Не знам дали въплъщавам пълния, девствен и чувствителен смисъл на трептящата дума „човек“, която безредно използваме при изобилното си взаимодействие с цялата материална действителност. Бях по-нисък от тревата, по-трошлив от снопчето лунна светлина, упорито процеждащо се в замъците на сънищата Ви, и жарък като крепките лъчи на замечтаното ни слънце.
Има нещо в мен, разбирате ли?
Невидимата му длан се повдигаше отнякъде и саботираше човешката ми детронация, неизбежна за сбъдване и нежелана за докосване. Безвъзвратно се подчиних на езика на красотата и благородно защитих нарушените права на угнетения всемир. Той плачеше на границата между загадката и песента на влюбените, която се лееше като водопад от думи през призмата на обострените ми възприятия.
Каква перспектива бих могъл да притежавам в стеснените граници на подобна атмосфера?
Мога ли да облека одеждите на свободен сторонник, неустрашимо поел към закърмен със сила свят?
Ще получа ли въздаяние за градивното си взаимодействие с пространствените частици?
Остана ли желание за теб, присторен свят?
Може би щеше да ми отвърнеш, но ти си просто химера, устремена към утробата на утрешния ден.
Ще се родиш ли?
© Димитър Драганов Всички права запазени