Всяка градивна критика, мнение и коментар са добре дошли. Това е последната глава.

                                                                                           12

                                                                            Ези или тура

Пресрещнаха го веднага щом излезе от долината и влезе в града. Петнайсетина елфи застанаха пред него с насочени лъкове. Хвърлиха му железни вериги и Тализ разбра намека. Сложи си ги сам. Премина окован през целия град. Елфите го блъскаха докато не стигнаха до двореца. Отпред вече се беше събрала огромна тълпа, която се разцепи и направи коридор, щом Тализ наближи. Морхен се беше изправил на стълбите, а Оберин и Енелия стояха на колене в началото им. Изблъскаха грубо Тализ и го накараха да коленичи до тях. Двамата с Енелия се погледнаха. Лицето й беше подпухнало от сълзи. Оберин му намигна приятелски. Елфът, макар и с разкървавено от побой лице и с рана от изгаряне на гърдите, пак си беше запазил чувството за хумор. Тализ разпознаваше тази рана- беше от жигосване. Знаеше какво следва.

- Боя се, че всички знаем за грешките на Оберин и Енелия- надвика тълпата Морхен и вдигна повелително ръка- Оберин, виновен в това, че не е успял да изпълни задълженията си и да предпази Енелия от човека, е осъден на заточение.

Тълпата ревна укорително.

- На одъра!... На одъра!- викаха елфите.

- Тишина!- кресна Морхен и всички млъкнаха- Дорегарай успя да ни предупреди навреме за човека... и беше убит заради това. Човекът, който нарича себе си Тализ, отива на одъра...

Тълпата завика отново. Повечето елфи искаха присъдата да се изпълни още сега и Морхен заповяда точно това. Оберин щеше да е палачът. Енелия беше принудена да гледа и това бе нейното наказание.

Елфите завлякоха Тализ до един стълб и се отдръпнаха. Накараха Оберин да го върже за него. Той явно изпитваше болка от раната в гърдите, но се стараеше да я прикрива и като стигна до Тализ му се усмихна приветливо, все едно нямаше да го убива след малко.

- Е, май това беше.

- Глупости- отвърна му Тализ съвсем спокойно- Зад лявото ухо имам фиба. Закачена е в косата ми.

- Благодаря ти- каза му Оберин.

- За нищо, приятелю.

Елфът му се усмихна и присви очи в типичната си физиономия, докато го завързваше.

- Странен човек си ти, Тализ. Не знам какво правиш, но ти желая късмет. Няма да заболи. Сбогом.

- Namarie, Оберин.

Елфът го потупа приятелски по врата. Обърна се и като закрачи му помаха без да се обръща.

-Тализ, Тализ...- чу се викът на Енелия.

Той се обърна към нея и за миг погледите им се срещнаха.

-После ще ти обясня- извика й той.

Оберин спря. Дадоха му лъка на Енелия и стрела с бели пера. Елфът я зареди и опъна тетивата толкова здраво, че дървото изпращя. Пусна стрелата и тя мина право през гърдите на Тализ. Пукотът на одъра, за който бе завързан, отекна и надви викането на тълпата. Енелия сведе глава. Обърна се към Морхен и двамата се гледаха известно време. После елфът сведе поглед и заповяда заточението на Оберин да започне.

"Може би полудявам, но нали за това са дневниците... да си записва човек това, дето си е изприказвал на себе си, че после и да си го чете.(смея се) Тъжно ми е, мило дневниче... не само заради виното, което изпих... Сълзите, дето капят, са истински. Тях виното не може да ги изфалшифицира. Те капят право из сърцето ми, а то гори! Тъжно ми е... За Мария и Сиси, но най ми е тъжно за мен самия. Моят най-голям враг в един миг стана мой събрат! Той ли трябваше да ме научи, че не войните, а ние хората сме лоши? Всичките ние... сме едни безглави мозъци, дето кучета трябва да ни ядат! Сключили сме сделка със собствената си смърт, но не го осъзнаваме... и осъденият не вижда палача си...

Може би полудявам. Кой знае, кой знае... Но усещам, че моят час настъпва, мило дневниче... и това най-вероятно е последната ни среща.

Господ да ни е на помощ... дано поне тази успеем да спрем..."

                                                                                                                                           Из дневниците на Марио Авий.

-Господин офицер, добре ли сте?- попита плахо войникът, подавайки глава между вратата и дерека.

Спеше му се. Толкова много му се спеше... толкова беше изморен.

-Да, добре съм. Какво има?- сепна му се Марио.

-Вече е обед... Няма да има война, господин офицер. Елфите са приели примирието.

-Свободен си.

-Да, господин офицер- каза войникът и затвори вратата.

"Значи си успял, а? В крайна сметка успя... "

Марио се усмихна. А откога не му се беше случвало да се усмихне? И толкова му се спеше. Нямаше сила да стане.

-Ей, войнико- извика той.

Вратата отново се отвори.

-Да, господин офицер?

-Къде е Лилавия, Джером...?

-Никой не ги е виждал, господин офицер.

-Добре, свободен си- промълви Марио и войникът отново затвори.

Белокосият старец се сгуши още повече в завивките и притисна мъничко, раздрапано тефтерче към гърдите си. Сякаш потъваше все повече и повече в някаква бездна. Затвореше ли очи, знаеше, че няма да ги отвори повече. Това щеше да е най-дългият му сън. Но Марио нямаше за какво повече да се хване, нямаше повече сламки. Затвори блажено очи и преди да заспи си помисли: Сгреших за теб. Съжалявам. Дано намериш свободата си!

Беше седнал на една пейка и гледаше замислено в краката си. Жената се приближи бавно към него. Бялата й рокля шумолеше при всяка крачка. Погледна го, усмихна се и седна до него на пейката.

- Защо?- попита го тя и с типично женски маниер среса черната си коса с пръсти.

Тализ не си направи труда да й отговори.

- Нека да сключим сделка?- предложи той и я погледна.

Жената разтвори устни в усмивка.

- Аа-ах.. Тализ, Тализ... Искаш си живота, но ти развали сделката ни. Забрави ли?

Някакво заблудено листо падна в ръцето му. Той го гледа известно време, а после се обърна към нея.

- Какъв е отговорът ти?

- Каква сделка?- усмихна му се лукаво.

- Ще играем на ези-тура. Ако аз спечеля, ми връщаш живота.

Жената присви устни и кимна.

- Изглежда ми честно... Май поне това ти дължа. Обаче нямам мон...

- На мен сякаш ми се намира една- прекъсна я Тализ и измъкна изпод кафтана си златна монета.

- За мен е тура- каза той.

- За мен ези тогава- съгласи се жената и сви рамене- Хвърляй.

Тализ се изправи и й се усмихна. Сложи монетата върху присвития си палец... и хвърли.

" ... а толкова години на самота и страдание ми бяха нужни, за да разбера, че в крайна сметка всичко има своя край... че на тоя свят, наред с несгодите и нещастията и с всичките му незаслужено изтерзани хора, има и добро... ала моят живот мина в търсене на доброто у другите... "

                                                                                                                                                                                   - Тализ