Част 4
Те се изкачиха безмълвно по стълбите до десетия етаж и Бриана го отведе до малкото помещение, което използваше за кухня. Въпреки че беше доста тясно, то беше значително по-близо до спалнята ѝ, отколкото трапезариите. До каменните стени бяха наредени варели с консервирана храна, а останалото пространство беше заето от самотна маса със столове. Тя посочи на Елион бъчва с вода, за да може да измие лицето и ръцете си.
– Къде намери всичко това? – попита той, надигайки се, докато водата се стичаше по посивялата му брада и се просмукваше в дрехите му. Той посочи към варелите. – С късане на листи? Нещо като уважение проблесна в очите му и Бриана извърна поглед, заета да вади хляб и сирене.
– Не – отговори тя рязко с присвити зъби; как смееше той да предполага, че тя някога би използвала древна книга? – Преди императорът изпращаше провизии и роби в замяна срещу книги за най-доверените му антиквари. Тайно, разбира се.
Бриана едва се възпря да не тръшне чашата с вино до чинията на Елион. Жаждата за власт на императора и неговите антиквари беше обрекла много хора на живот в плен на библиотеката, а баща ѝ беше част от последната „доставка“.
Преглъщайки гнева си, Бриана махна неопределено с ръка, опитвайки се да обхване празните зали и коридори извън кухнята с жеста си.
– А след падането на империята, ами…
Елион кимна замислено, когато тя седна срещу него. Докато той се хранеше с очевиден апетит, тя само гледаше храната.
– Кой управлява Елхраикския полуостров сега? Знаеш ли? – попита Бриана, надвита от любопитството си, но той не отговори. Последните новини от външния свят бяха дошли с пристигането на майка ѝ, пратеник на императора и купувач на книги за личната му библиотека.
Като дете, Бриана беше молила майка си отново и отново да ѝ разказва историята за това, как е дошла тук и се е влюбила в баща ѝ. Тогава ѝ изглеждаше съдбоносно и романтично, и тя си представяше как в Елхраикската библиотека ще пристигне пътешественик и ще се влюби в нея. Никой така и не беше дошъл, разбира се, а спомените от младежките ѝ мечти сега вече бяха горчиви за Бриана.
Гълтайки парче сирене, Елион най-после проговори:
– Мисля че е едно от Сестринските кралства – сви рамене той.
Бриана опита да прикрие раздразнението си от пренебрежителните му думи. Реши да смени тактиката и попита:
– Та какво те води тук, Елион?
Той вдигна поглед от чинията си, вперил поглед в нея.
– Вечният пламък – рече той мрачно.
Елион разказа как при събирането на реколтата преди дванадесет години бе намерил обгорен труп сред пшеницата. Той приклекнал и обърнал тялото, за да погледне лицето му, а от пепелта се запалил зелен пламък. Огънят изгорил ръката му и Елион побягнал към дома си, но къщата изгоряла, понеже пламъкът го последвал. Той бягал непрекъснато оттогава, събирайки легенди за проклятието и търсейки начин да го премахне.
– Не бих пожелал на никого такава съдба – каза той в заключение. – Никога да не спираш, никога да не прекарваш нощта два пъти в една и съща страноприемница… Той бръкна под дрехата си и извади древната книга, държейки я почтително:
– Ако нямах късмета да се сдобия с това, щях да съм загинал много отдавна.
Значи даже не е истински антиквар….
Игнорирайки надигащата се в нея омраза при вида на книгата, Бриана се зачуди каква част от историята на Елион беше истина. Вместо да прекарва възможно най-много време с родителите си, тя беше прахосала младостта си в изучаване на всички книги за проклятия, които беше успяла да намери, в търсене на начин да освободи себе си и семейството си. Никога не беше виждала дори да се споменава Вечният пламък.
– Дойдох тук – говореше Елион, – понеже се заклех един ден да съм свободен от това проклятие.
Той се наклони над масата и очите му светнаха със синия пламък на свещта помежду им:
– Можеш ли да ми помогнеш?
Бриана въздъхна и вдигна ръка, за да потърка слепоочието си:
– Никога не можеш да напуснеш тази библиотека, Елион. Елхраик…
– Нека първо да се справим с Вечния пламък – прекъсна я той, а после ще видим.
Бриана тръсна глава, натъжена от отрицанието му. Как можеше да му обясни безнадеждността, около която беше изградила целия си съзнателен живот? След смъртта на баща си тя се беше борила толкова дълго да приеме самотата си, обаче сега искаше просто спокойствието и тишината да продължи. Но изглеждаше, че Елион нямаше да я остави намира, докато не получи каквото иска.
– Ако някой може да ти помогне, това съм аз – каза Бриана с най-убедителния си поглед на мъдър стар библиотекар. – Но трябва да разбереш. Тази библиотека е огромна, а аз съм само една. За да се справим, ще ми е нужна помощта ти.
Елион се облегна на стола си със съсредоточено изражение и каза:
– Разбира се. Няма да стоя настрана, докато някой друг решава съдбата ми.
– Много добре. Аз ще започна от северната кула, а ти се спусни в катакомбите. Отговорите, които търсиш, е възможно да са в древните томове, които се пазят там. Всъщност те бяха просто митове и легенди, които Бриана беше струпала около каменните ковчези на починалите обитатели на библиотеката, за да развлича духовете им, докато очакват преминаването си отвъд.
Обаче биха могли да послужат и за развлечение на някой жив.
© Kiril Dimitrov Всички права запазени