Алексис... името ми е Алексис

Старият детектив се беше затворил в кабинета си и вече с часове разглеждаше уликите по делото на Нина. Бяха в сериозна задънена улица, тъй като нямаха нищо, с което да обвинят главния заподозрян, който всъщност беше и единственият такъв. Вече дори не беше сигурен, че това е убийство. Сърцето на Нина просто беше спряло, а единствената причина да мислят, че това не е нещастен случай е странният символ на врата ù. Изведнъж от коридора се чу тропане и по-младият му колега влетя с трясък в стаята.

- Изчезнал е! - задъхано каза той.

- Кой е изчезнал?

- Дариус! Колеги от пътна полиция са видяли колата му да напуска града. Казах ти, че ако изчакаме той ще се издаде сам. Ходил е още веднъж на мястото, а сега е заминал знаейки, че няма право.

- Странно - каза старият детектив - бях започнал да си мисля, че това момче е невинно. Е, знаеш какво да правиш Дейвид.

- Да, тръгвам!

В същото време Дариус и Марк бяха преполовили пътя до Вълчата скала. Двамата бяха увеличили радиото до край и бяха спуснали всички прозорци. Дариус беше настъпил сериозно педала на газта и си тананикаше, а погледът му беше твърд и устремен. Марк беше мълчал през по-голямата част от пътя, но сега не издържа, пресегна се и изключи радиото.

- Какво правиш? - осъдително го попита Дариус - Та това беше Soldier of Fortune, тази песен е велика.

- Отбий някъде и спри, трябва да поговорим.

Марк беше сериозен и колкото и да не му се искаше, Дариус намали и спря. Двамата слязоха от колата и се обърнаха един към друг.

- Не знам защо послушах болния ти мозък. - започна  Марк - Трябваше да те вържа някъде и да не те пускам докато не се вразумиш. Това, което правиш е като самопризнание, а ти си заподозрян в убийство за Бога!

- И какво тряба да стоя вкъщи и да треперя, че може да вляза в затвора? Ще намерят убиеца и ще свалят заповедта, какво толкова? Освен това ти можеш да се върнеш когато посикаш.

- Знаеш, че винаги съм се възхищавал на глупавата ти импулсивност, но този път е сериозно! Рискуваш твърде много.

Дариус вече се изнервяше. Не беше взел Марк със себе си, за да му чете лекции по пътя. Освен това беше толкова убеден, че трябва да се срещне с онова момиче отново, че едва ли на Земята имаше жив човек, който може да го убеди в противното. Марк осъзнаваше това, но беше длъжен да опита. След като видя, че няма смисъл завъртя глава и се качи обратно в колата. Дариус го последва мигновено и след секунди двамата отново напредваха към крайната точка на пътешествието си. Никои от тях не беше забелязал, че ги следят.

Вече бяха стигнали почти до мястото, където трябваше да завият по черния път към скалата и спряха на някаква бензиностанция.

- Ще взема нещо за хапване и две кафета. - каза Дариус - Искаш ли нещо друго?

- Не, искам само да отида до тоалетната, защото вече не издържам. - отговори му Марк и се засмя.

На няколко метра от тях в края на паркинга спря черна кола със затъмнени стъкла и от нея слязоха двама души. Те бързо се отправиха след Марк и Дариус като се оглеждаха внимателно да не са забелязани.

Дариус разглеждаше стоките, когато непознат мъж се приближи до него.

- Страшна жега, а? - попита го той.

- Да, наистина. - отговори му Дариус без въобще да му обърне внимание.

В това време Марк тъкмо излизаше от тоалетната и спря пред огледалото, за да огледа носа си, който още беше подут. Изведнъж вратата се отвори и през нея влезе високо русокосо момиче. Тя се обърна към Марк и затисна вратата с гръб. Погледът и беше притеснен и уплашен.

- Трябва да го спреш! - с треперещ глас каза тя. - Не му позволявай да се срещне с нея, независимо какво ще ти коства.

Момичето се опита да излезе, но Марк я хвана за ръката:

- Почакай, коя си ти и за какво говориш?

- Това не е важно. Просто го спри преди да е станало твърде късно! - тя се дръпна и изчезна, а Марк стоеше като опарен и гледаше към затварящата се врата.

Той изми очите си, пое си дъх и тръгна обратно към колата. Дариус вече беше там и го чакаше. Двамата седнаха в колата и започнаха да се хранят.

- Може би не трябва да се срещаш с това момиче. - започна Марк.

- И защо? - с неудовлетворение попита Дариус. Не беше доволен, че отново подхващат тази тема.

- Ами не знам, тя ти влияе по някакъв странен начин. По-добре да не я допускаш в живота си, може да го разруши и ако питаш мен вече го прави.

- Наясно съм с мнението ти! - нервно му отвърна Дариус.

- Ще ти кажа нещо и може би няма да ми повярваш, но все пак. Преди малко при мен в тоалетната влезе едно русо момиче. Беше уплашена и явно бързаше много. Тя ми каза да се опитам да те спра на всяка цена, каза, че не трябва да се срещаш с нея.
След това избяга.

- Сериозно ли Марк? - иронично го попита Дариус - Непознато момиче ти е казало да ме спреш на всяка цена и след това е изчезнало? Май си прекалил с телевизията последните дни.

- Значи, ти можеш да ми кажеш, че ще напуснеш града въпреки заповедта, заради някакво тайнствено чернокосо момиче и аз трябва да ти повярвам и да дойда с теб, но когато аз ти кажа нещо подобно ти ми се подиграваш.

Това, че Марк се изнервя и му повишава тон изобщо не се хареса на Дариус. Долната му устна потръпна и той се намръщи. Завъртя се, грубо хвана тениската на приятеля си и го придърпа към себе си. Впери свирепите си зелени очи в Марк, а скулите му се стегнаха заплашително.

- Време е да спреш с глупостите. Не те взех със себе си, за да ме разубеждаваш. Трябваше отдавна да си разбрал, че няма да успееш, така че или млъкни, или слизай от колата и намери начин да се върнеш.

Твърдият тон на Дариус стресна Марк. Той никога не го беше виждал толкова вманиачен в нещо и това го притесняваше. А и това момиче и нещата, които му каза. Нещо наистина странно се случваше тук и Марк трябваше да разбере какво. Трябваше да помогне на приятеля си преди да се случи нещо лошо. Сега обаче нямаше друг избор освен да замълчи и да остави Дариус да продължи. Двамата мълчаха по целия път, докато колата не спря на мястото, откъдето трябваше да продължат пеша.

- Все пак благодаря, че дойде с мен дотук. - каза Дариус и се обърна към Марк. - Можеше да бъде и по-забавно, но все пак.

- Няма защо. Ще те изчакам в колата и ще я пазя. Като свършиш с тайната любовна среща се връщаме обратно!

- Съгласен! - с умивка му отвърна Дариус.

Той слезе от колата и вдигна поглед към Вълчата скала. Най-после щеше да я срещне отново и да разбере коя е. Любопитството буквално го изгаряше и той тръгна с бърза стъпка нагоре по камъните.

Марк седеше в колата и се колебаеше дали да го последва. Беше нервен и не спираше да чука с пръст по стъклото на прозореца. Мислеше си за странната случка на бензиностанцията.

- Какво става за Бога? - каза си той - А допреди няколко дни животът ни беше толкова прост и спокоен.

Дариус вече се беше се изкачил на скалата и седеше на един камък. Слънцето беше на сантиметри от хоризонта, а цветът му огнено оранжев. Това придаваше на небето аленочервен нюанс и то беше невероятно красиво.

- Тайна среща, залез слънце... - шепнеше си Дариус  - май романтиката ми идва в повече.

Толкова се беше унесъл в гледката, че изобщо не чу стъпките и зад себе си.

- Значи все пак дойде?

Дариус се обърна рязко изправи се и започна да я гледа мълчаливо.

- Знам, че нямаш право да напускаш града, но си тук. - продължи тя - Това ме радва, но осъзнаваш ли какво рискуваш?

- Колко ли пъти ще трябва да отговарям на този въпрос днес? - отегчено отвърна Дариус. - Осъзнавам, че може никога да нямам възможност да се върна, че вероятно вече ме смятат за убиец и че това може да ми коства стария живот и старите приятели.

Тя се усмихна и пристъпи крачка напред.

- И си съгласен да изгубиш всичко това, заради мен?

- И без това ми беше доскучало. - засмя се той. - А нашата среща е най-странното нещо, което ми се е случвало. Нямаше как да оставя нещата просто така. Исках да те видя, да разбера повече за теб... та аз дори не знам името ти.

- Алексис... името ми е Алексис.

- Отива ти! - усмихна се Дариус - Красиво е като момичето, което го носи. Защо не седнем?

Тя се съгласи и двамата седнаха на ръба на скалата.

-   Знам какво си казал при разпита. - започна отново Алексис. - Не разбирам защо скри, че си ме срещал, а дори не ме познаваш.

- В теб има нещо мистериозно и това ме привлича, освен това при първата ни среща ти каза някои неща... - Дариус се поколеба за момент, но продължи - Как е възможно да знаеш всичко, какво съм казал, какво съм направил, какво ми се е случило, дори каза, че знаеш какво искам.

- Предполагам, че вече си го осъзнал? - въпросително го изгледа тя. Умишлено пропусна да отговори на някой негови въпроси. Все още не беше сигурна дали е готов да чуе отговорите.

- Да! Искам да живея вечно, но това е невъзможно, така че нека си говорим за нещо по-смислено. - Дариус нямаше представа какво беше момичето седящо до него. Той просто искаше да разбере повече за нея и да я вкара в леглото си.

- Колко далеч би стигнал, ако можеше да го получиш?

- Има ли значение? - разсеяно отговори Дариус.

- Колко далеч би стигнал? - тонът и беше сериозен и спокоен. Тя се обърна към него и го изгледа въпросително - Би ли пожертвал дори най-добрия си приятел?

- Марк? Не знам, може би да. Все пак във вечността ще имам много приятели.

Алексис се изправи, бръкна в джоба си и извади тънък нож. Дариус също се и изправи и я гледаше с недоумение и изненада. Тя се усмихна и преряза вените си точно под китката.

- Какво правиш? - изплашено каза Дариус.

- Бързо! Срежи и твоята по същия начин и хвани ръката ми, така че кръвта ни да се смеси.

- Луда ли си, трябва да спрем кръвоизлива!

- Аз не мога да умра, Дариус - извика тя - на Земята съм от много време довери ми се. Направи каквото ти казвам.

Тя му подаде ножа си и кимна с глава, за да го подкани да действа. Дариус го взе и я изгледа с обърканите си зелени очи. Гледаше ту ножа, ту нея, докато накрая го опря в кожата си и си пое дъх. Заби острието в плътта си и усети топлата кръв, изливаща се от раната. След това хвана ръката ѝ. Цялото му тяло се стегна, очите му се затвориха, а ранената му ръка затрепери. Алексис го гледаше и се усмихваше. Този момент, траещ само няколко секунди, се видя на Дариус като цяла вечност. Той дори не осъзнаваше какво точно се беше случило. Пусна ръката и и се дръпна крачка назад.

- Какво се случи? - попита той.

- Ами, наполовина постигна това, което искаше. Сега трябва да направиш само още едно нещо и ще си наистина безсмъртен.

- Но това е невъзможно! Няма как да съм безсмъртен. Аз, аз... каква си ти и в какво по дяволите ме превърна?

- Точно тук преди 300 години сключих сделка с ада. Превърнах се в нещо като техен снабдител. Кръвта ми, а вече и твоята е еднопосочен билет за пъкъла. Погледни дланта си!

Дариус погледна ръката си. На дланта му се бе появил онзи знак, който му бяха показали в управлението и който беше изрисуван на врата на Нина. Очите му трепереха и се присвиваха, докато се опитваше да осмисли ставащото.

- Трябва да бележиш някого, с този знак, когато е отворил душата си пред теб и да го убиеш в следващите единадесет часа. Така изпращаш душата му директно в ада, а за нея удължаваш живота си с една година. За да завършиш сделката трябва да изпратиш душата на някой твой близък. Така ще докажеш, че късаш всяка връзка със стария си живот и добротата и ще осигуриш младостта си за 100 години напред.

- Чакай, чакай. Малко по-бавно. - Дариус беше започнал да осъзнава всичко и по-лошо, това не го плашеше - Как така някой да е отворил душата си пред мен и как да го бележа ?

- Душата на всеки човек си има своя собествена защита. Тази защита отслабва, когато по някаква причина този човек реши да те допусне до себе си като ти сподели нещо лично или ти отдаде тялото си. В този момент душата му буквално е оголена. Тогава трябва просто да прободеш белега на ръката си и да допреш дланта си до своята жертва.

- И след това трябва да го убия?

- Това, едва ли, ще е проблем за теб. Ти си импулсивен, дързък и безскрупулен, освен това вече имаш опит...

- Може би е време да ми обясниш откъде знаеш всичко това. - Дариус започна да се изнервя. Имаше твърде много въпроси, а Алексис вече го беше засипала с твърде много информация. Тя също осъзнаваше това и реши да прекрати разпита.

- Слушай - започна тя - знам, че имаш много въпроси, но ще ти разкажа всичко подробно по-късно. Сега имаш 11 часа да изпратиш Марк в ада или ще умреш!

- Какво?! - извика Дариус.

- Чу ме. Трябва да се върнеш при него, да го бележиш и да го убиеш, за да завършиш сделката.

- Ти да не си някакъв луд демон?  Не мога да убия най-добрия си приятел!

- Виж имаш време да помислиш, а аз имам малко работа. След като я свърша ще те чакам на бензиностанцията, където спряхте по пътя насам. Ако не дойдеш до 11 часа значи си мъртъв и няма да те чакам повече. Знаеш какво трябва да направиш!

Алексис се приближи до него и го целуна по бузата. Дариус гледаше ръката си, която вече беше заздравяла, и ножа, който лежеше на дланта му. Тя хвана нежно пръстите му и ги сви така, че да хванат здраво острието.

- Искаш го Дариус. Сега остава да разбереш дали ти стиска! Ще те чакам.

Тя се обърна и скочи от скалата. Дариус продължаваше да гледа ножа в ръката си. Имаше нужда да помисли и отново седна на ръба на скалата. Имаше две възможности
- да умре с чиста съвест или да се отрече от човечността и да живее вечно. Макар той да беше груб и безскрупулен, това не беше лесен избор за никого. Точно в този момент чу стъпки зад него.

- Дариус - извика Марк - трябва да се връщаме, брат, по радиото съобщиха, че те издирват.

В същото време в гората под Вълчата скала.

Алексис се беше подпряла на едно дърво и почистваше засъхналата кръв по ръката си. На няколко метра от нея изведнъж се появи мъж с дълго черно наметало и качулка. Беше се стъмнило и лицето му не се виждаше. Единствено червените му очи зловещо светеха в мрака.

- Е, смяташ ли, че е достатъчно силен? - попита червеноокият странник.

- Ще трябва да изпрати още доста души в ада, за да достигне Дерек. - отвърна му Алексис.

- Значи все пак има шанс?

- Ако някой може стане достатъчно силен, за да го убие, това е Дариус!

- Пази се Алексис, знаеш, че са по петите ти.

Той изчезна в мрака, а Алексис отправи поглед към Вълчата скала. На лицето ѝ се появи ехидната усмивка присъща на Дариус.