Опитваш се да ме обичаш, с онова, невъзможното обичане, което мирише на презрял пъпеш и прецъфтяла липа. Тръгваш..., връщаш се към вратата, която всеки път подритваш с “майната ти”... и не знаеш коя посока да прегърнеш, защото не виждаш с прелелите си очи от снощното малиново вино. Домът ти е там, сърцето ти тук и сякаш с невидима сила дъхът ти се стича по тила ми, пръстите ти са топлийки за тропосване, кожата ми настръхва с въпросителни и аз се опитвам да се разпилея като коса по раменете ти, рисувайки с червило по извивките ти, за да стигна до... ох, влезе ми нещо в очите, проклети заблудени птици, не виждат ли, че в тях няма небе...
Не ме поглеждай... не искам да ме виждаш такава - изгубена. Изчакай мъничко да се намеря, да повикам усмивката си, която от миналото лято скита по трамвайните спирки на Графа, търсеща други лица и души, да намеря ръцете си, които се топлят в чужди мъжки джобове. Изчакай мъничко да оживея от думите, онези, розовите, меките, сещаш ли се, тези, които имат в ...