Няма думи, с които да опиша това, което този буреносен облак пробуждаше в мен... прилив на енергия, жажда за живот, постоянна усмивка, истинско сияние... и в същия момент, желание за мъст - свирени чувства се надигат в мен. В мен живеят две жени. Едната удря го и псува. Тя мрази, ненавижда и презира. Ала втората, помни, заради него със свободата се сбогува. Две създания, преплели нежно ръцете си в хватка... танцуват, пеят и се смеят. Ако ми позволи да го докосна, дори само да му се усмихна, едната в мен би му дала всичко. Ала втората помни, нежно би го прелъстила... и двойно по-сладостно би го убила. Тази, другата би погубила всичко в него - и душа, и тяло.
    Не ми се ще завинаги да съм пустинно цвете - красиво, но самотно. За да имам спътник в живота, ще се сгуша тихо до него, ще го милвам, ще го галя. И стига ми тая сладка награда демона в мен да погубя. Веднъж да позволи, веднъж да позволи...