Втори ден и всичко останало

Аз по принцип не сънувам. А когато си спомням сънуваното, то винаги е нещо странно и отчасти пророческо.

Аз, оказва се съм нещо като Ной, но в мини размер.

Първият такъв сън беше как живея някъде надалеч и все не мога да се прибера у дома.

Кошмар някакъв, ще кажете. Обаче след няколко години станах гурбетчия, и нещата взеха да си приличат.

Другият сън още не мога да го разгадая.

Аз съм началник. Влизам в една стая и двама мои подчинени гледат порно. Става им неудобно, спират го, а единият, тоя от ляво плаче и ми вика:

-Каква беше тая жена, какво беше това чудо шефе, гледа ме с насълзени очи - цялата ми любов ми взе тая жена, и сега какво?

Някакви идеи? Защото на мен нищо не ми идва на ум. Че какво друго да прави една жена, мисля си.

Много хора сме така. Някой път сънищата ни са толкова скъпи и значещи, с толкова топлина, че си ги пазим цял живот. Е, не точно тоя последния, обаче пък защо ли го помня?

На мен винаги ми е било интересно едно единствено нещо, а именно с какво вижда човек в сънят си докато спи. С какво?

И ако това е ума, то тогава с какво гледаш в реалността? С очите сведени до едни детектори, или с ума като творец?

Не е ли сънят просто един далечен отглас на това, което умът в същност вече е заложил и ще сътвори някой ден?

Само питам.

Светът от вчера няма нищо общо със света от днес. Може би защото старите мисли ги е отнесъл съня, знам ли.

Или поне такова чувство изпитваш когато се събудиш в ранните часове, и наоколо се стеле мъгла.

Станах, запалих огъня и направих турско кафе в джезвето. Прерових раницата за нещо за ядене.

Намерих бисквити. Последно време взех да закусвам. Цял живот не съм го правил, но метаболизма на човек се променя с времето.

Жеко се събуди, каза добро утро, прегърна топчето тоалетна хартия и изчезна някъде. За метаболизма говорихме.

Протегнах се, донякъде учуден, че не съм толкова схванат след прехода и спането навън. Добре си бях.

Утрото беше чудесно.

-Да вземем да си останем тук,а, какво ще кажеш, предлагам аз.

Ей сега ще прибягам да купя едни въдици и готово. На нашите нищо няма да кажем.

-Не става, вика той. Ще караме и това е.

Е, това е. Поне пробвах.

Следващата точка по пътя беше Мадарския конник, а после щяхме да свием към Рижкия проход и да проникнем в южна България от там.

Първо трябваше да се върнем към Дългопол, Снежина, Кюлевча и т.н.

Сгънахме всичко, опаковахме раниците, отвързахме колелетата и тръгнахме. Идеята беше да ходим по селските второстепенни пътища.

Срещахме овчари, трактори и камиони, дядовци с по две, три козички, цигани и циганета, дружелюбни и нетолкова дружелюбни кучета и всякакъв друг добитък. Сега вече нямаше толкова коли по пътя и ние можехме да караме един до друг, и да си говорим. Харесвах селата през които минавахме. Минавахме покрай много стари каменни къщи, големи дворове с големи орехи в тях и кладенци. Тухлени или кирпичени постройки за животните, кирпичени и каменни огради. Хубаво беше, макар и много от къщите да бяха изоставени.

Знаеш ли,по принцип всеки ден на живота е един и същ.

В него винаги го има онова "Ехаа", което си казваш като се събудиш някоя сутрин и душата ти вие от удоволствие. Просто наслояванията стават твърде много и ни се зацапва фокуса с течение на времето, с повторяемостта на този един и същ ден, и само по време на отпуските се нормализираме малко.

Така започна и този ден. Ехаа!

Пътят се беше ширнал пред нас. От двете страни полета. Свежа утрин. И аз тръгнах да разказвам оня вторият сън на Жеко. Той не беше чак такъв тълкувател на сънища като библейският Йосиф и нищо не каза.

А после му разказах за онова изречение, което обясняваше цялото човешко търсене. Според мен.

Бях чел един разказ - разказа като разказ нищо особено. Но едно изречение ми се заби в главата.

Героят обясняваше на сина си за мястото където живял като млад, как имало нещо там, което те карало да се чувстваш доволен, въпреки всички трудности.

От тогава все си мисля за мястото където се чувстваш доволен.

Там където ти трябва много малко за да се появи това чувство отвътре.

Мислех си за това място и си го бях кръстил простичко Мястотокъдетосидоволен.

Може би така се казваше Рая. Знаех, че няма да го открия. Както и, че цял живот ще го търся.

Мястотокъдетосидоволен.

Почти го бях намерил снощи.

Това обясняваше донякъде пътешествието ни.

Той се съгласи. Кимна и каза "Ъхъ".

А после си каза неговите причини.

От какво от това което имаш, или от това което си, ти си доволен в живота си, попита той.

Каква ти е сметката на живота?

Колко дни ти остават?

Тия неща го бяха раздвижили.

Пределно ясно е, че не ни остават много годинки, и че нито ще успеем да обясним света, нито той ще се трогне от нас, от нашето присъствие или липса, нито пък колкото и да се мъчим ще опитаме всяка земна радост. Всичко това, разбираш ли, е безсмислено.

-Това е, знаеш ли като..

Ти защо свириш на китара? Прекъсна си той пледоарията.

За слава? За пари? За да се покажеш нещо ли?

-Не, не, бързо отговарям - а защото ми харесва. Обичам звука, това е.

Когато се получи солото, мелодията, ами... просто се чувствам добре.

-И какъв е изходът тогава , театрална пауза- ами най-накрая да направиш това което искаш.

Никакъв друг смисъл няма живота, ако не постигнеш това.

Живота бил несправедлив казват.

И казват така, понеже всички ги е страх от смъртта, и че като ни дойде времето никой няма да ни пита.

Но пък мене от друга страна никой не ме е питал и дали искам да се родя, така че на подарена крава кусурите не се гледат, викам аз.

Той, живота си е супер, стига да направиш каквото искаш в него, това е най-важното. И млъкна.

Стройна система си беше, признавам.

Любимата ми негова идея обаче беше друга - тая за относителността на нещата в живота. Идеята Айнщайн.

Тази идея той беше почерпил от Айнщайн, от скоростта на светлината и от Земята.

Трудно беше да се каже светлината ли профучава през планетата, или пък планетата се движе със скоростта на светлината из необятните простори.

И точно от тук Жеко беше направил извода, че всичко което идва в твоя живот, в същност не идва само, а ти сам си го потърсил, насочил си се към него и след време го достигаш.

Така поставени нещата излизаше, че всичко което идва при теб, всичко- и добро, и лошо, в същност ти сам си го поискал и си се насочил към него преди много време, волно или неволно, и сега просто си го достигнал.

Но нещата в твоя живот оставаха изключително и само твой избор. Нищо не оставяше на случайността тая негова теория, макар да ни съпоставяше с някакво космическо тяло.

И затова той чувстваше всичко и всички близки - нали сам си ги бе избрал. Волно или неволно.

Имаше и още една. Поп да беше станал тоя човек. Имаше и идеите, и брадата.

Никой никого не съди. Това беше другото, което съм запомнил от него. Човек сам се съди. И този живот е неговата присъда.

Тези дето смятат,че са грешни живеят трудно. Това е. Сами са се осъдили.

Всички хора живеем трудно защото лесен живот няма , но някои са си направо мазохисти.

Нали ви казах - поп да беше станал.

В следващото село по пътя хлътнахме в смесения магазин на центъра, който беше и барче, и културен център на сплотената селска общност.

Показа се магазинерката, каза че ей сега ще дойде, само да обслужи ония простаци в барчето, и ние зачакахме докато тя сипваше на простаците по една ракия.

После тя дойде и ние се влюбихме едновременно.

Има хора нормални. Имат си всичко - очи, лице, уста, съвсем както трябва, обаче са едноизмерни. И аз съм от тях.

Гледаш ги, и знаеш че са просто хора, нормални хора.

А има и хора на които всички тия атрибути изглеждат като портали.

Това лице разбираш че е само маска зад която се крие нещо огромно. Те са многоизмерни.

Може в същност и гримът да ме лъже, но поглеждам някой път жена като магазинерката, и знам че тя е от многоизмерните. Просто знам.

Жеко също го знаеше и гледаше глупаво.

Любовта първо там удря.

Както и да е, запазихме самообладание, напазарихме си това-онова, и трябваше да сложим край на мимолетната си любов. Казахме и чао. Държахме се мъжката.

След което обърнах колелото под сянката на едно дърво наблизо, за да прегледам скоростите и веригата. Нещо прескачаше.

От край време се мъчех да развия съвсем съзнателно и целенасочено у себе си едно нещо - че всяко нещо има своето решение, и дори и да не го виждаш сега, утре да речем ще го видиш.

С някои неща човек се справя бързо, защото му е във възможностите, и колкого повече знае и има опита, толкова и повече може, и къде му е края никой не знае.

От поправка на веригата на колелото, до нагласа на собствената психика, или по точно - да разбираш механизма на нещата, това е есенцията на мисленето, да видиш взаимовръзките независимо видими, или невидими - ето я тънката част, и това е силата на разума, но със сигурност за тая малка чутура има някакви огранимения.

Да си човек - това значи да си подложен на всякакви ограничения, и това че го съзнаваме само показва силата на нашата мисъл.

Човек иска да избяга от своите ограничения и затова е измислил изкуството обаче, понеже поначало си е подло и хитро като лисица същество. Сигурно сме някакви дърти дяволи,защо иначе ще бъдем толкова ограничени.

Или пък не - може би сме непораснали ангели. Изберете си сами, макар второто да не го вярвам много защото не мога да си представя ангел да ходи в кенефа примерно, но това е.

Но при всички случаи едно нещо си остава вярно - каквито и да сме на нас ни е даден свят. А много хора пропускат тая отговорност.

За това знаех, че веригата можеше да се поправи, кризата на средната възраст си имаше своето решение, всичко си имаше решението, колкото и да не го виждаш в момента. Дори света имаше своето решение, ако някой ден се развалеше.

Обаче хайде да не го мислим много, че току виж съм се събудил някоя хубава сутрин опакован в някое психиатрично отделение.

И това го има в картите.

Не знам дали съм го споменал досега, но аз съм монтьор. С това си вадя хляба.

Аз съм просто един монтьор, и като се видя със старите съученици предпочитам да не афиширам тоя факт, защото те всички са големи клечки, и бащите им бяха големи клечки.

А аз от моя страна съм малка клечка, баща ми беше малка клечка, синът ми също ще е такава малка клечка, и нека е така.

Защото големите клечки са пълна нула, да ви кажа, въпреки че си харесвам съучениците, да не кажа обичам, но светът се подпалва от малките клечки. Така си мисля. С голямо дърво огън не можеш да запалиш.

Нагласих веригата и тръгнахме.

Добре, че имахме шапки защото печеше здравата. Като си на колело не се чувства твърде, заради движението и вятъра, но спреш ли ставаше жега.

На Мадара не се задържахме много, просто полежахме под сянката на платото и праисторическите пещери за да се заредим и отпочинем, и поехме нататък по пътя да превземем южна България през Ришкият проход, който си беше просто път с повечко завои.

Мислехме да стигнем язовир Камчия, но целта се оказа над възможностите ни.

Затова си харесахме едно живописно местенце встрани от пътя, имаше си поточе и всички предпоставки за успешно бивакуване, а и да нямаше бяхме толкова скапани, че бихме легнали и в магарешките тръни.

Слънцето се скри зад баира, а аз си казах че така няма да стане, и изкарах ракията превантивно срещу мускулна треска.

Какво му трябва на човек. Хубава вечер, поточе, палатка, добра компания и малко ракия за илач.

Отворихме русенското варено и дойдохме на себе си.

Сега, излегнати върху одеялата до огъня можехме вече да разсъждаваме за деня, за това какво и защо е било, както и за всякакви други теми, спомени, умувания, мимолетни мисли споходили бедният ни ум.

Жеко сякаш само това бе чакал цял ден и се разприказва.

На светлината и отблясъците от огъня по лицето му и околните храсти всичко започна да ми изглежда много древно.

Сякаш попадах в друго време и епоха. Сякаш той беше Кришна, а аз Арджуна и слушах. Сякаш той бе Христос, а аз Тома, оня неверния.

Не, че беше така, но сигурно точно така са си говорили хората покрай запаления огън още от памтивека, мъдрели са теми и приказки, и така щеше да е винаги докато има хора и огън.

И вселената винаги щеше да е една тайна.

Хората принизяват Божеството като му приписват човешки качества, но това е начина да го разберат.

Вселената по принцип е неразгадаема. Тайна по дефиниция. И точно това я прави вълшебна. Като приказка. А тия, които непрекъснато искат да намерят законите на нейното съществуване, все ровят да я разбият на части и да разберат кое как и защо става, да не се чудят на това в каква безвкусна сухоежбина се превръща животът им.

Ако искаш да откриеш някаква стройна, по човешки разумна организация в нея сигурно ще откриеш нещо подобно, защото в нея има всичко, но само не свеждайте Вселената до нивото на мислене на човека - в нея има още безкрайно много неща. Такива неща си говорехме. Умнотии.

Но в същност знаеш ли какво е Бог, каза след малко Жеко.

- Разума е Господ Бог, защото е неделим. Не можеш да кажеш малко, или много разум. Или го има, или го няма.

-В същност май не знам как да ти го обясня, призна си той

-Няма и нужда, отвръщам аз понеже вече едва гледах,и си мислех само колко удобно си ми беше в моя проскубан креват до оня ден.

-Не, не виж сега, продължи той.

Човек си мисли, че всичко в живота му е с някаква цел, защото се чувства важен по тоя начин.

-Примерно, следя го аз. Говориш като на симпозиум, добавям.

-Аз говоря на звездите. Събрал съм ги и им говоря, отвръща той излегнат по гръб сякаш тоя свят е негов.

-Всички говорим на звездите, отвръщам загледан нагоре .

Той обаче продължава и имам чувството, че наистина говори на тях, а не на мен.

Престъпление, съответно наказание. Виждаш ли - в живота има закони, има ред, има някаква сигурност.

Казваш си, ето на, виж какво научих от това, или от онова. Това да ми е за урок, или пък явно си го заслужавам, щом е дошло до мене... Абе все неща от тоя род.

И си мисля,че някъде от тия мисли черпи началото си всяка една религия.

Хората обичаме да се чувстваме важни.

С Бог сме говорили, Бог ни бил изгонил. Ето на - важни сме значи щом сме имали вземане, даване с него.

Ами ако Господ Бог в същност е маймуна, и въобще не ни харесва нас човеците с нашия арогантен ум? 

Извънземния разум никога не би припарил до шизофренично тъпи същества измислили и канонизирали своята богоподобност, не давайки шанс на нищо друго.

Виж сега - винаги идва един момент в детството, поради смърт на близък, някакво прозрение, или пък просто поради естествената склонност на човека, но винаги идва времето когато младият човек започва да си задава въпроси.

Въпроси от типа защо има смърт, какво е всичко това, аз какво съм и т.н....списъка е дълъг.

И тогава какво прави един средноевпопеец обикновено?

-Какво прави гледам недоумяващо аз.

-Ами отваря Библията, какво друго. В общия случай говоря.

-Може би, викам.

При мене наистина беше така.

-Та така, продължава той.

Отваря библията и попада в един свят където между обясненията на житейските истини съвсем целенасочено ти се вменява някаква вина затова, че не си жив по правилния начин, за това че си грешен, и въобще целия наратив се върти около това колко ограничен е живота, и чувството за потиснатост, за това че живееш в затвор остава за цял живот у човека.

Не вярвам да е било така в началото.

В началото на сътворението, на религията, или на каквото и да е.

Религията трябва да освобождава, нали?

Не е така при другите религии.

В някои религии въобще не се говори, че тяло и дух са нещо различно, дори точно обратното.

Каква е тая вяра дето ще те натиска с чатала цял живот, сякаш сме някакви змии, и по начало сме си изроди отровни. Не ме кефи. Не, мерси.

-А не сме ли?

-Нищо не си разбрал, пуфти той и надига чашката.

Мисля, че много неща бях разбрал.

Когато остаряват повечето хора намразват света, гледайки цялата тая младост и бликащо изобилие идващо след тях.

За това ставаме лоши.

Ако бяхме безсмъртни нямаше да е така.

Затова всички религии обещават безсмъртие.

Ако не физическо, то е ясно че такова няма, а и би било супер егоистично, то поне на душата.

В същността си всички подобни мисли и умувания обаче са абсолютно безсмислени, защото нали знаете - Ура, всички ще умрем, и полза никаква от цялото това мислене.

Но пък на мен лично тая мисъл ( с Ура- то) ми действа и освобождаващо, и успокояващо.

В края на краищата всяка глупост трябва да си има край.

В тая светлина - аз поне ще умра с ясното съзнание, че съм глупак, един малък глупав човек от който нищо не зависи. А тия които се мислят за умници ще умрат с ясното съзнание, че са сгрешили.

Щяхме да превземем южна България, но само в нейната черноморска част. Решихме го тая вечер, за да не се блъскаме излишно по баирите. Щяхме да се спуснем надолу и може би да стигнем до Синеморец.

Там морето е друго, рибата е друга, брегът е друг, и животът също. Синеморец ни стигаше.

Един ден наистина щяхме да стигнем до Мястотокъдетосидоволен или поне до Синеморец със сигурност, и щяхме да разберем че нищо не се беше променило от едно време както когато бяхме деца.

Просто сега имахме бради, мустаци, и коремчета, и бяхме уморени. Това е. Нищо повече.

Едно време щастието беше кифла с мармалад.

После щастието взе да се променя. Първо стана ухание на жена, а после детска усмивка, и хубавото чувство сутрин.

И много трябва да внимава човек да не го подмени за нещо без стойност.

Много трябва да внимава човек с тия неща.

Не вярвам в Господ, знам се какво представлявам и каква каша е живота ми, то на кой не е, но тайно се надявам като се видим да каже нещо от рода:

-Справи се отлично, синко. Не съм и мечтал да стигнеш до тук.

И така - гордо изправен до мен. Или нещо подобно.

Репликата е от един филм, и много ми хареса, та си я откраднах, но да, на това се надявам.

Но не вярвам Господ да говори.

За това пък ние можем.

Спомням си още един разговор.

Поплачи си, и ще ти мине, казваше майка ми.

Плачът е молитвата. И явно след нея идва вътрешният отговор който носи и успокоението.

Който никога не е плакал, никога не се е молил истински.

-Това е едно от блаженствата, нали?

Попита той.

-Да - блажени са страдащите и плачещите, защото те ще се утешят. Или поне нещо такова беше, викам.

-Толкова просто било, отвръща той така както си лежи с ръце под главата.

-Просто я - проста диалектика. Просто като въртенето на Земята. Просто като първата клетка, на която и било толкова самотно, че решила от скука да се размножи. Просто като любовта, и като тишината на нощта.

Просто като това небе над тебе, което е уж черно, а от звезди няма място по него.

Ако си говорим по библейски бих казал:

Прочее, обичайте си живота и всичко в него, защото това сте вие.

Бих казал и други високопарни слова, не базирани на някакво лично изследване, прозрение или откровение; бих казал и още сто неща които звучат красиво с надеждата това което е красиво и ти открива нови хоризонти да съдържа поне малко частица от истината в себе си.

За красивото и истината бих излъгал и окото ми няма да мигне, защото само то си струва.

Мисля, че смисълът в света е въпрос на личен избор.

Няма такова нещо като вечна обективна истина, настрани, отделно от преценката на човека, и затова отказвам да се чувствам виновен.