Всяка градивна критика, мнение и коментар са добре дошли. Приятно четене.
6
Блатото на сълзите
Това беше една дълга нощ, изпълнена с мрак и болка. Колкото повече Тализ се приближаваше до Рангваен, толкова по-студено ставаше, докато накрая брадата му не започна да замръзва. Вървеше наедно с коня и в притихналата гора, потънала в призрачни сенки, открояваше една, която не спираше да го следва. Тализ знаеше кой е това, но не искаше да повярва. Отчаяно се убеждаваше, че си въобразява. Но сянката на един негов стар приятел беше там, бягаше след него и не след дълго щеше да го настигне. Нямаше съмнение в това.
Обърна се напред и духна в ръцете си. Ребрата все още го боляха, а до Рангваен оставаше много път. Изчакваше да зарастнат още малко и щеше да се качи на коня.
Доста часове минаха, когато брадата на Тализ изцяло замръзна, а след това, под милувката на първите слънчеви лъчи, успя и да се размрази. Егерът беше яхнал коня си и навлезе в покрайнините на Рангваен придружен както обикновено от гъста мъгла и ситен дъждец. И също както преди от двете страни на разкаляния път се бяха образували колони от хора, елфи и джуджета, влачещи след себе си покъщината или това, което им бе останало. Тализ яздеше бавно и видя сравнително отдалеч войниците, които преграждаха не само пътя, но и голяма част от гората около него. Щом егерът наближи, към него се насочи група от десетина мъже, сред които беше и Бартъс Гуин. В гората изкънятха заповеди и войниците започнаха да затварят широк кръг около Тализ. Колоната от бежанци изведнъж се накъса. Елфи и джуджета хукнаха из гъсталака като подплашени зайци. Настана суматоха. Бартъс Гуин викаше с пълно гърло всички да си останат по местата, а в отговор срещаше отчаяни крясъци, плач и псувни поне на четири езика. Тализ беше на трийсетина метра от княза и за да спести време, слезе от коня и премина през сенките. На Гуин очите щяха да му изскочат, когато егерът излезе точно пред него.
- Нещо не е наред- предупреди го Тализ, подавайки меча си- Елфите отхвърлиха предложението...
- Лягай на земята! Лягай долу ти казвам- разкрещя се Лилавия с насочен арбалет.
Той беше част от десетината мъже, придружаващи княза. До него стояха Лор и Джером също с арбалети, а малко по-встрани, от дясната страна на Гуин, вървеше Марио Авий. Останалите мъже носеха пики, застрашително насочени напред.
- Арестуван сте по заповед на...- започна белокосият старец, но Тализ въобще не му обърна внимание, а продължи да говори на княза.
- Намислили са нещо, Барт. Готвят се за война.
- Тук не му е мястото. После ще говорим- тихо му отвърна Гуин.
-Пази се.
Виковете се смесиха. Настана шумотевица. Войниците обградиха Тализ и почти опряха остриетата на пиките си в гърлото му. Всеки крещеше нещо- един викаше лягай, друг дай ми оръжието си, а Марио Авий се опитваше да издекламира заповедта за арестуване. Тализ не слушаше нито едните, нито другите. Вдигна ръце и зачака.
***
Марио бутна един стол пред камината и седна на него. Прочете съобщението за трети път. После го сгъна и го хвърли на масата. Разтри лицето си с длани и се вгледа в огъня.
- Защо?- прошепна му- Можеш ли поне един път да ми кажеш защо?
Но камината на Бартъс Гуин не му отговори. Белокосият старец покри силно обветреното си лице с ръка и зарида. След малко се успокои и свали ръката си, но светлосините му очи бяха пълни със сълзи. Измъкна военния си нож и се загледа в него. Огнените езици танцуваха върху стоманата, която блестеше нежно. Замисли се за момент. Погледна към разгръщащия се лист върху масата и запретна ръкавите си. Опря острието в лявата си китка, но се поколеба. Този миг нерешителност се превърна в спасителната му лодка. Умът му задрапа отчаяно и откри причина за съществуване.
" После.... щом увиснеш на въжето... "
Някой почука на вратата. Без да чака отговор Лилавия я открехна и подаде глава като лалугер.
- Князът е мъртъв.
Марио разтри слепоочието си с пръсти и отговори унило:
- Идвам.
- Ти ли го уби?- изрева Марио срещу Тализ- Ти ли му преряза гърлото?
Егерът беше седнал на кушетката в другия край на килията. Гледаше към стръка сено, който чоплеше с окованите си ръце и мълчеше.
- Поне имай смелостта да поемеш отговорност за това, което си извършил, чудовище!- каза му Авий със сбръчкано от неприязън лице. И като видя, че пак няма да получи отговор изфуча навън и трясна желязната врата толкова силно, че се посипа прах.
Иззад вратата се чу поредният яростен вик.
- Скоро ще те видя на въжето. Там ти е мястото!
Тализ поседя петнайсетина минути в тишина. После надигна глава от стръка сено и погледна право в озверелите очи на Ектор.
- За тези 46 години никога не спрях да съжалявам...
Сянката на Сантамеро се надигна от пода и се изхили грозно.
- Каква великолепна грешка, а Ектор?- каза Тализ и присви сивите си очи.
- От момента, в който станах войник- продължи болезнено той- аз се потопих в самосъжаление, така че когато смъртта дойде... Сделката беше добре дошла. Та нали аз бях обикновеният мъж, въвлечен против волята си в чужда война. Не заслужавах ли живота?
Ектор премина през стаята, наведе се към Тализ и мъртвото му лице почти се допря до неговото. Егерът обърна глава настрани и продължи да говори.
- Знаеш ли колко струват изборите, стари приятелю? Всичко! А аз не спрях да деля изборите си на добри и не толкова добри, лоши, но породени от добри... - Тализ замълча за миг- Ето така стигнах до тук... оправдавайки себе си, самосъжалявайки се. Ето така станах "не толкова добър" човек. Разбира се, не точно човек. Това също го изгубих някъде измежду всичките ми избори.
Егерът прочисти гърлото си и се обърна към Ектор, който се пулеше насреща му.
- Ще умре-еш... - прошепна му Сантамеро.
- Ще умра-а, - изимитира го Тализ- но не дне-ес. А това ми дава достатъчно време да се променя, приятелю.
Усмихна му се и огледа килията.
Нищо кой знае какво- каменен под с насипано сено отгоре, което беше хванало кафяв цвят. Стените също бяха каменни, а вратата най-вероятно желязна, с ключалка и резе. Авий не беше оставил пазачи с притеснението, че Тализ може да им промие мозъка по някакъв начин. Ръцету ме бяха заключени в квадратни окови, вързани за клин в стената чрез верига. Изправи се и се отупа, а после измъкна фиба, която беше закачена за долните му гащи. Имаше още няколко такива по себе си скрити в обувките, от вътрешната страна кафтана, че даже и в косата.
За няма и минута отключи оковите и вратата. Тя се отваряше навътре и Тализ успя да я открехне, колкото да види металното резе, което бяха спуснали на нивото на ключалката. Фибата нямаше да свърши работа, затова егерът се принуди да откъсне единия от сребърните шипове на рамото си. Сплесна го колкото можа с помощта на ботуша си и няколко жестоки удара и успя да повдигне резето. После просто се потопи в сенките.
7
Началото и краят
Марио гледаше заповедта, която му бяха връчили и подпираше главата си с лявата си ръка. Глупаците от Рангваен щяха да започнат война. Погледна към шестимата мъже, насядали около огромната дъбова заседателна маса. Това бяха генералите на Бартъс Гуин- побелели, кръвожадни старци, които само чакаха удобен случай да се сбият с елфите от Дорен.
- ... и смятам, че говоря от името на всички ни, защото Рангваен очаква императорската благословия за тази война- завърши Артуро Монрей, генерал на втора армия. Възрастният мъж седна с достолепен вид и нескрито задоволство от аплодисментите и одобрителните викове на останалите.
Всички погледнаха към Марио. Белокосият почеса челото си и преглътна тежко. До гуша му беше дошло. Разбираше, че генералите очакваха да се изправи и да викне победоносно "Смърт за елфите", но само при мисълта за това му избиваше студена пот по гърба. Пресъхналите му устни се разтрепераха и нови сълзи запариха в сините му очи. Той ги прикри с ръка и въздъхна тежко. Отчаянието му премина в неубоздана ярост. В главата му започна да кънти "Оставете ме на мира" и Марио се изправи с нагласата да им го каже.
Някой почука.
- Влез- викна белокосият.
Вратата се отвори и вътре най-спокойно влезе Тализ, който се обърна и я затвори със същото хладнокръвие. Под смаяните погледи на генералите егерът седна на един стол, сложен пред камината и се загледа във физиономиите им.
- Можете да си тръгвате- предложи им той- Хайде. В колона по един.
Изчака малко, но тъй като никой не се повдигаше, търпението му изтече.
-Вън казах! - изрева насреща им- И никой да не влиза.
Генералите се сепнаха и един по един започнаха да се изправят. Само Марио не мърдаше, а очите му преливаха от злоба. Останалите мъже излязоха и в стаята останаха Авий и Тализ.
-Предстои ни дълъг разговор- каза егерът и се изправи.
- Защо просто не ме убиеш- отвърна му изморено старецът.
Тализ поклати глава. Забеляза, че белокосият мига по-учестено. Беше умен, поне това му признаваше. Старецът явно усещаше, че нещо не е наред. А и не беше. Тализ постоянно влизаше и излизаше от света на сенките. По този начин можеше да се разхожда из стаята и да я разглежда незабелязано. Е, почти. Винаги, когато минеше през сенките и после се върнеше на мястото си, заемаше малко по-различна поза. Никога не можеше да се върне на абсолютно същото място, на което е бил, и никога не успяваше да застане по абсолютно същия начин. Беше виждал ефекта със собствените си очи. Фигурата ти се измества постоянно. На всяко мигане сякаш си се преместил или едната ти ръка изведнъж е отишла малко по-напред, или каквото и да е. Повечето хора не го забелязваха, но ето че Авий го е видял и затова мигаше като светулка.
- Съжалявам за семейството ти. Днес ли получи съобщението?
Марио се подпря на масата. По бледото му лице започнаха да се стичат капки ледена пот.
- Как разбра?- попита той и после добави бързо- Ти ли ги уби?
В отговор Тализ му посочи камината зад себе си. Старецът се сети, че последно там беше оставил свитъка и сега като погледна, съобщението наистина стоеше върху нея.
- Кога успя да го прочетеш?- прошепна той по-скоро на себе си.
- Значи има нова чумна епидемия във Висеград, така ли?- Тализ го погледна, но Авий не продума- "Марио, съжалявам. Мина и Силвия са мъртви. Болестта ги..."
-Спри- извика му отчаяно старецът- Знам какво пише вътре.
- Съжалявам. Наистина съжалявам- каза му Тализ- Помня първата епидемия.
- Какво си ти? Какво искаш? Защо си тук?- сдъвка през сълзи белокосият.
Егерът си наля уиски от една гарафа, която стоеше върху шкафче в ъгъла на стаята.
-На кое да отговоря първо? Нека ти кажа защо съм тук, а?
Марио му кимна злобно.
- Някой се опитва да предизвика война, но това вече го знаеш. Да минем на същността. Аз искам да я предотвратя.
- Защо?-изстреля старецът
- Нещата се промениха. Виждам изход... Искам да си върна нещо мое.
- Какво се промени? Какъв изход? Давай направо, че търпението ми се изчерпа.
- Силни думи, Марио. Породени са обаче не от смелост и сила, а от отчаяние. Запази си го за себе си. Нямаме време за него. Седни- каза му Тализ и Авий се подчини.
- Откъде знаеш името ми?- контрира белокосият.
- Знаех, че ме преследваш. Но както и да е. Да започнем от началото, а? Например от моята история.
Старецът кимна бавно.
- Помниш ли Четирите войни?- попита го Тализ и като видя ново кимване продължи- Хората бяха решили, че елфите им пречат. Един глупак, князът на Сервия, Антон...
- Антонио Карнеги- помогна Авий.
- Да, точно той. Събра армията си, сформира малък съюз и нападна Доренските елфи от запад...
Тализ замълча и отпи от уискито. Седна на стола пред камината с лице към Марио и въздъхна.
- И войната започна...
***
... и войната започна. Тя посочи с жестокия си пръст откъде да минат реките от кръв и сълзи. Реки все стичащи се от сърцата на обикновените хора, пък и от тези на елфите и джуджетата. Това беше една безсмислена война. Една безжалостна, глупава дори битка. Възхвалявана от глупаци и нагласена от още по-големи глупаци. Сега се говори, че войната била предизвикана от дявола. Но не той въртеше оръжията, не той даваше заповедите. Дявола, мили хорица, нямаше нищо общо с това, което се случи. Може би дори той беше обърнал гръб на тази проклета война, която безжалостно съсипа и моя живот. Защото аз бях там, аз умрях там... Там започна моята история... Там и ще свърши. Някой взе нещо от мен. Открадна ми го и аз не забелязах. Затова се връщам към тази нощ, която ме ограби и осъкати... за да ви покажа какво ми взеха.
Гората ехтеше от рева на огъня. Стихията бушуваше неудържимо и заливаше като река вековните дървета, които се кършеха с жални, провлачени стонове. Леденият нощен въздух сега трепереше като в пещ. А ние четиримата яздехме като луди, за да изпълним не по-малко луди заповеди. Страх ме беше да се обърна наляво, където огнената стена се приближаваше насам към пътя и светеше толкова ярко, че очите ми запарваха. Страх ме беше, че елфите никога няма да простят това, което сторихме. Не зная и как се придвижвахме толкова бързо. Нищо не знаех тогава. Помня, че треперех, че бях уплашен... много уплашен. От изгарящата гора се надигаше гъст, задушлив пушек, който се стелеше над пътя и го превръщаше в бяла тепсия. За миг спряхме. Бяхме попаднали на кръстопът и командирът избираше накъде да продължим. И тогава дойде първата стрела. Повали го от коня, а ние дори не чухме вика му. После нещо прободе мен. В следващия миг се озовах на земята, сложил ръка върху ребрата си. Опитах да се изправя и успях да коленича. Другарите ми падаха един след друг от своите коне. Никой от тях не се изправи. Друга стрела се заби право в гърдите ми. Погледнах я глупашки... объркано... уплашено. Умирах ли? Понечих да извикам, но от устата ми излезе само кръв, която опръска белите пера на стрелата, стърчаща от гръдния ми кош. Светът се люшна, завъртя се и главата ми се удари в земята. Затворих очи. Издишах... Това беше краят... или пък началото, защото когато ги отворих, още бях на пътя. Изправих се с лекота. Всичко беше замръзнало в тишина. Огънят застина, пушекът спря да се стели над черния път, върху който лежаха труповете на приятелите ми. А в моите крака... в моите крака беше проснато тялото ми.
- Хайде, хайде. Не гледай толкова тъпо- каза жена, облечена в бяла рокля. Черните й, къдрави коси шареха по светлата коприна като змии. Спокойните думи бяха произнесени с лека усмивка.
- Какво стана?
- Не задавай глупави въпроси- предупреди ме жената и започна да оглежда мъртвите.
- Защо съм тук?
Тя веднага вдигна тъмните си очи. Усмивката отново погали розовите й устни.
- Сега вече ми харесваш. За да сключим сделка.
- Ти си смъртта?- попитах я неуверено и след като тя кимна продължих- Откъде се взе?
Жената погледна отново към труповете и започна да се разхожда между тях. Наблюдавах я известно време, изпълнен с нерешителност и страх.
- Каква сделка?- не издържах.
Тя отново върна погледа си върху мен.
- Аз ще те съживя и ще ти покажа друг свят, а в замяна ти ще станеш егер.
- Какво е егер?
- Не си ли чувал легендите?- попита ме и като видя, че клатя глава изпуфка презрително- Простичко казано, наемник. Или убиец, ако предпочиташ.
- Ще ме съживиш?
- И ще ти покажа нов свят- кимна тя.
Кръвта бучеше в ушите ми по същия начин както огънят ревеше в гората. Сърцето ми биеше твърде учестено и едва си поемах въздух. Но не желая да се оправдавам. Решението беше мое. Мое, мое, мое... Нищо не знаех тогава! Приех сделката. Смъртта ме целуна и ми взе всичко с тази целувка. Вместо да го върне, тя взе живота ми и аз не го усетих. Сега се питам: Как стана това? Как успях да се подлъжа? Да приема толкова лековерно такова предложение! Ах, какъв глупак бях... Мислех, че ще ме съживи и че всичко ще е пак по старому. Отново щях да съм човек. Гледах право в капана, а не го виждах. И си останах човек. Година след година, убийство след убийство, приятел след приятел... агонизирах потопен в самотата си. Вършех нещо, което не исках да върша. Загубих всичко- дома си, роднините, приятелите, познатите... Всичко, но не и душата си. А толкова исках нея да я оставя някъде по пътя. Обаче тя не ме пускаше, а самотата дълбаеше дупки в нея. След дълго време осъзнах, че не мога да я убия. Затова опитах да убия себе си. И това не можех. Смъртта винаги ме връщаше обратно. Винаги оставяше едно чувство в мен, което дращеше някъде вътре. Шепнеше денем и викаше нощем. Караше ме да убивам...
Това сме ние егерите. Едни излъгани, осъдени хора, изтезавани до самата граница на болката и отвъд. Деца сме на войната. Докато я има нея, ще ни има и нас. А нашата жестока, евтина майка, се продава тук и там и ни ражда в свят, който не ни иска. Ние сме мъртвите, бродещи в света на живите... и живите, бродещи в света на мъртвите.
8
Кръв
- Спри да убиваш. Какъв е проблемът?- попита го Марио вече доста по-спокоен.
- Казах ти. Не мога- отвърна му Тализ- След седмица желанието да убиеш става по-силно от нуждата да спиш или ядеш.
Авий замълча и насочи замисления си поглед към камината.
- На колко години си?- смръщи вежди старецът.
- Четирите войни бяха преди 46 години. Когато сключих сделката, бях на 31.
- 77... Боже господи, по-възрастен си от мен- прошепна Авий.
После не се сдържа и добави:
- Кой е най-възрастният между вас? Въобще има ли други егери?
- Има. Малко сме, но ни има. Най-възрастният, който съм срещал, е Алин Ота. На 3 века е.
- Мили Боже!
- Двамата с него сме говорили дълго време. Никой от нас не успя да развали сделката- каза Тализ и отпи от уискито- Повечето егери живеят най-много още 60-70 години след сделката.
- Нали каза, че смъртта постоянно ви връщала?- изненада се белокосият.
Тализ се засмя болезнено.
- Има малък проблем. Смъртта възстановява всички телесни повреди, но не и душата. Рано или късно всеки от нас се побърква. Обикновено някоя от жертвите ти започва да те преследва. По-точно нейна сянка и...
- Това халюцинация ли е?
Тализ отново се засмя.
- Да и не. Ние сме част от два свята- на живите и на мъртвите. Сянката те преследва в света на мъртвите, но в последните дни... когато си на границата да се побъркаш, преминава и в този свят.
- А когато се побъркаш, сделката автоматично е развалена, нали?
- Да- кимна егерът и гаврътна чашата.
Двамата помълчаха известно време. Всеки беше улисан в собствените си мисли. Тализ наля уиски на себе си и на Марио и се върна обратно на стола.
- Какво стана с Ектор Сантамеро? Защо го уби?- поинтересува се старецът.
- Защото направих грешка и Ектор плати за нея.
Марио го гледаше, но нищо не казваше. Ясно беше, че иска историята.
- Ектор ми беше стар приятел. Правели сме си услуги един на друг- заобяснява Тализ и отпи сериозно количество уиски, от което очите му се насълзиха- Направих грешка. Той ме извика да хвана някакъв убиец, който го заплашвал... Провалих се. Семейството на Ектор загина заради мен, а накрая и той самият се самоуби.
Помълчаха пак. Накрая Марио се престраши:
- Има и още нали- прошепна той.
Тализ кимна, но отмести погледа си.
- Неговата сянка те преследва?- попита Авий, но това беше по-скоро констатация- Някой ден ще ми разкажеш цялата история.
Изведнъж в стаята нахлу Лилавия. Тримата се спогледаха. Настъпи глупаво мълчание.
- Вече можеш да излезеш- кимна му Марио.
Мъжът го погледна смаяно. Пръхтеше като кон, а подгизналите му дрехи лепнеха върху тялото му, но не каза нищо и излезе.
Навън започна да се смрачава макар че беше късен следобед. Мъглата така и не се помръдваше и задушаваше Рангваен като хронична астма. Марио и Тализ се гледаха известно време в сумрака. Пламъците на огъня си играеха върху лицето на възрастния мъж, а това на егера потъваше в тъмнина, от която светеха като мъниста сивите му очи.
- Какво искаш от мен, Тализ?- промълви старецът.
- Покажи ми къде е бил убит Барт. А ако съм прав... поеми контрол над Рангваен. Рангът ти стига. Даже само императорският печат ти стига.
- По дяволите, ти наистина искаш да спреш войната- изхили се Марио- Наивно копеле.
Тализ не му отговори, а отпи от чашата си. После го погледна открито.
- Имаш ли идея кой може да е нагласил нещата или да вадя картата?- попита го Авий.
- Имам. Онзи ден убих един магьосник. Казваше се Елмандър и Гуин го надуши, че работи за Ечевери.
Едната вежда на Марио отскочи нагоре.
- Лейди Летисия Ечевери? Княгинята на Двуречие?
Тализ кимна.
- Напълно възможно- продължи Марио- Двуречие е северният съсед на Доренските елфи. И?
Егерът се усмихна.
- И ми покажи къде е убит Бартъс.
***
Авий и Тализ спряха в коридора, водещ до покоите на княза. Пред вратата се беше образувала тълпа от велможи и войници, които ако имаше как, щяха да се набутат в стаята, за да видят как е умрял Бартъс Гуин. На Марио всичко това започна да му идва в повече.
- Мирно, мътните ви взели!- изрева насреща им старецът и всички се обърнаха стъписани- Да не сте на панаир! Мирно казах!
Тализ не дочака войниците и велможите да се сетят, че трябва да отдадат чест. Разблъска ги грубо и щом и Марио влезе в стаята, трясна вратата под носа им.
Мъртвото тяло на Бартъс Гуин все още лежеше по корем върху махагоновата му маса с безброй разхвърляни карти отгоре й. Очите на Тализ се напълниха с парещи сълзи. Старият му приятел беше проснат като чувал върху масата, на която бяха седяли десетки пъти. Кръвта му багреше и нея и всичките карти и мастилници, които стояха отгоре й.
- Гърлото му е прерязано- тихо отбеляза Лилавия, който стоеше в левия ъгъл на стаята.
Тализ въздъхна тъжно и поклати глава. Опита се да прикрие сълзите си и покри очите си с длан, но не се получи- няколко капки се стекоха по бялото му лице и потънаха в брадата му. Огледа стаята и се обърна към Марио:
- Единственият начин някой да е влязъл е през терасата в спалнята.
Авий кимна на Лилавия. Мъжът се оттласна от стената и прочисти гърлото си.
- От паважа долу до нивото на терасата има към...- поколеба се- Трийсетина метра, най-малко.
- Защо изключи вратата?- попита Марио- Може би убиецът е влязъл през вратата...
- Не, няма как- поклати глава Тализ и се приближи към проснатото върху масата тяло- Барт не беше глупав. В коридора оставяше 4-5 войници.
- Може би е бил някой познат...
- Но ти вече си разпитал всички, които са влизали тук днес, нали?- усмихна му се изморено Тализ.
Старецът кимна. После направи физиономия, смес от яд и тъга, дръпна един стол и седна на него.
- Да сключим сделка?- предложи му егерът.
- Какво?
- Аз ти казвам кой е убиецът, а ти поемаш княжеството, спираш войната и ме изпращаш в Дорен.
Отвън се чуха гневни викове. Вратата се отвори със замах и в стаята влетя Оливия Гуин, съпругата на Бартъс, с обляно в сълзи и разтреперано от ярост лице.
- Убиец- изкрещя тя на Тализ- Убиец! Защо го уби?Защо?
Лилавия се стрелна напред и хвана жената през кръста. Повлече я навън, а тя продължи да вика с прегракнал глас. Преди мъжът да я изкара, иззад вратата се подаде една русолява главичка. Беше едно от децата на Бартъс- стиснало здраво плюшената си играчка то пристъпи напред покрай майка си и премигна тъжно при вида на баща си. Това поукроти Оливия Гуин. Лилавия я пусна и жената прегърна детето си.
- Госпожо Гуин, моля ви излезте- викна й Марио.
Оливия погледна Тализ и явно се опита да го убие с този смразяващ поглед. После се обърна и излезе заедно с малкия си син. Тализ също се обърна само че към Авий. В ръката си държеше пожълтяла карта, която бе успял да измъкне изпод трупа.
- Имаме ли сделка?
Възрастният мъж се надигна от стола си.
- Ако ме излъжеш,- промълви той злобно- ще те затворя и ще чакам докато не полудееш!
- Бартъс е стискал това до последно- промълви на себе си Тализ, а после погледна Авий- Напиши съобщение до Доренските елфи. Ти си знаеш какво да пише вътре. Върни ми оръжията и ми дай кон.
Егерът не изчака отговор. Тръгна към вратата и хвърли картата в ръцете на белокосия старец. Авий я разгърна с треперещи ръце. Три кървави линии минаваха през средата й.
© Николай Всички права запазени
Много си добър да знаеш! Страшно много ми харесаха и двете части.
Чакам с нетърпение продължението! Поздрави!