Едни ще кажат, че няма такова нещо като приятелството... Други ще опонират, че няма по-хубаво нещо от него... За някои приятелите са просто случайните пришълци в живота, които идват и си отиват - и в това за тях няма нищо тъжно... За други - това са постоянни и неизменни величини, за които физическата загуба не е валидна; тъжното е да не срещнеш нито една такава величина по пътя си. Много често, страхувайки се да не бъдеш наранен по някакъв начин, не гласуваш доверие - с презумпцията, че то може да бъде предадено, ограждаш се със „стени”, които с годините се удебеляват и израстват до размери, непреодолими дори за теб самия. В един момент се оказва, че няма смисъл да се криеш от света и хората, защото те не се интересуват от теб... просто си забравен... И няма смисъл да излизаш на „повърхността”, защото там е пусто... Дали пък не трябва да рискуваш... дори и да бъдеш наранен? Раните, всъщност, са нещо като благословия - благодарение на тях израстваш, бориш се, доказваш се... Не е страшн ...