За шкембе чорбата и още нещо.
Напоследък ме е налегнала носталгията. По онези отминали и позабравени социалистически времена, в които строяхме комунизЪма и вярвахме в „светлото бъдеще“. Не всички, де!
Дори и на покрива на хотел Балкан в центъра на София имаше огромен светещ нощем в червено надпис – „Напред към сияйните върхове на комунизма“. А срещу него гранитния монголоиден вожд сочеше нещо с пръст /имайки сигурно предвид неясното бъдеще/...
Та да се върна на шкембето. Помните ли кварталните шкембеджийници, вмирисани и мазни, с ценоразпис включващ няколко скромни позиции и отварящи в 6 сутринта??
Ценоразпис*
Майстора – обикновено дебел и с космати ръце, с навити ръкави на мръсната престилка и с черно под неизрязаните нокти, кълцаше с огромен сатър недоуврялите огромни късове шкембе върху дебела талпа. Кълцаше така, че накрая се получаваха малки парченца. После гребваше с края на сатъра дозата и с отмерено като на фокусник движения я мяташе в мазна алуминиева тас-паничка с дръжка с дупка в средата. После гребваше с черпака врял бульон от огромен казан и лисваше съдържанието в паницата. Подаваше я през шубера и който иска слагаше в нея лютото и чесъна. Те стояха отстрани, също в мазни паници, като лъжицата за пипера беше клеясала и немита от години. Лепкавите алуминиеви лъжици намиращи се в сандъче отстрани на шубера в комплект с канчетата никога не бяха добре измити.
В зависимост от това, какво шкембе си поръчал /малко, голямо или двойно/се взимаше и хляба...
Не липсваха клиенти и то в болшинството случай, когато с едно „малко“ купуваха по 5 филии хляб...
Редовните клиенти, всички брадясали, подпухнали с тарикатско намигване понякога казваха на майстора – тУри малко повечко, деее! От наведените над врялото шкембе глави понякога се чуваше хълцане, подсмърчане и кашляне в зависимост от това кой колко „безплатен консуматив“ е сложил в паницата...Не липсваше и забърсване с ръкав на носовите секрети...
Масите бяха мръсни, лепкави и мазни. Отвреме-навреме минаваше лелката, грижеща се за „хигиената“ в заведението. Също с омазана и мръсна престилка, като с огромна прокъсана и още по-мазна пачавра забърсваше масите, заляти с шкембе. Пода беше хлъзгав и обикновено се забърсваше пак с мазен парцал след затваряне на „заведението“. Всичко беше мазно, много мазно и много уютно!
Въобще – идилия! Но сравнително евтина. С едно шкембе, с 2 филии хляб и една лимонада или бира можеше да се изкара сито почти цял ден. И то за жълти стотинки...
За има-няма 50 стотинки си се нахранил и си утолил жаждата...А и шкебето си го биваше-не добре измито, но изключително вкусно!
Та такива ми ти работи, уважаеми дами и господа! Другарки и другари! И господа-другари!
Сега трудно ще откриеш вкуса на времето и цената му. Старите квартални шкембеджийници отдавна се преселиха в отвъдното, но почти всички ресторанти, независимо от категорията предлагат „шкембе чорба“. На цени от 3 лева нагоре. Но това „шкембе“ няма нищо общо с онова, което сме хапвали преди доста десетилетия...
Някой ще възрази- да, но тогава заплатите бяха по стотина лева. Не правя паралел. Който умее да прави сравнения и поне веднъж е влизал в квартална шкембеджийница ще може да прецени разликите и приликите между миналото и настоящето.
Бъдете здрави и НАЗДРАВЕ!!!
2023 г.
© Dimitar Ikimov Всички права запазени
Това, което няма да се върне, е младостта.
Пуста жалба по младост