беше три часът следобяд, а той нямаше какво да прави. Едва ли щеше да намери нещо за новата си мания, а и нямаше по какво да търси. Реши тази нощ да се върне отново на неговото място и се надяваше, че тя ще бъде там. Сега беше време да поспи и да събере сили за следващата им среща. Този път нямаше да я пусне толкова лесно, дори ако трябва да я държи насила.

Събуди се от вибрациите на телефона. Навън все още беше светло, а кучето му лаеше свирепо срещу съседите.

- Млъкни Рейвън! - извика Дариус и лаенето спря.

Погледна телефона си и с голямо учудване видя, че му звъни Кари - гаджето на най-добрия му приятел.

- Какво става? - веднага попита Дариус.

- Съжалявам, но ти се обаждам, защото с Марк преди малко се разделихме. Скарахме се много сериозно и се наложи да викна баща ми да го изгони от вкъщи.

- Луда ли си, Кари, той те обича! - Дариус не можеше да повярва. Въпреки че напоследък имаха проблеми Кармен и Марк живееха заедно от година. Приятелят му беше зарязал семейството си, беше напуснал училище и работеше на две места, за да могат да живеят нормално.

- Не знаеш какво трябваше да търпя толкова време, но и няма значение. Обадих ти се защото Марк се разстрои много. Опита да си среже вените, но го спрях. Каза, че без мен няма смисъл да живее и че отива към някакъв блок, където преди време сте тренирали заедно.

Дариус вече беше станал и отиваше към колата. Ръцете и долната му устна затрепериха, скулите му се стегнаха и той извика:

- Егоистична кучка! Той пожертва всичко, за да е с теб, а ти го изгони... Надявам се да гориш в ада заради това! - гласът му също трепереше. Той затвори телефона и удари вратата на гаража с юмрук. След секунди беше на път за блока, където  преди години тренираха смесени бойни изкуства. Точно там се бяха сближили толкова много и Марк не случайно бе избрал точно това място. Докато караше, Дариус набра телефона му:

- Не мърдай оттам, където си сега, Марк, след  малко съм при теб! - каза Дариус и настъпи газта.

- Съжалявам брат, но вече няма друг изход. Знаеш, че ти си единствения човек на когото държа и искам да ме запомниш с добро.

- Не прави нищо глупаво идиот!

- За теб е глупаво, но за мен е решение... Не мога повече така Дариус, изгубих всичко. - гласът на Марк беше отчаян, но не звучеше наистина уверен.

- Просто ме изчакай! - каза Дариус и хвърли телефона. Настъпи газта още повече и след минути спря пред блока. Качи се на покрива и видя Марк седнал на ръба с ръце на лицето си. Дариус се приближи, но запази известна дистанция. Не искаше да го притиска.

- Кажи ми какво стана? - спокойно го попита Дариус.

- Не знам. - отвърна Марк - Тя просто се е променила. Не е момичето, заради което зарязах всичко. Прибра се от работа скарахме се и изведнъж баща и дойде и ме изхвърли. Все едно не знае какво направих за нея...

- Не си заслужава по дяволите! Та ти си едва на деветнайсет години имаш толкова причини да продължиш живота си.

Марк и Дариус се разбираха перфектно. Сякаш начинът им на мислене беше еднакъв. Това обаче беше отдавна - преди единият да зареже висчко заради момиче, а другият да се превърне в съвършен непукист. Марк се възхищаваше на приятеля си и неговата способност винаги да поставя себе си на първо място. Някои биха казали, че Дариус е егоистичен и самовлюбен единак, но точно това правеше живота му невероятно лесен. А и миналото, което имаше го бе превърнало в това, което е. Както казват "понякога нещата, които не можем да променим променят нас". Дариус се беше научил да разделя различните чувства като вина, любов, тъга, ярост и да чувства само онези, които желае. Марк от много време се опитваше, поне частично, да усвои това умение и да спре да поставя Кармен над себе си. Сега той се беше пречупил под ударите на живота, а човекът, който стоеше пред него беше изпадал и излизал от подобни кризи няколко пъти. Той беше единственият, който можеше да му покаже най - лесния път обратно.

Марк се изправи рязако и в погледа му се беше появила частица завист:

- Ти може би имаш, но аз дори не се доближавам до теб. Ти си се превърнал в съвършеното човешко същество. Ти си висок, рус, със зелени очи, перфектно тяло и си стотици пъти по умен и адаптивен от хората на твоята възраст. Занимаваш се с психология, приет си да учиш право, пишеш поезия, заобиколен си от приятели, които държат на теб и не можеш да се отървеш от красиви момичета.

- За Бога, Марк, в мен няма нищо специално, аз просто умея да се забавлявам и да си подбирам приятелите. Та Кармен е като ангел, защо си мислиш, че няма да я последват други подобни момичета. Имаш мен и знаеш, че държа на приятелството ни повече отколкото на каквото и да било друго. Единственото, което трябва да промениш е начина си на мислене.

- И как да мисля, когато единственото, което чувствам е болка... Силна разкъсваща болка, дълбоко в гърдите. Щом затворя очи, виждам нея и знам, че си прав и тя не заслужава да страдам за нея, но...

Гласът му падна и той спря да говори. Обърна се и се качи на ръба на сградата. Тялото на Дариус се вцепени и той не можеше да помръдне, единственото, което можеше да направи е да измисли начин да откаже Марк от това безумие.

- Приятел си ми от много дълго време, Марк, можеш лесно да станеш като мен. Бил си свидетел на всичките ми действия и когато се посъвземеш, ще можеш лесно да се държиш по същия начин.

- Аз не съм теб Дариус. Не мога да щракна с пръст и да не усещам повече болката, не мога да направя някаква глупава физиономия и да кажа "Какво пък" или "Голяма работа", или нещо такова. Това е единственото решение да спра болката и недей, не се опитвай да ме спреш.

Дариус вече беше ядосан от това, че не може да му повлияе, но тогава му дойде друга идея. Единственото нещо, което Марк не би допуснал да стане е Дариус да се нарани заради него. Той се затича и скочи на ръба на сградата като едва не падна на момента.

- Какво правиш, луд ли си? - извика Марк.

- Какво пък... - изхили се Дариус - Скачай и ще те последвам. Може да съм непукист, но нямам намерения да погребвам и най-добрия си приятел. Мога да ти дам хиляда причини да продължиш живота си... - Дариус се замисли за секунда - всъщност мога да ти дам хиляда причини да искаш да живееш вечно.

В миг лицето му се вкамени. Той погледна надолу и потръпна, когато видя колко е високо. В този момент Дариус беше осъзнал какво иска най - много - това, което щеше да му даде време да изпълни всичките си други глупави и авантюристични желания. Погледът му изведнъж се насочи нагоре, право към небето. Той разпери ръце и извика:

- Да го духаш! Ние никога няма да умрем! Разбра ли ме, никога!

- Ти да не се побърка? - с учудване го попита Марк.

- Слизай! - каза му Дариус - Слизай и заедно ще направим живота на тази кучка черен. Ще отидем на дискотека, ще се напием, ще се сбием, след това ще намерим двете най - красиви момичета вътре ще ги изчукаме и ще ги зарежем. После се качваме в колата и ще караме с бясна скорост към следващия град, където ще направим същото и след това отново, и отново, и отново... докато на света не останат нито алкохол, който да изпием, нито кучки, които да чукаме, нито кретени, чиито носове да разбием.

Невероятния ентусиазъм и патос, с който Дариус говореше успяха да развеселят Марк. Той се засмя. Отчаяното преди минута момче, сега се заливаше от смях. Дариус го гледаше с намръщения си поглед и ехидната си усмивка. Той знаеше, че е успял. Изведнъж смехът на Марк бе прекъснат от тежката ръка на Дариус. Ударът му беше силен и почти му счупи носа.

- Това е защото не ми се обади веднага и защото си пълен идиот! - каза Дариус, гледайки приятеля си легнал на земята. - Ако отново решиш да опиташ нещо подобно няма да оставя нито една кост в тялото ти здрава.

- Проклет да е този, който ме събра с луд човек като теб - каза смеейки се Марк. - Благодаря ти! Ти ми спаси живота.

Дариус седна до него:

- Да. Сега си ми длъжник и трябва да следваш заповедите ми безусловно!

- О не, по добре да бях скочил - измся се Марк.

Двамата продължиха да си говорят и да се смеят под залязващото слънце. След този момент приятелството им беше станало още по-здраво и силно. Седяха така докато се стъмни, но Марк трябваше да намери къде да спи.

- Ще тръгвам - каза той и се изправи - Трябва да потърся някаква квартира или нещо по - евтино от хотел.

- А какво ще кажеш за цял апартамент и то безплатно? - Дариус бръкна в джоба си и извади ключовете от апартамента си в един от кварталите на града. Той не живееше там, а го ползваше само за срещи с момичета.

- Благодаря ти отново! - каза с усмивка на лицето Марк. - Е ще тръгваме ли?

- Ти тръгвай, аз ще остана още малко, а после имам да свърша нещо.

- Ще се чуем утре брат - каза Марк и си тръгна.

Дариус стана и отново отправи острия си поглед към небето. Чудеше се дали е възможно да постигне тази нова луда идея, която го беше споходила - да измами смъртта и да живее вечно. Мислите му препускаха през всички книги, статии и филми, в които беше чувал думата "безсмъртие".

- Може би трябва да намеря начин да стана вампир... - помисли си той - Нее прекалено изтъркано.

Дариус метна коженото си яке през рамо и се отправи към вкъщи. Искаше да хапне нещо преди да отиде на мястото, където се надяваше отново да срещне онова момиче. Момичето, което не можеше да избие от главата си. Имаше нещо странно в нея, нещо мистериозно, което побъркваше огромното му любопитство.

- Тази вечер си моя, скъпа! - каза Дариус и ехидната му усмивка отново озари лицето му.