“Пролет иде с дъхави цветя, пролет иде…” – повтаряше си наум Писарев, в търсене на подходящата рима, която му се изплъзваше вече час. Позвъняване на мобилния го изтръгна от приятните творчески напъни. По занятие той беше главен редактор на провинциален вестник, а по призвание – поет. „Кой пък е сега?”- подразни се Писарев. Хвърли поглед на светещия екран и бързо натисна зеленото копче.
- Г-н Градев! Мноого ми е приятно.
- Писарев - прекъснаха любезностите му от другата страна, – имам една работа за теб, но конфиденциална. Нов сайт. Разполагаш с пълна свобода. Ще пишеш знаеш за кого и няма да закачаш – сещаш се кого. След час при мен за подробностите, да не стават грешки.
- Звучи интересно.
- Ако хората са доволни, взимаш два.
Разговорът прекъсна така неочаквано, както беше започнал. „… с птичи песни, най-чудесни” – отдъхна си Писарев. „Малко вдъхновение и римите сами идват при теб. Дава два, прибира поне три – по депутатски. Но всеки месец два бона. Вземай и си трай.” Птичето най-после ...