• ПЪРВИ ЕЛЕКТРОН •

Идваше ѝ да наругае​​ всеки един човек в този проклет автобус, но това нямаше да бъде морално от нейна страна. Пък и кой би обърнал внимание на няколко груби думи, които най-вероятно щяха да останат заглушени от десетките разговори, носещи се в това тясно пространство?

Лектра се измъкна от пренаселения градски транспорт, където всеки се бореше за нова глътка въздух и тръгна пеша по обичайния си маршрут до дома.

Кварталът, в който живееше, не беше много населен. Това се дължеше главно на факта, че се намираше близо до Електрозоната – мястото, където живееха всички електроносители. По-голямата част от населението отказвало да съжителства с тях, поради съобразителни причини. Затова електроносителите са били принудени да се заселят в покрайнините на градовете, образувайки Електрозоните. Обществото смята, че тези хора са способни да навредят на човек дори и несъзнателно, като използват електрическите си сили.

Лектра обаче не се притесняваше да живее в близост до Електрозоната, като останалата част от хората. Това за нея беше един спокоен квартал, далеч от натоварения трафик и цялата суматоха, превърнали се в основната дефиниция за големия град.

Тя вървеше с равномерни крачки по почти безлюдния тротоар, разхождайки погледа си по ниските сгради, които я заобикаляха.

Грозен тъмнозеленикав бус беше спрял пред блока, в който живееше Лектра. Под мръсотията му личеше емблемата на електротехническа фирма. Нищо чудно нечии бушон отново да бе изгърмял. Но не това накара фините косъмчета по врата на момичето да настръхнат.

Трите полицейски коли, чиито светлини обагряха фасадите на близките сгради в червено и синьо, нямаха място тук. Нещо лошо се беше случило, което бе принудило полицията да дойде до тук.

В този район нивото на престъпност бе ниско, но спрелите полицейски автомобили пред сградата на дома ѝ, накараха пристъп на притеснение да се настани в нея. Лектра познаваше всички в този блок. Не можеше да приеме мисълта, че някой от тях бе способен да извърши нещо нередно.

Не можеше да преглътне тревогата, която я бе обзела. Тя приближаваше с къси крачки главния вход на жилището.

Полицаят, който седеше до вратата, я изгледа подозрително, но въпреки това ѝ позволи да влезе. Лектра не успя да събере смелост да попита униформения, какво се беше случило, въпреки че жаждата да узнае истината я изгаряше отвътре.

Някакво странно чувство на безпокойство, примесено със страх, зае мястото на тревогата, докато момичето се изкачваше по стълбите до втория етаж.

Когато вратата на апартамента, в който живееха тя и майка ѝ, се откри пред погледа ѝ, сърцето в гърдите ѝ започна бясно да блъска. Запуши устата си с ръка, възпирайки вика си. Единственото, което виждаше в онзи момент, бяха двамата полицаи, застанали на пост пред широко отворената врата на апартамента ѝ.

Лектра захвърли чантата си на земята и хукна към дома си, но униформените препречиха пътя ѝ.

– Пуснете ме да вляза! – изскимтя тя, докато опитваше да пробие бариерата, построена от телата на полицаите.

– Опасявам се, че не можете. –Лектра не обърна особено внимание кой от двамата мъже ѝ отвърна.

– Аз живея тук, имам пълното право да вляза в дома си! – избухна тя, но отстъпи крачка назад,за да може да гледа полицаите в очите.

– При нормални обстоятелства имате това право, но не и докато се разследва престъпление.

Престъпление.

Тази дума отекна в ушите ѝ. Лектра никога не си бе представяла, че ще стане част от подобен сценарий.

– Престъпление?! Майка ми никога не би извършила престъпление.

–Тя не е извършила престъпление – гласът на полицая беше мек, но това не накара Лектра да се успокои. Имаше обратния ефект – обезпокои я дори още повече. Какво се беше случило?

– Майка ви е била убита – рече тихо другият мъж.

Целият свят сякаш изведнъж се срина пред очите ѝ. Усети как краката ѝ се подкосиха, неспособна повече да стои изправена. Тя рухна на пода, а от очите ѝ рукнаха горчиви сълзи. Не я интересуваше, че някой щеше да я види разплакана. Имаше право да излее сълзите си.

Единственият близък човек, който си имаше, беше майка ѝ. Не, не можеше да си представи, че вече я няма. Това не беше истина. Те я лъжеха. Трябваше да я лъжат.

– К-как – заекна тя. – К-как се е случило?

– Електроносител – отвърна ѝ просто полицаят.

Все едно киселина разяждаше една нова още по-голяма дупка в и без това съсипаната ѝ душа. Чак сега до ушите ѝ достигнаха страшните звуци, които се носеха от апартамента.

– Не съм го направил аз! – крещеше някой непознат от отвътре. – Кълна се.

– Млъквай ти казах, ако не всяка дума, която кажеш, може да бъде използвана срещу теб в съда – груб мъжки глас се извиси над другия.

– Станало е някакво недоразумение! –започна да се оправдава виновникът.

– Лектра! Боже мой! – възкликна приятелката ѝ, която живееше отсреща. Лектра се извърна по посоката на гласа на Зи. – Опитах се да те предупредя за това по-рано, но телефона ти беше изключен – пророни някак гузно тя.

Думите на Зи преминаваха през ушите ѝ, но тя сякаш не разбираше значението им. Случващото се в нейния апартамент, изцяло беше погълнало вниманието ѝ.

Очите на Лектра се залепиха върху двете мъжки фигури, които се задаваха изотзад полицаите. Друг униформен беше закопчал с белезниците си китките на непознатия.

„Значи този е електронсителят, убил майка ми.", помисли си Лектра.

Той се съпротивляваше срещу полицая, който го бе арестувал. И двамата имаха следи от борба по лицата си. Долната устна на електроносителя беше разцепена и от нея се стичаше тънка струйка кръв, а бузата на униформения се бе подула, а мястото вече синееше.

– Убиец. Убиец! – произнесе първоначално тихо тя, но после изкрещя.

– Аз не съм убиец – рече той, убеден в думите си.

Яростните сини очи на електроносителя, в които сякаш бушуваше светкавична буря, се впиха в дребния ѝ образ. Ако се беше изправила срещу него, щеше да прилича на дребна буболечка, която той би могъл да смачка само с поглед.

– Хайде, Лектра – гласът на Зи я извади от транса. Приятелката ѝ започна да я дърпа към нейния апартамент, но Лектра сякаш се беше сраснала с пода. – Остави хората да си свършат работата.

Да ги остави да си свършат работата? Лесно ѝ беше на нея да каже това.

– Докато всичко приключи, ще останеш при мен – рече ѝ спокойно Зи.

Накрая Лектра се предаде в ръцете на приятелката си. Не беше достатъчно силна да се изправи срещу този електроносител.

Не беше достатъчно силна да се изправи срещу действителността.